Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: НАРОДЪТ НА КОКИЧЕТАТА"

НАРОДЪТ НА КОКИЧЕТАТА

ВАЛЕНТИНА ДОБРИНЧЕВА

ВАЛЕНТИНА ДОБРИНЧЕВА

Нещатен и отговорен сътрудник. Поддържа съдържанието в интернет.

 

Родена е на 2 юли 1976 г. в Добрич. Завършила е Филмова и ТВ режисура в НАТФИЗ "Кр. Сарафов" София. Работи в Дарик радио - Добрич. 

Последни 5 статии от ВАЛЕНТИНА ДОБРИНЧЕВА

Валентина ДОБРИНЧЕВА

 

НАРЦИС

Той стоеше в спитената пръст и нямаше нищо против да го откъсна. Беше невероятно едър. Край него в мен се вглеждаха още сто негови събратя. Исках да го извадя с корена, за да го засадя в домашната си градинка. Това бе и по-добре – нямаше да го убия, а само да го преместя да живее на друго място.
Оръжието ми бе една лопатка за любители градинари. Бях посъветвана вещо да взема лъжица, но аз подходих по-професионално. Забих острия връх на лопатката, но тя едва проникна на милиметър в пръстта. Веднага усетих леко притеснение, че не съм добре подготвена за тази работа. Нарцисът дори не протестира, но аз бях неуверена и груба. Заблъсках почвата, ровех разтреперано и колкото сили имах твърдата земя, за да разширя леглото около цветето, така че да се подаде грудката. Не се получаваше почти нищо. Купчинка едва колкото шепичка израсна встрани, а нарцисът не помръдваше. Появи се част от стеблото, по-бледозелена, но луковицата изглежда бе доста по-дълбоко.
Щом се разбра, че градинарският ми инструмент ще бъде безпомощен, започнах да тегля цветето с ръка, с надеждата то да излезе от разрохканата пръст само. Като че ли леко се разтегляше, но всъщност не помръдваше, личеше, че краят е някъде много надолу – в средната земя, където ходят само юнаците и неродените моми. Поисках дори да извикам надолу с надежда някой да ме чуе и да помогне. Спрях да дърпам, дожаля ми. Опитах пак да ударя твърдта – като миньор, но този път излезе и камък, който не можеше да бъде заобиколен.
Разбрах, че малкият свят стана голям и почти ме затисна. Налегна ме отчаянието и в гърлото ми освен жаждата от битката със стеблото, се появи и горчивият метален вкус на загубата. Срам ме е да кажа, че реших отново да дръпна нарциса и той се прекъсна. Всичко така важно за мен потъна в земята с нейните тайнствени обитатели. В ръката ми остана само това, което принадлежи на нашия – човешкия свят… Като крадец го пъхнах в раницата и драснах обратно към града, залаяна от кучета, разбудени от една преминаваща циганска каруца.
След няколко метра съжалих и се обърнах с мисълта да се върна и да опитам отново да извадя нарцис с корен, но видях захождащото слънце и разбрах, че времето, подходящо за вадене на нарциси е отминало. Бях закъсняла и в сезона им – до дни нямаше да имат цветове и нямаше да зная къде точно бяха ония, най-едрите, които исках да имам за моята градинка. И други бяха открили мястото с необичайно големите нарциси и много бяха откъснати – не бях сама. Толкова неподготвена за градинарството – тръгнала след четири сухи дни, в които почвата е изпила дъжда до капка, с една лъжица, защо ли мислех, че мога да изора с тоя плуг нива, както някога са го правели и най-простите хора?




ТАНГО

Когато в неделя сутринта излязохме на разходка в парка, един от фенерите се прибираше от съботната нощ, която явно бе прекарал великолепно. Калпачето му бе накривено очарователно нахално – леко килнато назад, сякаш казваше: „Дори да съм направил нещо не дотам префинено, ще ми простят, защото съм остроумен, строен хубавец, който разсмива всички и е предпочитан за компания!“. Стойката му, ах, стойката на елегантната му фигура бе така красноречива, както умеят само мъжете, които се облягат на фасадата на кафе „Централ“ по улица „Независимост“, където се излива целият нежен поток в петък и събота вечер. Едното око на фенера сълзеше от цяла нощ намигане. Краката му крачеха премрежено в ярката утрин и бяха обути в типичните коцкарски трандафори с лачен връх, които в бежово и бяло очароваха дамите с розови рокли около дансинга. Със сигурност фенерът много бе танцувал – познаваше се по омекналата му походка, в която все още се мяркаха подпърхванията на пеперудените крилца, които носят добрия кавалер по лъснатия паркет.
По нежния тънък мустак и костюма личеше, че любим танц му бе тангото – тази допирателна на флирта, на страстта, на живеенето… И той цяла нощ, както всяка съботна нощ, се бе допирал до живота чрез танца на любовта. И все още походката му се хлъзгаше по лъскавината на сластта. И така бляскав, накривил бомбе, той отиваше да си легне, без да се интересува, че животът в неделната утрин бе започнал, защото всъщност този живот бе за други – онези от светлата страна на луната.




НАРОДЪТ НА КОКИЧЕТАТА

В края на февруари в гората излиза народът на кокичетата. Поляните са бели, но това не е снегът, а са милионите им наметала. В различните части на гората те изглеждат различно – точно както хората на земните пет континента. Някъде са дребни, с не толкова гладки листчета, другаде са свити и срамежливи и не разперват ръце много широко, а има и високи и снажни с дебели и прави ръкави. Населени са с различна гъстота на квадратен метър. Стоят на групички или са разпръснати по един, без да се събират да разговарят, преживявайки в самота.
Излъчват сила и се извисяват над всичко около себе си с едрите си главички. Общуват над тълпата и по-лесно улавят космическите сигнали с издължените си тела.
Всички от народа на кокичетата са красиви по своему – и срамежливите и нерешителни, които търсят подкрепа у другите в туфите, и наперените дребoсъци, и смирените гиганти и ярките петльовци.
За разлика обаче от хората на различните континенти, те са една общност в цялата гора. Подкрепят се, познават се, разменят си сигнали, знаят какво става с другия, плачат за него и се радват, променят земята, пейзажа, променят живота си заедно, борейки се със суровите несгоди.
Народът на кокичетата никога не създава илюзия, която да превърне в измама. Достолепно е свел глава към земята и казва: „Ние идваме оттам“ и е пропит с нейната мъдрост. Белият му цвят е събрал в едно всички багри на Вселената и напомня за безкрая – идва от нищото и отива пак нанякъде. Гледани срещу светлината, кокичетата се претопяват в нея, но когато се обърнеш назад към стъпките си, отново избликват белите им прозирни наметала. Залели са хълма, склона, брега и като че ни изпращат на пътешествие към други светове.
Народът на кокичетата е почтен, не се натрапва и не говори за себе си. Той отива напред и ни повежда със себе си към светлината.
В средата на март белите шлейфове на кокичетата са развълнувани от огнения полъх на минзухарите, който ги топи, и от тайнствения дълбок поглед на синчеца, който ги пробива. Примирени, тогава белополите моми пристават на новодошлите момци с рижи перчеми и големи очи, и невинността им, белязала раждането на пролетта, загива. Приели брака, те се отказват от своето „аз“, от своя живот и по женски се претопяват в бъдещите поколения.
Народът на кокичетата живее няколко седмици, след това всички го забравят, докато дойде време отново да го чакат да се появи – като ново чудо.

 



ЗАВОИТЕ НА РЕКАТА

Реката излива своите меандри по пътя, оставен ѝ от склоновете на хълмовете. Тя се гъне като въже, преди да се разплете в язовира и е като наниз от зъбци земя, пропускащи водата през себе си, като стъпала от суша по пътя на водата към нейния край.
Какво ли толкова има да разкаже крехкият поток на водата? Животът му не е нещо особено, но все пак със скромната си биография, оформена в чаровни блестящи изречения, той омайва всяка земя, край която мине. Гърдите на крайбрежната му изгора се надигат от възхищение от неговата украсена житейска пътека и тя с дълга въздишка го изпраща да премине натам, зад другия хълм. Всяка предишна вдадена суша наостря брегове да чуе какво разказва той на следващата си любовница, но зад завоя нищо не се вижда и тихият ромон не достига до нея. Камъчета се отронват от гръдта на сушата в опит да се протегне и да навлезе още малко във вълните на потока, та да надникне в новата му връзка. Сухо скърцат скалистите колосани поли и се пукат от напрежение. Чак дърветата се накланят, а дренките и глогинките се червят от срам, заради любопитството на земята.
Когато кавалерът отмине, останалата загърбена суша, в която са се миели комплиментите му досега, изгаря и се руши от мъка и ревност. Гледа с пламтящи очи съседката си, която сега е щастлива, притворила клепачи от срещата със съдбата.
И така ден след ден всяка ивица бряг посреща и изпраща течението с неговия ласкав глас и мътен, дълбок и влюбен поглед, ревнувайки от бъдещето и въздишайки по миналото. И водният поток винаги отнася по малко от своите изоставени любими със себе си, погребвайки го в обичайното язовирно настояще.





ВЕЧЕРИ В СТАРИЯ ГРАД

В навечерието на Рождество, както от прастари времена, зад всяко прозорче, замъглено от десетки дихания, седят около маса усмихнати хора, разговарящи и събиращи сили за идващата Нова година. Въпреки че строгият пост повелява тези дни да са отредени за смирение, самота, размисъл, точно тогава – между Игнажден и Коледа, се раждат най-бурните, най-споделени вечери.
Улиците денем са изпълнени с народ, но вечер, когато често е мъгливо или снежно, те са доста мрачни и пусти. Но всъщност в градчето кипи буен живот – живот, скрит зад всяко запердено, но блеснало в топъл цвят оченце.
И най-нетипични местенца са приютили в тези нощи всякакви хора. Те са се разположили в тесни, опушени ателиета, в широки гостоприемни холове или в украсени и ухаещи механи, навсякъде приятно зачервени от виното, в приповдигнато настроение.
Уличката на Стария град е самата като весела компания. Все едно десетки старци са насядали на миндери и клепат срещу слънцето. От двете страни на уличката са наредени ателиетата с по две очета. Някои старци са будни, други дремят на седянката, но разговорът върви. Кюмбетата с червени сърца бумтят и щом сегиз-тогиз се разгорят спорове, от комините освен дим, хвърчат и искри.
Пушат с лули или качаци старците и току попритварят почернели клепачи. Тези, дето дремят тази нощ, ще се събудят утре вечер и ще се включат в рождественския хор. Така старците–работилници от чаршията, пълни с живот, макар и древни, ще дочакат поредната си Нова година. И това ще бъде, докато има кой да подклажда пламъка в зениците, докато кръвта е топла и огнището не е духнато от мразовития полъх на остра като лед самота. Докато има хора, които ще влизат в сърцето на своята земя, макар с кални обувки, но с огън и шепот, карайки корените да растат…

 

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево