Генка ПЕТРОВА


КУТА

        На оперната певица
        Константина Петкова

Земята се подпира
на двата ѝ бастуна.
Те пеят в късния следобед
тайно
от спомена за пролет
в алтово небе.
И нощ, която свети,
люлее партитурите,
и тежките поли люлее
на късното адажио
в прегръдката на Моцарт
и Бизе.
Във нощ, която свети,
земята се подпира
на двата ѝ бастуна.
И грее
високо петолиние за нея,
малка нощна самота.




СЛЪНЧОГЛЕДИ

Имаме време.
Цяла вечност
на екваториално разстояние.
В стеснението на вените
блъскат всички широки пътеки,
всички широки гласни,
заседнали в междуредията
на нощи и дни,
дни и нощи с гласовете нечути,
нечути в екстаза на слънчогледите,
всичките бели слънца на пустинята
изпили до кръв.
Налей ми чаша вода, пустиннико!
Жажда е, Ван Гог.
Не си режи ухото.




ЛЮБОВ ПО ВАН ГОГ

Любовта е самотница,
алюзия за взаимност.
Всички оферти на Grabo за нея
са отвъд желанието за общност.
Ван Гог е на 126 години
от спомена за бъдещето
в рамката на
последния си шедьовър.
В Монс бедните миньори
помнят Ван Гог,
в спомените на Ван Гог
те са моделите му –
спомени от Беринаж.
В Амстердам Мунк
публично ще признава греха си –
имитация на Ван Гог,
пагубност на влиянието.
„Жълтата къща“ в Осло
ще се гордее с автора си
след него.
Десет платна на Маестрото
ще разплакват детството му
по улиците на Барбант.
Париж…е друга история.
Градът на непремерената дързост
ще опазва ръцете на Ван Гог.
Масачузетс е в сняг.
О, скоро ще го разтопят
ирисите и розите
на родения в Нидерандия.
Не е самотница любовта,
със слънчогледите към слънцето
убягнала.
Любов е.




УЛИЦА

Девета глуха се оживи.
Тротоарните ѝ плочки
приветстват стъпките,
отшелници на повикване.
А бяха стъпки
в центъра на Вселената!
Нищо, че не познаха
летищата на Париж,
руините на Колизеума,
Сикстинската капела…
Познаваха любовта
на любопитните детски крачета,
на пълната детска стая,
аромата на къкреща супа
за четирима.
Познаваха мечтите пристанища.
И това им беше достатъчно.
Не разбраха
как един ден се оказаха акостирали
в девета глуха.
Мечтите им се оказаха смешни недорасляци,
излишни във вселената Любов.
Стъпките без бъдеще манифестираха
в Девета глуха.




ЕТИМОЛОГИЯ

Светът е полегнал на рамото ми.
С две ръчички ми доверява тайните си –
малки сензори на първичното.
Мълчим – аз и светът.
И си говорим.
Светът ми казва, че му е топло с думите,
изкачили рамото ми.
Аз му казвам
колко е специален.
Божи дар е светът на рамото ми.
Аз съм млада
и любопитна за уроците на света.
Светът знае това.
Ръчичките му говорят ли, говорят.
В бели ръкавички омекотяват ударите
на неосъзнатото.
Моцарт залива всяко ъгълче на Вселената,
настанила се у дома
от четиринайсетия ден на март.
Светът се разлиства през март.
Зелен и топъл върху рамото ми.
Дочакан.




СЪН

Вятърът е нощен пришълец.
Уединява се с тебе
за един повей време.
Мислиш си,
че е дошъл за твоите клони.
Казва ти,
че мислиш правилно.
И докато повярваш на чутото,
минава като цунами
през онемялото ти достолепие.
Зачервява листата ти.
Подкопава корените ти.
Вятър като вятър.
Вятър на бял кон,
вятър от друга приказка,
от друга гора,
от друго време.
Вятърничав спомен
в последния ден на декември.
Кой знае защо влязъл в съня ти.