Коста РАДЕВ



* * *
Ще се питаш къде съм, ще ме търсиш, любима.
Ще ме викаш, ще плачеш. А пък мен ще ме има.
Случайно попаднал бях някога тука
и не спирах да диря свойта тайна пролука –
да се върна оттатък, във онази вселена
като сън незабравена, досега забранена.
Просто свърши присъдата, изтърпях я докрая
нито адът ме чака, още по-малко рая.
Ще намеря пролуката, ще премина стъклото
и ще сграбча отново с пълни шепи живота
и ще чакам на входа да пристигнеш, любима –
там, където ще бъда,
там, където ме има.

* * *
Не си прави напразно идоли.
От кал e всеки идол. Просто кал.
Но щом си го създала и харесала –
не бързай да го чупиш.
Погледай го с примижали очи.
Все още лъскав е с лъжливата позлата.
Все още цветовете скриват нищото.
Изчакай. Дай ми месец, два, година
на крадено фалшиво щастие.
Чак след това ме захвърли
във коша със омръзнали играчки
и счупени парчета от икони.

* * *
Което е било – то още е. И пак ще бъде.
Не се е счупвало яйцето.
Измислица е то.
Не го е имало.
И нещото, което уж живея
не съществува от безброй години.
О, най-великата лъжа е времето –
така ми каза пеперудата
преди да прелети през огъня.

* * *
Прогоних разума – близнака на страха
и небесата мигом се отвориха
и избледня човешката пустиня.
И бях акула, дракон, лъв и птица
и част от бога вплетен вътре в тях.
Но още много трябва да обеля
черупката да счупя и тогава
в дланта ми да засвети същината.

* * *
Което пожелаеш – всичко
заплаща се със свобода.
Не със пари и не със фунт месо
изрязано направо от сърцето –
а с мънички свободни молекули
запазени за специални случаи.
И пухкавите палави жени
и входа към измисленото щастие
мечтите жалки и олющени
и глупавите, тъжни хорски празници
купуваш с песъчинки свобода.
Накрая ръфаш празната кесия
и падаш гол и мъртъв във калта
прегърнал здраво ръждивите вериги.

* * *
Градинката на рошавия старец.
Тъй мъничка, прилична на ковчег.
Но всичко нужно вътре е побрал.
Там има – колкото му трябва – хляб
и нито зрънце повече. И вино –
то болката превръща в топъл сън.
И сладки плодове – все ненаядени,
запазени за недошлото бъдеще.
Във ъгълчето има и мечти
но семенцата тъй и не поникнаха.
И любовта е тук – тя малко ражда
но как без нея да преглътнеш хляба?
Отгоре пък прехвърчат пеперуди
дошли от някакъв съседен свят.
А старецът с ръждивата мотика
копае, чисти малката градинка
и си подсвирква – тихо, за да чуе
когато слънцето му каже сбогом.

* * *
Как имам нужда от омраза, Господи!
Сега сърцето ми е дом отворен
и всеки влиза, граби, омърсява
и гази всичко с калните обувки.
Омръзна ми да чистя, Господи!
Как трудно е да си христоподобен!
И радостно, и страшно. Виж –
уж моля те за броня от ненавист
а ето – съжалявам богаташа
вторачен лакомо в паницата ми леща.

* * *
Хвани ми гълъб – заръча Пагане –
и по кръвта му ще узная твойто минало.
Петел ми донеси – заръча Пагане.
Кръвта му ще разкаже твойто бъдеще.
Сокол ми улови – кръвта соколова
ще ми напише деня на твойта смърт.
Но най-добре ми поднеси сърцето си –
да плисна почернялата му кръв
да го опразня, да го върна в детството
и после бавно да го изгоря.

* * *
Махни се ти, прекрасно същество.
Върви си. Изчезни.
Не е възможна такава красота.
Не е възможна.
Не вярвам нито дума от лъжите ти.
Че си наяве. И че си истинска.
Че мога да те пипна и целуна.
Не вярвам.
Такава красота не съществува.
Ни Бог, ни дявол би я сътворил.
И моля те, иди си.
Така спокойно бе преди.
Очите си затварям и проклинам.
Махни се ти, лъжовно същество.
Защото иначе ще ослепея.

* * *
О, тромавата вярност на жените!
Обвързваща, банална, тежка.
Успокояваща и упоителна.
Така приличаща на грешка.
Виж етикета, погледни цената –
Не ти ли дожаля за свободата?

* * *
От Бога се научих
да бъда зъл, суров и безпощаден.
Когато ме потърсят – да отсъствам.
Когато ми се молят – да не чувам.
Попитат ли ме нещо – да мълча.
Да ослепея за протегнатите длани.
Да бъда Бог – и нищо друго.
Това научих.
Но Бог ме забеляза
и начаса ми счупи огледалото.

* * *
Всичко наоколо е само минало.
И аз, и ти, и бляскавия свят.
Щом съществува, то е било създадено.
Отдавна, някога.
Напразно търсиш настояще. Няма.
Ти искаш да живееш във мига.
Сега и тук, веднага.
А всичко видимо е просто минало
което ръфа жадно като плъх
на бъдещето розовата плът.

* * *
Вчера беше лошо момче.
Всякога носеше в джоба си камъни.
Когато разплакваше майка си – плачеше с нея.
Вчера беше добро момче.
Защитаваше малките.
Пееше, свиреше, скачаше.
Вчера беше герой, весел и глупав.
А когато трепереше – то бе от любов.
Като вятър повдигаше роклите
а жените се смееха.
Вчера, някога беше...
Ето, бие камбаната, палят се свещите.
Панихида.
За всички умрели момчета, които си бил.

* * *
От жена до жена
от сън на сън
препусках към края на времето.
И ето, годините свършиха.
Вкамениха се всички момичета
в кехлибара на чуждото щастие.
Разлетяха се цветните сънища.
От пеперудите плъзнаха червеи.
И продължавам, и кретам –
от нищо до нищо
към края на нищото.

* * *
Нещо ме тегли нагоре, на небето във мрака.
Нещо отдавна избягало вече ме чака.
Зад ръба на луната годините някой пресмята.
Моето детско хвърчило ми вика душата.

* * *
Изчезна ли – не ме търсете.
Навярно птица ме е грабнала
отнесла ме е във пустинята
на недовършените сънища.
Изчезна ли – не ме жалете.
Гостоприемно е морето
простило на сина си блуден
измяна, бягство и отсъствие.
Изчезна ли – мълчете, моля.
Не ме будете.
Навярно спя до празната бутилка
в канавката пред портите на рая.