ЗДРАВЕЙ, ЧИТАТЕЛЮ!


Щом вече си взрян в това – част от въжделенията ми е изпълнена – да опитаме да си кажем нещо един на друг. Модерните технологии предоставят океани от информация, в които обаче нормалното човешко общуване понякога се удавя – и какво да си избере човек? Сала на познанието, с който при някои дадености и до докторат или патент би могъл да доплава и да си обезпечи финансово бъдещето, или добрата дума и усета, че го разбират, когато на заспиване се чувства самотен? Ето че сме на едно мнение – и двете! Невъзможно, ще кажеш – но аз мисля по-иначе– не си длъжен да се съгласиш с мен – и двете са ти по силите, единствено не ЕДНОВРЕМЕННО. Емоция и разсъдливост в съжителство предлага само писаното, рисувано, скулптирано или каквото там слово – музиката е непосилна за печатните издания, освен музиката на думите – ето защо ще опитаме още веднъж да ти поднесем съпреживяване. Както казва в романа си „Видение в Мемфис“ една от любимките ми и защо да не си призная, до голяма степен пряк и косвен учител в литературата, Керана Ангелова, превеждана по цял свят: „Прекалено емоционална съм, за да бъда писател. При всички случаи бих плакала и хълцала, докато пиша нещо тъжно и бих скачала от щастие (...), докато пиша нещо красиво, а това би било несериозно отношение, така мисля. Неписателско. Но пък знае ли човек дали тъкмо емпатията на пишещия не е начинът да се сътвори нещо, което да грее от човещина, да му се не види! Като изключим таланта, стила и всичкото необходимо за един пишещ да бъде наречен писател, дали пък мярката за добра литература все пак не си остава самата обикновена човещина... “*.
Надявам се, читателю, някои отговори да откриеш и при нас.

Александър БЕЛЧЕВ

* ИК „Знаци“ Бургас 2016