Доц. Сергей Михайлович КРИЙКИН е преподавател по антична (стара) и средновековна история и археология в Московския държавен педагогически университет. Завършил е специалността славянска филология в Софийския университет. Защитил е докторат по история на траките и техните преддържавни и държавни структури в българския Институт по тракология. Говори и пише на български език.


Като че ли днес всичко е известно за един от най-знаменитите герои на старата история. Историческите извори трудно се допълват и това не дава основания за промени в представата за неговия произход. А учените сякаш приеха популярната хипотеза, изхождаща от признанието falsa versio в една от книгите на Плутарх. Преди повече от половин век немският историк К. Циглер1 предложи известните фрази на Марк Лициний Крас у Плутарх (Crass. 8. 3) за произхода на Спартак като: ανηρ Θραξ του Μαιδικου γένος („мъж-тракиец родом от медите“) вместо гръцкото Νομαδικου γένος („родом от номадите“). По такъв начин един от героите на древността получи родно място в Югозападна Тракия по средното течение на Стримон (дн. Струма). Локализацията на тракийското племе меди не подлежи на съмнение2 и поради това бе направен паметник на Спартак в Сандански, където историците предполагат да се е намирал споменатият от Страбон (Geogr. 7. 36) древен град Гареск.3 И макар сведенията за легендарното „въстание на Спартак“ да не са променени, има простор за още дискусии.
През 1977 г. световната научна общност отбеляза 2050-годишнината от въстанието на Спартак на симпозиум и подробно беше разгледана историческата среда, и някои нюанси в действията на въстаниците. Четири години по-късно беше публикуван сборник статии,4 сред които се появиха и съмнения за произхода на Спартак от тракийското племе меди.
Мистериозната стратегия и тактика, и невероятните успехи на Спартак, казанският изследовател В. В. Халдеев5 се опита да обясни с перфектното използване на конница в планински военни предприятия и очевидно добрата ориентация на въстаниците в италийските планини. Вън от съмнение е обстоятелството, че италийското население (извън града Рим – бел. ред.) е поддържало въстаниците.6
Планини... война... конници... траки... Така изглежда логичната схема, в която убедително работят всички посочени компоненти, които характеризират личността на Спартак. Обществено-популярното представяне на събитията, известни като въстание на Спартак, все още7 акцентира върху реалиите за „робска“ война в Древна Италия, макар разбирането на самите римляни, че тази война не била „робска“, а „гладиаторска“ – се опитва да представи Аней Флор (I, 34; II, 8).8 Полският изследовател Ежи Колендо, като говори как Спартак се е превърнал роб9, съпоставя сведенията на Аней Флор и Апиан за предгладиаторския му статус при римляните. Той стигна до извода, че най-прочутият сред траките (произходът на Спартак е безспорен – б. а.) първоначално е представен като наемник на римляните (стипендиарий), след това дезертьор и дори разбойник... с други думи – бунтовник!?10
Най-ранните споменавания у римляните за тракийски наемници се срещат в историите за Югуртинската война от края на II в. пр. Хр. За тях пишат Апиан и Салустий – последният конкретизира две турми траки в Нумидия (cum duabus turmis Thracum), тоест конни подразделения. По-късно траки вземат участие в гражданските войни на римляните – обикновено в случаите на поява на римски войски на Балканския полуостров. За това пишат Цезар (Bel. civ. III. 411; III. 3612; III. 9513) и Апиан, и обикновено става дума за конни формации, водени от представители на одриската племенна аристокрация. След симпозиума в Благоевград Александър Фол писа за признаването на Спартак за вероятен роднина на одриските тракийски царе.14 Мемориалната публикация на Живка Велкова15 убедително показа широко разпространение на имената Спар(а)докос, – токос, – такос сред тракийската аристокрация, преди всичко през елинистическата епоха.
Това „царско“ име са използвали не само одрисите, но и царете на Боспор.16 Освен това прави впечатление, че много тракийски воини в елинистическите армии (материалите от Птолемеевия Египет са най-богати)17 са приемали „царски“ имена – сякаш това е била някаква особена тракийска традиция. Много съмнително е римляните да са си позволявали да превръщат в гладиатори хора от царски произход, даже за изпълнение на някакви специфични функции. Според версията на Плутарх, Спартак (в гладиаторската школа в Капуа) имал привилегията с него да живее тракийската му жена – жрица на Дионис. Характеристиката на Спартак от Плутарх (Crassus. 8) впечатлява със своята вътрешна симпатия: „... човек, който се отличава не само с изтъкнато мъжество, безстрашие и физическа сила, но по ума и мекия си характер е стоял по-високо от своето положение... повече приличал на елин, отколкото би могло да се очаква за човек на неговото племе“. Почти във всяка част на някогашната Римска империя, или други територии под нейния контрол има данни за провеждане на силно обичаните от римляните гладиаторски игри (ludi gladiatorii).
Малко са хората, които знаят че римските гладиатори са били призвани не само да забавляват публиката, а са ги използвали и за други цели. Често се налага впечатлението, че римляните използвали гладиатори като военно-политическа сила и спомагателни войски – за това има много примери. Така в сведенията за гражданските войни на Апиан четем: Децим Брут при убийството на Цезар бил (придружен) от отряд гладиатори (II. 120-122; III. 206); после – в Мутина – освен трите легиона, които той предвождал, събрал и множество гладиатори. В по-късно време против триумвирите използвал гладиатори и Ахенобарб (V. 26). А Луций с тяхната помощ изгонил от Рим Лепид (V. 30). След това те се прославили в бой с легионите на Цезар Октавиан пред стените на Перузия (V.33).
Като пише за гражданската война (в която е участвал), любопитна информация дава и Гай Юлий Цезар (I. 14): „Едва в Капуа бегълците се окопитиха и намериха кураж. Тук те решиха да осъществят набор на колонисти, въдворени в Капуа според закона на Юлий; Лентул заповяда да бъдат изведени на форума гладиаторите, които Цезар държал във фехтовалната школа като ги обнадежди с обещание за свобода. Той им даде коне и им заповяда да вървят с него – мярка, която всички порицаваха единодушно.
Спартак загинал през 71 г. пр. Хр. и армията му била разпръсната. Но няколко години след това, според известието на Салустий (Cat. 30) в Сената пристигат съобщения за започващи в Капуа и Апулия робски въстания,18 и в Капуа беше изпратен преторът Квинт Помпей Руф и „... постановиха, отрядите на гладиаторите да се разпределят в Капуа и другите муниципии в съответствие с техните потребности...“ (uti gladiatoriae familiae Capuam et cetera municipia distribuerentur pro cuiusque opibus).19
В някои извори има склонност Спартак да се сравнява с метежните военни предводители в Рим от варварските помощни войски. Така, Корнелий Тацит описва приключилото при Тиберий въстание в Нумидия начело с бившия офицер от спомагателните войски Такфаринат (Ann. II.52; III. 20-21, 32, 73-74; IV. 13, 23-26) и сравнява този разбунтувал се предводител със Спартак... и го нарича по аналогия „дезертьор и варварин“. Той сравнява неговия опит да се сдобие по договор с мир и земя със стремежа на Спартак да започне мирни преговори с римляните. В своята „История“ Тацит отделя подчертано внимание на станалото през 69-70 г. въстание на спомагателните кохорти на батавите начело с Юлий Клавдий Цивилис (Hist. I. 59 etc.). На римските армии постоянно не достигали конни формирования. Това често ги принуждавало да привличат отряди варварски конници. Дезертьорството или измяната на такива съюзници, особено след инвазии на римските войски в техните родни земи не били рядко явление.
Римляните по време на създаването на провинцията Македония десетилетия водили борба не само с граничните тракийски племена.20 Одриските царе още от времето на въстанието на Лъжефилип-Андриск се стараели да не помрачават отношенията с новите стопани на Македония, въпреки антипатията на повечето траки. Съпругата на Спартак, ако вярваме на Плутарх, била свързана с оракула на Дионис в Родопите.21 Оракулът обслужвал и жреци от племенния съюз на бесите (Hdt. VII. 111), а част от тези беси периодично попадала под властта на одрисите.22 Планинските беси се прославили като наемници,23 но силна конница не са имали никога. От всички тракийски племена с мощна конница разполагали само одрисите и гетите. Това се вижда от описанието на най-мащабната военна акция на одрисите – походът на Ситалк през 429 г. пр Хр. срещу Македония (Thuc. II. 95-101). Затова беска версия за произхода на Спартак не е приемлива.
Имената Спартак и Тракия у античните автори са органично свързани. По ирония на съдбата първият варварски („войнишки“) император в Рим се оказа дете на Тракия. Хронистите (или хронистът24) в „История на Августите“ описват биографията на император Максимин (235-238 г.) по прякор „Тракиец“, който произлизал „... от едно село в Тракия в съседство с варварите. При това той самият бил от варварския произход по баща и майка. Бащата бил от Готия, а майката – от аланите“ (SHA. Maxim. I. 5-6: hic de vico Thracie vicino barbaris, barbaro etiam patre et matre genitus, quorum alter e Gothia, alter ex Alanis genitus perhibetur)... „При управлението на Макрин (217-218 г.) обиденият Максимин напусна военната служба, купи си имения в Тракия в своето родно село, редовно търгува с готите (cum Gothis – IV. 4) и почти като свой беше обичан от гетите (IV. 5: a Getis amatus est) и има приятелски контакти с аланите от брега (очевидно на Дунав)“. Изглежда много любопитно, че в преводите на „История на Августите“ в българското двуезично издание25 стои сведението че бъдещият император търгува с готите и е обичан от тях... А в руския превод е изписано само гети.26 Настъпилата бъркотия в разграничаването на „готи“ и „гети“ виждаме в два пасажа на „История на Августите“ (SHA. Ant. Car. X. 6; Ant. Geta. VI. 6). Присъствие на готи в земите на Долния Дунав за пръв път е засвидетелствано през 214 г.,27 макар някои косвени свидетелства за възможна тяхна поява там да съобщават за малко по-ранно време28. Но В. П. Буданова отбелязва, че дори през IV-VI векове Балканската Готия се локализира в отвъддунавска Дакия и никога нейните граници не са достигали Дунавския бряг.
„История на Августите“ (Scriptores Historiae Augustae) често пъти не се признава за надежден исторически извор. Повече доверие буди Херодиан, а от него излиза един слух (Herod. VII. 1. 2), че някога Максимин бил пастир в тракийските планини и по такъв начин малката родина на императора би трябвало да търсим в Римска Мизия – днес крайдунавска част на България. А мизите и Мизия са свързани с друг важен детайл от биграфията на Спартак.
Мизите са тракийски племенен съюз в крайдунавския северозапад на днешна България, активен през късноелинистическата епоха – това е едната гледна точка;29 а според другата – това са гетите.30 През 29 г. пр. Хр. внукът на победителя на Спартак и триумвир Марк Лициний Крас реализира победоносен поход в Подунавието (Dio Cass. I. 23, 2-27) преди решаващото сражение. Както съобщава Аней Флор (II. 26), мизите направили военен ритуал с клане на кон пред редиците на воините.31 Според установеното у българските учени схващане битката се състояла близо до тракийско селище край сегашното село Арчар във Видинска област, където по-късно римляните създават големия град Рациария. Наблизо се издигат западните върхове на Стара планина, наблизо е и Дунав... И навярно някъде тук от потомците на трибалите, или пък – на гетите или мизите, ще е роден бъдещият император Максимин, когото подържали панонските и тракийските варвари (Herod. VIII. 6. 1). Струва ми се тогава, че Максимин не е бил никакъв гот. А смесването на етнонимите „гети“ и „готи“ в изворите може да не е случайно. Така готско-византийският историк Йорданес уверено обявява германците-готи за потомци на северните трако-гети и затова неговото най-известно съчинение се нарича „Гетика“.
Изглежда Юлиан Апостат пръв допуска смесването на понятията „гети“ и „готи“, предположително за обосноваване на териториалните претенции на готите към крайдунавските земи дето ги изтласкват от Северното черноморие хуните. Така изконното древно божество на гетите Залмоксис здраво привлича вниманието на Херодот (IV, 93-96) и много други антични автори,32 и се превръща в праобраз на митичния готски вожд споменат от Йорданес в „Гетика“.33
Както вече мнократно е отбелязвано, предводителите на робските бунтове са изпълнявали и жречески функции. Една фреска, открита в Помпей през 1927 г., представя нападение в гръб на Спартак от вероятен местен жител Феликс – и двамата яхнали коне (Фиг. 1). По такъв начин споменатото от Плутарх клане на кон преди последната битка се явява описание на култов обред, подобен на наблюдавания от римляните преди сражението им с мизите край село Арчар.34 Ако номадският произход на Спартак у Плутарх не е измислица, допускаме и една друга версия за произхода на водача на гладиаторската война – гетски, като изхождаме от описаните досега факти.
Идеята за произход на Спартак от гетските тракийски племена никъде и от никой не е изказвана до сега. Както е известно, гетите обитавали земите на къснолатенската Дакия (на територията на днешните Румъния и Молдова), но освен това били и съседи с южните траки от днешна Североизточна България.35 През VI в. пр. Хр. с тях влизат в контакти скитите и така се извършва грандиозно взаимопроникване между едните и другите като дълбока етнокултурна интерференция.36 Разглеждайки сякаш призрачната хипотеза за гетския произход на Спартак, трябва да споменем още един документ – свидетелството на гръцкия ерудит от III в. сл. Хр. Атеней (Deipn. VI, 272-273): „… Гладиаторът Спартак, бягайки по времето на войните с Митридат от италийския град Капуа разбунтува голям брой роби – самият той беше роб, родом тракиец – опустошава цялата Италия продължително време, тъй като всеки ден при него се стичаха множество роби. И ако Спартак не беше загинал в открито сражение срещу Лициний Крас, той би причинил вероятно толкова затрудения на своите съмишленици, както се случи това в Сицилия от Евном“. Обстоятелството, че сред гладиаторите имало немалко на брой траки и гали отбелязва и Плутарх (Crass, 8). Тези имена биха могли да обозначават не етническа принадлежност, а гладиаторски профил (специализация?). А и с кои траки римляните биха могли да имат военни контакти малко преди въстанието, и на кого след това е могъл да разчита Спартак предвождайки своята армия?
В гетския племенен съюз влизали кробизите, теризите, агатирсите, миргетите и тирагетите. Свидетелствата на Херодот (IV, 93) и Тукидид (II, 96, 1) говорят за наличие на ранна държавност у гетите. Тяхната племенна общност се консолидирала около култа към Залмоксис (Hdt. IV, 14; 95, 1-5; 96, 1-2). Свързано с похода на персийския цар Дарий I срещу скитите бащата на историята отбелязва, че те са „... най-храбри и справедливи сред траките...“ и „... единствени сред съседните племена се осмелиха да окажат съпротива“. След неуспеха си гетите били принудени да предоставят на Дарий контингент конни стрелци. В края на VI или в самото начало на V в. пр. Хр. гетските земи между планината Хемус (днешната Стара планина) и делтата на Истрос (сегашния Дунав) се оказали в границите на ранната Одриска държава при нейния първи известен владетел Терес. През 429 г. пр. Хр. гетски конни стрелци съставлявали значителна част от събраната огромна рат, предвождана от одриския цар Ситалк в грандиозния му поход в Македония и Халкидика (Thuc. II, 98, 2). В 150-хилядната му армия37 конницата била една трета и се състояла от самите одриси и гетите. Гетски войни участвали през 411 г. пр. Хр. и в настъпателните акции на одриския владетел Севт I. При обсадата на Кардия траките успяли да победят атиняните и там, по данни на Полиен (VII, 38), се отличили две хиляди лековъоръжени гети. През 70-те и 60-те години IV в. пр. Хр. гетите формирали свои политически центрове, които както показват артефактите от царските гробници край селата Аджигьол и Борово, подържали политически и дипломатически отношения с одриския цар Котис I. През 339 г. пр. Хр. скитският цар Атей първоначално воювал с неизвестен гетски владетел около делтата на Истрос и малко след това бил победен от армията на Филип II Македонски. Филип привлякъл като свой съюзник гетския цар Котел. Според Атеней (XIII, 557d) това военно съглашение било скрепено с династичен брак на Филип ІІ с гетската принцеса Меда. През 335 г. пр. Хр. Александър III Велики изгражда переправа към дунавския остров Певка и прехвърля на левия бряг на реката отряд гети. Ариан (Anab. I, 3, 5) съобщава и броя на гетските войски – 10 хиляди пехота и 4 хиляди конница. Лидерът на българските траколози Александър Фол възприема тези цифри като пределни мобилизационни възможности на гетския племенен съюз и предполага обща численност на крайдунавските гети около 55-60 хиляди души.38
Някъде между 331 и 325 г. пр. Хр. македонският стратег в Тракия Зопирион се опитал да подчини гетите и скитите, но загинал след несполучлива обсада на Олбия. През 313 г. пр. Хр. гетите подпомагат съюза на западнопонтийските гръцки колонии начело с Калатис в съпротивата им срещу експанзията на елинистическия властител Лизимах. На границата между IV и III в. пр. Хр. гетите съумели да се консолидират и под ръководството на Дромихет победили и взели в плен нахлулия в земите им Лизимах – за това са единодушни Диодор (XXI, 11-12), Страбон (VII, 3, 8; VII, 3, 14), Полиен (VII, 25) и Павзаний (I, 9, 5-6). През първата половина III в. пр. Хр. крайдунавските гети запазили своята държавност – свидетелство за това е знаменитата гробница край село Свещари. Точно тогава, според Филарх (Athen. XII, 536 d) с големи богатства се отличавал владетелят на кробизите Исант. Около 200 г. пр. Хр. западнопонтийската колония Истрия регулира отношенията си с гетския владетел Залмодекик така, че Истрия да използва помощта на един гетски принц Ремакс срещу друг – Золтес. По-късно прочутият обединител на гетите Буребиста завладял някои от гръцките колонии по западния и северния бряг на Евксинския Понт и се опитал да помага на Помпей в борбата му с Цезар. Заговорите и убийствата на двамата прославени пълководци попречили на осъществяване на плановете им, а временно обединената гетска територия се разделила на четири части. Но Буребиста е царувал след войната на Спартак – през 60-те и 50-те години на I в. пр. Хр. Според съобщението на Дион Касий (LI, 22, 8), поради взаимна вражда гетите се оказали безсилни от тогава. През 29-28 г. пр. Хр. походът на Марк Лициний Крас (внук на триумвира) от юг към Дунав нанесъл мощен удар на разпокъсаните гети (също и на мизите, у които той наблюдавал ритуала с клането на коня пред войнските редици). Добруджанските гети почти без съпротива приели нахлуването на римляните и влезли в Римската военно-политическа система през 45 г. сл. Хр.
Ако сега отново засягаме гетската хипотеза за произхода на Спартак (тракиец-номад по указанието на Плутарх), то сред автохтонните обитатели на Тракия само гетите по начин на живот напомняли подвижни скотовъди. Римляните воювали с номадите в Тракия... И точно тогава Спартак би могъл да попадне при тях в качеството му на наемник – дори като началник на варварски конен отряд. Ясно е, че военни контакти между гети и римляни до времето на дълбокия рейд на внука на мнимия победител на Спартак – Марк Лициний Крас – не е имало, поне след времето на гладиаторското въстание. Нито одрисите, нито бесите са признавани за номади от античните хронисти. Дълго време с тях контактували и атиняните, и не били виждали такова нещо.
Накрая би било добре да се спрем и на историко-географския фон на тази страна, откъдето пристигнал в Древна Италия най-благородният (по мнение на античните автори, макар по логиката на събитията Спартак да бил техен противник) водач на въстаналите италийци. Историческата представа за Древна Тракия в голямото море публикации по тракология се отдава на малко от специалистите. Като по-рационално балансирана изглежда една книга, преведена после на западноевропейските езици – докторската дисертация на Христо Данов.39 Прави впечатление мозаично събраните материали за траките на фона на изворовата база – както и популярната книга на Георги Михайлов.40 В оставилия богато наследство лидер не само на българските, а и на всички траколози, Александър Фол в серия фундаментални публикации впечатлява със своята широта на мисълта.41 Но по-важно е, че Александър Фол и Маргарита Тачева подготвиха два пъти учебни помагала по тракология – университетски курс.42 Общата картина допълват кратката енциклопедия „Тракийска древност“43 и колективният труд „Етнология на траките“.44 Само една още монография, при това съветска,45 в някаква степен може да конкурира българските издания по широта и изчерпателност на изложението. Към казаното скромно се присъединява и авторът на тези редове с анализ на спецификата на възникналата държавност у южните траки и тяхната стопанско-икономическа система.46
Южните траки обичайно живеели в села, в малки полуземлянки или колиби с опорно-стълбовата конструкция от преплетени пръти, обмазани с кал. Където имало камъни, от тях са правени зидове на сухо или със спойка от кал. Подовете обикновено са от трамбована глина. В съседство с колибите имало и стопански постройки, а останки от дълги огради предполагат приютявани зад тях домашни животни. Един от патриарсите сред българските траколози – Иван Венедиков – се опита да определи степента на развитие на земеделието при траките, но не сполучи много убедително.47 Из тракийските поля преобладават устойчивите плевести пшеници (лимеци), които за разлика от по-капризните голозърнести видове не са много удобни за компактно съхранение и износ. Икономиката на южните траки не е пазарна, а по-архаичната – натурална.
Ранноелинистическите траки изградили два града, които външно напомняли гръцките – Севтополис и Кабиле. Но това били „царски“ градове (напълно изследваният Севтополис е побирал не повече от четиридесет знатни фамилии), различни от истинската полисна градска структура. Убедително е доказано, че одриските царе се стремели да получават средства от заобикалящите техните владения елински полиси. Това било важно за тях действие, защото екстензивната икономика на свободните тракийски общини (поради ниската стокова размяна) не позволявала да събират значителни приходи. Стандартите на елинската цивилизация били все още недостижими за траките.48
Елинизираният тракиец Спартак е бил принуден заради недостиг в материалното състояние да се опитва да продава своите войнски умения и талант, но пред лицето на жестоките римски нрави, се разбунтува. Неговият тракийски свят се оказва обречен да очаква инвазии от добре организирания и прекрасно въоръжен враг. Именно през I в. пр. Хр. римляните започват редица атаки в тракийските земи и по-късно се случва това, което трябвало да се случи. Българският археолог от старата школа, К. Жуглев, отбелязва в една от своите публикации: „В тази стогодишна борба между траки, римляни, гърци, гети, сармати и други настъпиха редица икономически промени и се създаде нова политическа ситуация... Цялата страна беше обхваната от римското провинциално устройство, което системно потискаше свободолюбивия дух на тракийското население и постепенно го научи на производителен труд“.49
В разпореждане на легендарния тракиец се оказва стихийно събраната и наскоро обучена армия, числеността на която надминава мобилизационните ресурси на южнотракийските земи. A curioso, след три столетия властта в Рим завзема първият по произход варварски („войнишки“ по определение на историците) император Максимин Тракиец, роден точно в местата, откъдето според нашата хипотеза произхожда и най-прочутият от гладиаторите. Мисля, че Максимин неслучайно е напомнял на римляните Спартак – не само с общата им малка родина. Но да се конкурира със своя по-ранен сънародник (в смисъл на организацията и военния му талант) бившият римски magister equitatum (магистър на конниците – пак съвпадение!?) не съумява. Спартак надминава дори своя велик съвременник – неукротимия враг на Рим, понтийския цар Митридат VI Евпатор и с това става привлекателен за военните историци на всички времена.

Бележки
1. Ziegler K. Die Herkunft des Spartacus // Hermes. 83. 1955. S. 248-250.
2. Фол Ал., Спиридонов Т. Историческа география на тракийските племена до III в. пр. н. е. София, 1983. С. 38-40 и сл.; Тракийска древност: кратка енциклопедия. София, 1993. С. 174-175. Напоследък независимите меди са споменати от Дион Касий (LI, 23, 2-27,2) при описанието на похода на Марк Лициний Крас-внук в Тракия и Мизия през 29-28 г. пр. Хр.
3. Геров Б. Проучвания върху западнотракийските земи през римско време. Ч. 1. //ГСУФФ (Годишник на Софийския университет. Философски факултет). Т. 54, кн. 3. 1959/60. София, 1961. С. 192, 207; Mihailov G. Inscriptiones graecae in Bulgaria repertae. Vol. IV. Serdicae, 1966, p. 243-245; Idem. Deux inscriptiones de la province romaine de Macedoine // Ancient Macedonian studies in honor of Charles F. Edson. Thessaloniki, 1981. P. 263.
4. Spartacus. Symposium rebus Spartaci gestis dedicatum 2050 A. Sofia, 1981.
5. Халдеев В. В. Проблемы стратегии восстания Спартака // Terra Antiqua balcanica. Vol. II. София, 1985. – С. 177-185.
6. А. В. Мишулин (Спартаковское восстание…С. 255, док. № 22) акцентира внимание върху фрагмент 99 от третата книга на Салюстий: „Един [от водачите] на име Публипор, се спира в Луканската област, понеже знаел тези места“. Името на водача напомня композитните тракийски имена, поне неговият втори компонент, но нито един траколог-лингвист не го разгледа и интерпретира като тракийско. – вж.: Tomaschek W. Die alten Thraker. Ed. 2. Wien, 1980; Detschew D. Die thrakischen Sprachreste. Ed. 2. Wien, 1976; Георгиев Вл. И. Траките и техният език. София, 1977; Дуриданов Ив. Езикът на траките. София, 1976. По такъв начин по-вероятно името може да се смята за местно, италийско, като да се има пред вид първият му компонент. Това означава, че в командния състав на въстаналите присътствуваха и местни бедняци, което говори много.
7. Günther R. Der Aufstand des Spartacus. Berlin, 1987; Хёфлинг Г. Римляне, рабы, гладиаторы. Спартак у ворот Рима. М., 1992. Ч. 3.
8. „…робските войни и което е още по-позорно – гладиаторските“ и „Трудно е, но може да изтърпим срама на войната срещу робите. Пък те, лишени от Фортуна от всичко, те могат да се смятат за хора, макар и от втора категория, възприемали благата на нашата свобода. Но аз не зная с какво име да обознача войната, която бе водена начело със Спартак, тъй като заедно със свободните се сражаваха роби, а ръководеха гладиатори. Едните са – хората от долно положение, другите – от най-мръсното, те умножиха с пакостите си нашите бедствия“. Трябва да се отбележи, че Аней Флор прояви определената гражданска позиция: „В предишните времена, когато ние започнахме, ще спомним за справедливите и свещените войни с външните народи, за да стане очевидно величието на все растящата империя; после ще се върнем към престъпленията на гражданите, към срамните и нечестивите сражения“. Характерът на различните водени от римляните войни бе разгледан от Аней Флор от гледна точка на неговата класификация, но именно гладиаторската война извика у него съмнения по причина на особената биография на нейния инициатор – Спартак. – Вж.: Немировский А. И. Три малых римских историка // Малые римские историки. Веллей Патеркул. Римская история. Анней Флор. Две книги римских войн. Луций Ампелий. Памятная книжица. М., 1995. Приложения. С. 278-279 и сл.
9. Kolendo J. Comment Spartacus devient-il esclave? // Spartacus…P. 71-77.
10. По версията на Апиан (Bel. сiv. I, 116) Спартак като че ли някога „воювал с римляните, попаднал в плен, продаден в робство и попаднал при гладиаторите“. Така е в превода от книгата: Мишулин А. В. Спартаковское восстание. М., 1936. С. 239. Но в изданието на превода под редакцията от А. Жебелев и О. О. Крюгера (Аппиан. Гражданские войны. М.,: Российская политическая энциклопедия, Селена, 1994. С. 77) пише: „Он раньше воевал на стороне римлян, попал в плен и был продан в гладиаторы“ – пасажът се получи неясен. Към предишния повече балансиран по контекст превод се върнаха петербургските издатели на Апиан (Аппиан. Римские войны. СПб.: Алетейя, С. 91).
11. На Помпей около 500 войници е изпратил тракийският цар Котис начело със сина си Садала. Двеста конници са пристигнали от Македония под ръководството на водач с тракийското име Расциполис (Раскуполис?).
12. Лагерът на Касий е бил атакуван от конницата на царя Котис, която се разполагала обикновено на тесалийската граница.
13. Лагерът на Помпей особено достойно са защищавали траките и други помощни отряди от варварите.
14. Тачева М. История за българските земи в древността. Ч. II. София, 1987. С. 78-79.
15. Velkova Z. Der Name Spartacus // Spartacus…S. 195-197.
16. Вж.: Крыкин С. М. Фракийцы в античном Северном Причерноморье. М., 1993. С. 101-104; Тохтасьев С. Р. Из ономастики Северного Причерноморья: II Фракийские имена на Боспоре // Этюды по античной истории и культуре Северного Причерноморья. СПб, 1992. С. 179-183.
17. Velkov V., Fol A. Les Thraces en Egypte greco-romaine. Sofia, 1977 (Studia thracica 4); Bingen J. Les Thraces en Egypte ptolemaique // Pulpudeva 4. Semaines philippopolitaines de l’histoire et de la culture thrace. Sofia, 1983. P. 72-79.
18. Авторът на превода на текста и коментатор на руското издание на Салюстий В. О. Горенштейн (вж. Гай Саллюстий Крисп. Сочинения. М., 1981. С. 176. Прим. 141) по неясна причина вижда тук интерполация за събитията през 74 г. пр н. е. – началото на въстанието на Спартак.
19. Срв.: Утченко С. Л. Кризис и падение Римской республики. М., 1965. С. 150: слухове за робските въстания в Капуа и Апулия породиха лъжлива паника, обаче „гладиаторские труппы на всякий случай были вывезены из Рима и распределены по муниципиям“ (?).
20. Walbank F. W. Prelude to Spartacus: the Romans in Southern Thrace, 150-70 B. C. // Spartacus…P. 14-27.
21. Известният български археолог Ник. Дим. Овчаров близо до Кърджали в източната част на Родопите преди няколко години откри монументалните руини на светилището Перперикон, което в района на златоносните мини е функционирало от микенските времена до османското нашествие. Мегалитическото светилище на Дионис в късноримския период е било реорганизирано в център на византийска християнска епископия.
22. За бесите вж.: Фол Ал., Спиридонов Т. Историческа география на тракийските племена…С. 20 и сл.; Тракийска древност: кратка енциклопедия. София, 1993. С. 38-39.
23. Светоний в своята биография на Август (Vita Aug. 3, 2) описва последните постижения на бащата на основателя на Римската империя Гай Октавий: след унищожаването на остатъци от отряди на Спартак и Катилина край Турия той попадна накрая в дадената му за управление Македония и после разби в сражение беси и траки. И така качественият руски превод на извора (Гай Светоний Транквилл. Жизнь двенадцати Цезарей. Пер. М. Л. Гаспарова. М., 1988. С. 379, прим. 3) съдържа краткия, при това крайно несполучливия коментар: „Бессы – разбойничье фракийское племя“. Обаче именно бесите се явяваха служители на много популярния далеч извън Родопите култ към Дионис – етнонимът се яви разширителен от името на произлизалия от племето сатри жречески род. Българските археолози, съгласно техните твърдения, се научиха да разпознават богато украсената беска керамика, откриваща се при разкопки на редица родопските светилища – вж.: Домарадски М. и кол. Паметници на тракийската култура по горното течение на река Места (Разкопки и проучвания. Т. XXVI). София, 1999. С. 35.
24. Вж.: Егунов А. Н. Атрибуция и атетеза в классической филологии // Древний мир и мы. СПб., 1997. С. 121; Антична литература: енциклопедичен справочник. София, 1988. С. 137-138.
25. Вж.: Извори за българската история. Т. II. София, 1958.
26. Властелины Рима. М., 1992. С. 183.
27. Буданова В. П. Готы в эпоху Великого переселения народов. М., 1990. С. 11.
28. Чаплыгина Н. А. Население Днестровско-карпатских земель и Рим в I – нач. III в. н. э. Кишинев, 1990. С. 37; Лавров В. В. Переселение готов в Причерноморье // ВДИ. 1999. № 3. С. 179-180.
29. Фол Ал. Тракия и Балканите през ранноелинистическата епоха. София. 1975. С. 25-25.
30. Тачева М. История на българските земи в древността. Ч. II. София, 1987. С. 75-78; Тачева М. Още едно становище по античната дискусия за европейските мизи (срещу Страбон. VII. 3, 2) // Thracia antiqua 9. София. 1980. С. 31-49.
31. „Тотчас же перед строем мезийцы заклали коня“ – см.: Малые римские историки. Веллей Патеркул, Анней Флор, Луций Ампелий. Изд. подгот. А. И. Немировским. М., 1996. С. 185. А Спартак е заклал белия кон и до откриването през 1927 г. На фреската в Помпей е загинал в битката при Бриндизиум пеш. Бих добавил, че хуните също са имали обичай да режат пред строя си бял кон. Предположително и мизите са жертвали аналогичен соларен символ, но това е друг проблем, интересен за етнолозите.
32. Попов Д. Залмоксис //Тракийска древност: кратка енциклопедия. София, 1993. С. 108-111; История на Добруджа. Т. 1. София, 1984. С. 86-92 (авт. К. Йорданов).
33. Iord. Getica. 39 – вж. Иордан Гетика. М., 1960 (перевод и комм. Е. Ч. Скржинской). За историческите предшественици на своите водачи крайдунавските готи освен митическия Залмоксис са обявили и изтъкнатия южнотракийски (одриски) цар Севт, и помощника на последния голям владетел Буребиста – Дикиней.
34. Kamienik R. Zwei Episoden aus der Geschichte des Spartacusaufstandes // Spartacus…S. 40-43.
35. Вж.: История на Добруджа. Т. 1. София, 1984. Ч. II (с. 72-123); Тракийска древност: кратка енциклопедия. София, 1993. С. 70-71.
36. Вж.: Moscalu E. Сeramica traco-getică. Bucuresti, 1983 и особено: Мелюкова А. И. Скифия и фракийский мир. М., 1979.
37. Такава цифра дори у сравнително предпазливия в своите твърдения Тукидид буди съмнение. Впрочем, той самият е знаел за очевидния демографски превес на скитите над траките – по военната сила и численост на войските скитите съществено са ги надминавали (Thuc. II, 97, 5). И ако Херодот привежда чудовищно невероятни цифри за числеността на войските на персийския цар и дори в частност за контингента на сякаш събраните по Егейското крайбрежие в помощ на пришълците македонци и траки – до 300 хил. души (Hdt. VII, 185), така или иначе и той е признавал за фактически неотделими във войната като абсолютни скотовъди именно скитите (Hdt. IV, 46, 2). А траките „бащата на историята“ (V, 3, 1) е считал от известните му народи за втория по численост народ, след индийския. Но при това украинската археоложка Н. А. Гаврилюк (Домашнее производство и быт степных скифов. Киев, 1989. С. 17-24), като пресметна екологичните ресурси на причерноморските степи, предположи максимуми на численност на скитското население и техните войски – съответно 678 и 136 хиляди души. За номадите традиционно определят всеки пети като войник – вж.: Крадин Н. Н. Империя Хунну. Изд. 2-е. М., 2002. С. 71-72 – китайските хронисти определиха тази закономерност по статистическите наблюдения за хуну. По такъв начин стана ясно, че и изчисленните от Херодот сред скотовъдните народи траки се отличаваха от класическите номади – „царските“ скити, и техните (на балканците) мобилизационни потенции явно отстъпваха в сравнение с реалните степни народи. Но Ал. Фол (Демографска и социална структура на древна Тракия. София, 1970. С. 121-126, 64) като прие опита на такива авторитетни прешественици като К. Белох и Г. Кацаров да считат всеки четвърти древен жител за потенциален боец, предположително изчисли население на бъдещата римска провинция Тракия 600-700 хил. души, а крайдунавската Мизия и още 150-200 хил. души – на края общо от 800 хил. до 1 млн.траки. У Ал. Фол численост на жителите Тракия конкретно се съотнася със съмнителната цифра на Тукидид за участниците в похода на Ситалк срещу Македония (Thuc. II, 96-101). Противоречие с изворите е налице, при това станаха известни наблюдения на етнографите за бита на степните номади, че те са способни в случаи на необходимост да оставят животните си под контрола не повече от 5% представители от своето население (см.: Архаическое общество: узловые проблемы социологии развития. Ч. 2. М., 1991. С. 304). Армията на Ситалк, събрана за похода далеч не от всички траки, би отстъпвала съществено пред пределния показател на скитите.
38. Фол Ал. Демографска и социална структура на древна Тракия. София, 1970. С. 150.
39. Данов Хр. Древна Тракия. София, 1969.
40. Михайлов Г. Траките. София, 1972.
41. Фол Ал. Демографска и социална структура на древна Тракия. София, 1970; Политическа история на траките. София, 1972; Тракия и Балканите през ранноелинистическата епоха. София, 1975; Политика и култура в древна Тракия. София, 1990.
42. Фол Ал. История на българските земи в древността. Ч. 1. София, 1981; Изд. 2 – София, 1997; Тачева М. История на българските земи в древността. Ч. 2. София, 1987; Изд. 2 – София, 1997.
43. Тракийска древност: кратка енциклопедия. София, 1993.
44. Георгиева Р., Спиридонов Т., Рехо М. Етнология на траките. София, 1999.
45. Златковская Т. Д. Возникновение государства у фракийцев. Москва, 1971.
46. Крыкин С. М. Проблемы возникновения государственности у южных фракийцев // Проблемы истории, филологии, культуры. Вып. XII. М.-Магнитогорск, 2002. С. 101-114; Крыкин С. М. Основы хозяйственно-экономической деятельности южных фракийцев // Пак там, с. 115-121; Крыкин С. М. Протогород, протогосударство, протоцивилизация? // Проблемы истории, филологии, культуры. Вып. XVI/1. М.-Магнитогорск, 2006. С. 225-243; Крыкин С. М. Держава Одрисов: базис ранней „варварской“ государственности // Вестник Московского городского педагогического университета. № 2. Москва, 2008. С. 74-88.
47. Вж.: Развитие на земеделието по българските земи. София, 1981.
48. Етнология на траките. София, 1999. С. 11 (краят на предговора от съставителката на изданието – Ив. Георгиева).
49. Жуглев К. Икономическото положение в Тракия и Мизия и търговските им отношения с Италия през I-II в. от н. е. // Годишник на Софийския университет. Философско-исторически факултет. Кн. III. Т. LIX. 1965. София, 1966. С. 199, 211-212.