Явор ЦАНЕВ е роден през 1971 г. в Русе. Учи във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“ и работи на различни длъжности в Регионалната библиотека „Любен Каравелов“ – Русе. От 2012 г. издава списанието за фантастика, хорър и крими „Дракус“. Собственик е на издателство „Гаяна“ и автор на няколко сборника с разкази и стихосбирки. Носител на национални награди за къса проза. Специалната награда на името на Агоп Мелконян 2013 за разказа „Селцето“. Национална награда Светлоструй 2014 за проза, за сборника „Вино за мъртвите“. Номинация за литературна награда „Елиас Канети“ 2015 г. за сборника „Вино за мъртвите“. Почетен председател на Клуб на писателите на хорър „Лазарус“.

Надигна се по тъмно, за да може да замеси тестото и докато то стои увито в кърпите и втасва, се зае да приготви останалото. Не светна лампата, само запали една къса дебела свещ, колкото да допълни процеждащата се през прозорчето луна. Това ѝ стигаше. Нямаше нужда от повече светлина.
В леглото детето спеше неспокойно. Тя го поглеждаше от време на време, опитваше се да не вдига шум, докато се движи из стаичката. Дали нейната тревожност не се предаваше и на него? Толкова се стараеше то да е далеч от грижите. Да не забелязва умората, болката и влагата в очите, която понякога не се подчиняваше на волята ѝ. Децата трябва да имат колкото може повече детство.
Почти всичко беше готово, когато добре оформената пита потъна в зяпналата пещ. Искаше да е възможно най-скоро приготвена, когато стигнеха. Тайно се надяваше, че заедно с нея ще може да пренесе и малко топлина от дома им.
Очите ѝ пак се насълзиха, но сега тя ги остави, без да се съпротивлява, за да се наплаче, преди да е събудила детето. Поне малко да и олекне. Поне малко. Господи...
Посъвзе се, изтри сълзите и събуди с целувка хлапето. То първо се извъртя, понечи да се завие през глава, но после се разбуди и изведнъж се сети какво следва. Седна на леглото и се втренчи в майка си.
— Днес отиваме при тате, нали...?
Жената се наведе, целуна го още веднъж и прошепна:
— Да, хайде, приготвяй се, вече почти всичко съм нагласила.
— Бате Стоян ще ни кара, нали?
— Да, хайде, след малко и питата ще е готова, приготви се, да не го караме да чака.
— Неговият кон е най-хубавият! – заяви момчето и започна да се облича.
Майка му нищо не каза, продължи да шета, като поспираше и се замисляше дали не забравя нещо. Пътят до градчето бе около два-три часа с каруцата, може би малко повече. Знаеше, че вече няма изгледи мъжът ѝ да се излекува, опитваше само да облекчи дните му, доколкото въобще бе възможно това.
Чуха трополенето на каруцата и ритмичното чаткане на копитата. Момчето се затича навън, да види как идват да ги вземат. Майка му се разбърза, уви добре питата в няколко кърпи и я натика в платняна торба. Огледа за миг стаичката и последва сина си на двора. Всичко бе станало точно навреме. До минута го бе изчислила. Де да можеше и с останалите неща в живота да става така...
Листата на асмата лъщяха в меката тъмнина, сякаш светлината си избираше къде да полепне. Въздухът бе хладен и лек, синът ѝ бърбореше вече с бате си Стоян, а кучето се въртеше наоколо и очакваше някой да му обърне внимание. Завря муцуна в чантата с топлата пита и я сепна.
— Не там! – потупа го тя по главата. – Имаш си храна, това не е за теб, да пазиш къщата, докато ни няма...
Кучето завъртя опашка, но не стана ясно доколко разбира какво му се говори. Изпроводи я до вратата, която се хлопна пред влажния му нос, и сякаш едва тогава схвана, че хората тръгват нанякъде.
Каруцата потегли и изтрополи към края на селото, за да се понесе към близкото градче между безлюдните поля и изсветляващото небе, оставяйки след себе си съненото усещане за мираж.
Хлапето се подрусваше, чак се отлепяше на по-големите неравности, но за него това въобще не беше неудобство, а точно обратното. Дървото не му убиваше, утринният хлад бе приятен, ветрецът подхващаше косата му закачливо. Сред аромата на полята наоколо, до него все пак достигаше и ароматът на топлата пита.
— Мога ли да си отчупя малко от питата? – погледна то към майка си. Тя се сепна, беше се замислила пак за нещо. Все така се замисляше напоследък. Момчето не разбираше много добре какво става, само смътно свързваше мълчаливостта на майка си с това, че баща му е в болница. Но нали сега отиват при него? Тя трябва да се радва.
— Ще хапнем като стигнем, заедно с баща ти – отвърна тя кратко.
— Добре – съгласи се синът и се зазяпа в далечината. На самия хоризонт се виждаха силуетите на няколко крави. Или бяха биволи? Не можеше да прецени оттук.
Започна да му доскучава. Бате му Стоян и той не говори. Вперил е поглед в пътя, сякаш конят може да сбърка и да свие в неправилна посока. Майка му... Загледа се в нея. Неясното чувство, че нещо не разбира съвсем добре, го загриза отвътре. Само че не знаеше как да попита. Въпросът напираше, а не можеше да се оформи в думи. Само си стоеше там и колкото и да зяпаш и да си търсиш нещо, което да задържи вниманието, все да погледнеш към нея те дърпа.
— Дали ще е още топла, като стигнем? – попита и майка му пак се сепна. Погледна го и разроши с ръка косата му.
— Така мисля. Трябва да е топла, не е толкова далече. Потърпи малко.
Момчето въздъхна и се зазяпа в задницата на коня. Мускулите му потръпваха и опашката леко подскачаше. Сякаш нещо го накара да се наклони леко напред: сега виждаше как копитата подритват земята и я карат да се върти в обратна посока.
Бате им Стоян ги остави пред сградата на болницата и отиде да върши своите си дела. Каза, че ще дойде след пладне. Имаха много време дотогава. Беше съвсем огладнял, но знаеше, че след малко ще седнат на някоя сенчеста пейка в двора и ще похапнат. За момент му се стори, че видя баща си, но не беше той. Само халатът приличаше на неговия. Общо взето, всички халати си приличаха.
— Седни тук и чакай, след малко идвам – нареди майка му и остави двете чанти на първата свободна пейка, до която стигнаха. Момчето седна съвсем послушно и заклати крака във въздуха. По алеите бавно крачеха хора, повечето от тях – старци. Замисли се, че не знае кога един възрастен човек става старец. С големите работата е сложна.
Сети се за питата. Надникна в чантата и усети пак аромата. Не се траеше вече. Къде се бавят? Огледа се, но видя само същите сенчести алеи и халатите, носещи се бавно по тях.
Едно куче се зададе насреща и привлече вниманието му. Не приличаше много на тяхното – това беше доста по-хилаво и изглеждаше наплашено. Спираше и се оглеждаше, сякаш търси нещо, но трябва да избягва определени пътеки.
Подвикна му. Даже стана и направи крачка към него, но се сети за багажа и спря раздвоен. Кучето също спря на разстояние. Ама че работа. Сега, ако му подхвърли малко храна, ще се сприятелят... Погледна пак към чантата, после нататък, откъдето трябваше да дойдат родителите му. Много му се искаше да даде малко от питата на кучето, но не трябваше. Дано не избяга, докато дойдат.
Седна пак на пейката и отново заклати крака. Един напред, друг назад, разминаващи се махове.
Вече съвсем се беше уморил да чака. Дори започна да мисли, че може да са го забравили. Бате Стоян е бързал, взел е майка му и не са се сетили за него. Сега каруцата се клати към село, вдига прахоляк по пътя, а той стои тук и чака прегладнял. Сигурно питата съвсем е изстинала. И кучето се запиля нанякъде. Момчето се озърна наоколо.
Майка му се появи откъм болницата и то стана, нетърпеливо да я посрещне. Никога не се беше бавила толкова много. Идваха всяка седмица, той оставаше тук, а само след минути вече бяха с баща му, облечен в един от същите еднакви халати... Ето, че майка му идваше насам и беше сама. Приближи и без да каже нищо, седна до него на пейката.
Същото неясно чувство, че нещо не е наред, го загриза отвътре и пак не можа да се изтърколи като въпрос на езика. Майка му изглеждаше особено, нещо в изражението ѝ се бе изгубило. Докато бъркаше в чантата и вадеше питата, момчето усети, че не трябва да говори. Че това е правилното в момента. Пое от ръката и парчето и си отхапа, но колкото и да дъвчеше, нищо не се променяше. Светът бе спрял и заедно с него гледаше в ръцете на майка му, които продължаваха да чупят питата на парчета, още и още, сякаш се опитваше да надроби деня, за да успее някак да го преглътне.