ЗДРАВЕЙ, ЧИТАТЕЛЮ!


Мина и замина празникът на българското слово и на славянската писменост. Опърпани и омърлушени продължихме напред, там в бъдещето, с шепа български думи, с две шепи чуждици, окичени по витрини, по алеи, по улици, по реклами, по мебели, по коли, по автобуси и влакове. Само още не сме написали върху морето и върху небето с латиница, че са български. А езикът е като дрехата. Колкото по-добре боравим с него, толкова по-добре изглеждаме. В езика е нашата история, там е познанието, през което са минали нашите прадеди в погроми и победи, там свети Златният скиптър на Цар Симеон, там, в катедралата на времето са застанали братята Кирил и Методий, Климент, Горазд, Ангеларий, там в дивото време на робство, са се раждали кристалите на думите, смесени с кръв, величие и огън. Езикът е финният резец, с който се моделира прекрасното от невидимото, но той е и чудовището, което изяжда децата си, ако не се грижим за него. Той е модата на времето, там е уличната чалга, там е „Рапсодия Вардар”, там са малките схлупени къщички и дворците, там са долините и върховете на родината ни, там сме ние самите с подлите си мислички и възвишени идеи. В речта ни се преплитат корените на минало и настояще, сред думите и звуковете са пътищата към света, от там минават младите българчета, тръгнали да дирят щастие на друго място, там лъкатушат песните ни – сегашни и утрешни, тревожни и щастливи. По калдъръмите на речта ни, кънтят стъпките на доброто и злото, усеща се мирисът на барут и на здравец. Река е нашето слово, река на живота.



Сашо Серафимов