ЗДРАВЕЙ, ЧИТАТЕЛЮ!
Бедствията у нас са като правителството и политиците ни, не можеш да ги обхванеш, не можеш да ги разбереш, не можеш да се отбраняваш. Сам си. Нападат отвсякъде. И докато се обърнеш, гледаш колата ти плува по новообразувалата се река по булеварда, или къщата ти пълна с кал, таванът ѝ паднал, не дай си Боже, да ти се случи и това, което стана във Варна – дванайсет загинали. Абе от къде дойде това чудо-вище, как така се случи, че всичките води дойдоха в Добрич, Варна, Търново… Ох, забравих, че тези води преди това обиколиха почти всички български градове. Забравих и за безбройните безработни, гладни и ненужни хора на държавата ни, забравих за изгонените млади хора от родината. Сещам се само за едно стихотворение. Когато някога работех в Девня и смятах че „човек звучи гордо”, поетът Атанас Коев написа едно стихотворение „Монолог на маймуната”. В него се казваше, цитирам по памет: „Какво да говорим – лека полека, почти съм човек, какво му е нужно сега на човека – лека полека да стане човек. Лека полека нагоре по клона, горе качиш ли се ти си закон. И вършиш законно дела незаконни, а всъщност си само изборен клон…”
И друга вода ще дойде и тя ще залее ниските места, долните клони на Дървото на живота, читателю, ще напълни всичко с тиня и къщите и душите ни и пак ще се чудим.
Сашо СЕРАФИМОВ