ЗДРАВЕЙ, ЧИТАТЕЛЮ!
“…Те само истината винаги говорят,
но без лъжците да презират или мразят.”
Кавафис
Мисля си тези дни, преди великото време на есента, когато бавно се смалява светлината и в мрака си проправяме пътеки, светейки с фенерите на душите: “Не бяха ли ангели Адам и Ева преди грехопадението? Не си ли изгуби човекът мястото в природата, когато е получил разума, и защо отчаянието ни обзема? Да можехме само истината да говорим - по-красив ли щеше да бъде светът, нямаше ли да прилича на райска градина, в която нищо не се случва? Как щяхме да чуваме гнева и песните на чувствата, как щяхме да разтваряме юмруците за ласки, как щяхме да отделяме черното от бялото…?”
А светът е пъстър като оперението на пауна и като невидимите стъпки на лисицата – радва очите ни с красотата си и извиква сълзи с враждебността си, хвърля ни в прегръдката на любовта, или ни запраща на острова на усамотението.
Но есента е мъдрият сезон на човечеството. Дните бавно падат като листа от дървото на живота – позлатени, огнени, проблясващи като спомен за нещо отминало... Коренът остава, за да запази мълчанието на истината, крясъците на лъжата и благородството на езика. Той затова е корен - за да запази времето, в което като в кадър от стар филм ще ни гледат децата и внуците, ще се усмихват с лека ирония и възхищение. Така, както ние се взираме във фотографиите на Тодор Кемилев - един от осемте признати български майтори на това изкуство, и махаме с ръка на всичко било и не било, което ни е наранявало.
Сашо Серафимов
“…Те само истината винаги говорят,
но без лъжците да презират или мразят.”
Кавафис
Мисля си тези дни, преди великото време на есента, когато бавно се смалява светлината и в мрака си проправяме пътеки, светейки с фенерите на душите: “Не бяха ли ангели Адам и Ева преди грехопадението? Не си ли изгуби човекът мястото в природата, когато е получил разума, и защо отчаянието ни обзема? Да можехме само истината да говорим - по-красив ли щеше да бъде светът, нямаше ли да прилича на райска градина, в която нищо не се случва? Как щяхме да чуваме гнева и песните на чувствата, как щяхме да разтваряме юмруците за ласки, как щяхме да отделяме черното от бялото…?”
А светът е пъстър като оперението на пауна и като невидимите стъпки на лисицата – радва очите ни с красотата си и извиква сълзи с враждебността си, хвърля ни в прегръдката на любовта, или ни запраща на острова на усамотението.
Но есента е мъдрият сезон на човечеството. Дните бавно падат като листа от дървото на живота – позлатени, огнени, проблясващи като спомен за нещо отминало... Коренът остава, за да запази мълчанието на истината, крясъците на лъжата и благородството на езика. Той затова е корен - за да запази времето, в което като в кадър от стар филм ще ни гледат децата и внуците, ще се усмихват с лека ирония и възхищение. Така, както ние се взираме във фотографиите на Тодор Кемилев - един от осемте признати български майтори на това изкуство, и махаме с ръка на всичко било и не било, което ни е наранявало.
Сашо Серафимов
