Нашата гордост
ЙОРДАН КРЪЧМАРОВ
Роден на 24 юли 1948 в семейството на Керанка Желязкова и Добри Кръчмаров в добруджанското село Гурково. Учи в родното село, Добрич и Балчик. Първи поетични опити в ученическа възраст.
След 1968 г. е матрос във Варна, където и се реализира първата му публикация – стихотворния цикъл “Реквием” във в. “Димитровска вахта” от 12 април 1968. Сътрудничи на различни военни издания с поезия, проза, публицистика. На 28 юли 1968 умира баща му. Участва в сборника “Вечери в кубрика” /1969/ с откъс от поемата “Море”. Поканен е да остане на работа като военен журналист, но се завръща при осиротялото си семейство.
Работи като миньор, спасител на плажа, рибар, бригадир на растениевъдна бригада в родното си село. Много пътува по добруджанското крайбрежие по любимите си места за размисъл и творчество: нос Калиакра, Яйлата, Камен бряг, Дуранкулашките езера и др. Пише стихотворения и поеми, разкази и новели, незавършени повести и романи, публицистика и пътеписи, фейлетони и епиграми, поставя спектакъла “Зора след зора” /1979/, работи върху сценарии за кино и телевизионни постановки. Рисува графики и цветни пейзажи. От 1979 до края на живота си участва в работата на литературния клуб при Младежкия дом в Балчик. Приятелство и кореспонденция поддържа с Петър Алипиев, Борис Христов, Любен Недков, Георги Константинов, Александър Геров, Георги Марковски, Юрий Камински от Украйна и др.
От 1986 до края на живота си работи като завеждащ културната дейност и радиовъзела при Битова техника – Добрич. Става член на Клуба на младите творци на Дружеството на писателите в Добрич, много пътува на срещи с читателите, участва в конкурси, рецитали, литературни четения. Приятелство с творците Георги Давидов, Венцислав Славянов, Сашо Серафимов, Ирина Янкова, Камелия Кондова, Елка Няголова, Иван Овчаров, Женя Радкова, Венета Мандева и др. Непрекъснато публикува в местния и централния печат. Работи с издателство “Български писател” върху дебютната си книга, която остава нереализирана. Умира неочаквано на 16 май 1986 в Добрич. Погребан е в родното му село Гурково.
Посмъртно излизат поетичните му книги:
“Нощен залив” /1987/
”Сол за живите” /1992/
“Риза за Христос” /1993/
Други автори:
На Николай Даскалов
Белият восък на солените скали
в странни форми се е стекъл по водата.
Полуфантастично, нереално брегът се крепи
върху сплетени корени, тръстика и пясък.
Като рибари, попаднали в безветрие,
дрейфуват улици и къщи,
понесени от бавното течение
на неуспокоени земни пластове.
И дявол знае дали е с омагьосани основи
или от боговете този град е прокълнат
че си остава все недорисуван от художниците
и от поетите недовъзпят...
1977
ЛЯТО
На Константин Младенов
Пак са грейнали тези диви къпини
върху бялата риза на балчишкия бряг!
И като восъчни капки
крилете на птиците се стапят сред синьото
и пие със рибарите бира
загорелият вятър
под чадъра на стария грапав кавак.
Отново по тесните улици
със побелели нозе от нахалния прах
жените се спускат надолу към синьото
и пак завистливо старците слушат
как трепкат и гукат
под тънките блузи
по две мънички земни кълба.
И все така седнал на сянка до халите,
захапал дървеното цигаре,
ваксаджията,
този тих, безног самотник чака
пред сандъчето някой да спре...
Но небето е синьо. И греят къпините.
В прогнозите няма изглед за дъжд...
Хвърля слънцето шепа стотинки,
но още във въздуха
гларусите със крясък ги крадат.
И уморен от дългото, безкрайно чакане,
засипван с облачета прах,
ваксаджията
несетно се превръща
в страшен и забравен от морето
пътен знак...
1982
БОГОЯВЛЕНИЕ
В зората на езическата красота на циганското лято,
с походка на богиня, върху килим от брезови листа,
вървеше най-желаната жена и тялото, от бронз излято,
трептеше под избелелия облак на светлосинята басма.
Тя носеше в ръцете си метла от върховете на тръстика,
пристегната с канап, със гривни от блестяща медна тел.
Край мъртвите щурчета, погребани в алеите с иглика,
минаваше на пръсти благоговейно, с поглед тъжно оросен.
Каква печална красота разсипваха косите на жената!
С каква наслада се издуваше басмата на дивните гърди!
С горчива жалост клоните на клена ронеха позлата
сред стъпките на тъмната богиня с босите, напукани пети.
Разпукваше ноември пъпките на закъснели милувки.
Звънтеше в небесата сладката кантата на южни ветрове.
С отчаяна надежда възкръсналото лято просеше целувки.
От богинята, тръгнала в зората, есенния парк да помете.
И свела разпилените коси на люспиците влажно злато,
метачката преви колене под погледа на тъмния си бог.
А той, възседнал слънчевия кон, сред облаци димящо мляко,
изливаше последна милост от дъното на летния си рог.
1985, Шабла
НЕСЕБЪР
Капка божа кръв е паднала в морето
и всичко е неземно тук.
В ограбените църкви тихо свети
на вечното невидимият дух.
И сякаш времето е вече спряло,
стигнало до своя връх.
На десет огъня кипяло и кипяло,
граденото не помни мъх.
Гръбнак от риба само свързва
със земята този град.
И балансира между двата възела
жадния за ласки свят.
1975
ПО ПЛАДНЕ
По пладне,
когато змиите задъхано свличат
сред пущинаците металната си дреха
и сребърните вретена на рибите
са стихнали в подмолите на тъмните води,
в зелената трева убих щурец.
Смазах под подметките от волска кожа
най-хубавата земна песен,
най-бедният поет...
И цялата вселена рухна с трясък.
Цигулките на циганите станаха на прах.
Върху рамото ми кацна кукумявка
и устните ми сухи закълва...
Щурецо мой, мъничък мой братко,
как стана тъй, че станах твой палач?
Нима с една обикновена,
може би ненужна крачка,
ще смажат някога и моя глас?
1982
НОЩЕН ЗАЛИВ
На Ивайло Петров
Над залива спокойно слизаше нощта.
Разтапяха се цветовете в мрачината.
Изчезна неусетно влажната черта,
разделяща от пясъка водата.
И сляха се морето и брегът
в прегръдка ненаситна и дълбока,
тъй както сливат се душа със плът,
жената и мъжът, смъртта с живота.
Какво съм аз – прашинка или Бог –
пред силите, които ме привличат.
Задавам си неразрешим въпрос
и бавно тръгвам към звездите
с навит над глезените панталон.
Вървя по пясък и вода, вода и пясък,
и виждам как в мастиления хоризонт
разстила се върху вълните лунен пух
и става фосфорнозлатиста тъмнината.
Така е тихо, че самотният ми дух
усеща тръпките от пулса на земята.
КАКВО СЪМ АЗ – ПРАШИНКА ИЛИ БОГ?
С големи букви под звездите
на пясъка изписвам вечния въпрос.
Но го изтриват пред очите ми вълните...
1985
ВО ВЕКИ ВЕКОВ
На Любен Недков
Как трудно се диша под Млечния път,
когато светулките чезнат нагоре!...
Защо ли е, майчице, земната плът?
Защо съм роден без черупка от огън?
Защо сред тревата съм тук прикован,
а търся в небето покой и наслада?
Щурчетата бедни само, с вечна печал
оплакват съдбата ми в тиха балада.
А свети, проклетият! Свети Млечният път!
Мирише на здравец, пепел и дилянка.
И кой ми е хвърлил тук пъпната връв?
орисница? Крътник? Бухалска сянка?
През болки се взирам нагоре със скръб –
в небесния път, който няма да стигна.
Не зная какви грехове ми тежат,
че не мога нозе от тревата да вдигна...
И тъй ще остана – во веки веков!
Под Млечния път със разгърдена риза.
Звездите да гледам с горчива любов.
Кръвта си по устните скрито да ближа.
1985
КОЗИ СЛЕД ДЪЖД
Над дивите пътеки, сред хаоса скали,
където само ветровете се венчават
звънтяха лудо позлатените звънци!
Сияеше подкова пъстроцветен пламък.
Посипани с безсмъртието на дъжда,
козите бясно тичаха към небесата.
Зовеше ги кошарата на вечността
с отворената порта на дъгата.
Прелитаха над бездната красивите кози!
С потръпващи нозе, с рога свистящи.
В пиринч и бронз лъщяха върли канари
и тръните приличаха на цветове димящи.
Под тях – козарят – беден селски бог,
напразно ги проклинаше да чакат.
Козите стигнаха върха с изящен скок
и легнаха покорно пред съдбата.
Сред жълтите им, пълни с петънца очи,
изчезваше магията на слънчевата гривна.
И бавно се превръщаха в брадясали слуги
на бога, който до върха не стигна.
1984