Драгомил ГЕОРГИЕВ


Естетическо удоволствие е да четеш роман на поет, който се чувства вдъхновено в ангелските пространства на своите сънища, видения, мечтания, защото само там са изворите на артистичната игра на въображението за Владо Любенов. Духовна радост изпитах в процеса на диалога съ-творчество, но съм убеден, че това ще се случи и с много други стари и нови читатели, почитатели на словото, на твореца, в досега с неговия нов и обемен текст „Адвокатът на лудите“, Жанет 45, 2016,465с.
Съвременната тематика е сурово и жилаво изпитание за белетриста от всички епохи, от древността до наши дни. Това е особено за този тип романисти, които решават да създадат панорамен текст за духа на времето и епохата, за актуалните процеси и хората в тях с мечтите, тревогите, възходите и паденията им. По тази стръмна пътека тръгва разказвачът и успява, защото при него се постигат невероятни тайнства, игра между човека с неговите надежди, трепети и разочарованията от света около и вътре в нас. Съвремието и обществото ни са уловени през занимателно и артистично, но и често драматично, дори трагично намигване, за да се постигне ефектът на участието на възприемателя в пресъздадения върху белия лист възможен-невъзможен живот чрез историите на героите.
Класическият панорамен модел на романа в годините загубва външните мащаби, защото любопитството на човека на прехода на 20-ти и 21-век в България и по света е вече към вътрешните гласове, към противоборството между различните души във всеки от нас като божественост и уникалност. Съвременната съвест в нашия материален свят на бързи парични потоци и големите придобивки в бита заостря кризата на егото, което е все по-алчно и демонизиращо. Цената е във вихреното попадане в талазите на самотата, отчаянието и оттам бързо се стига до физическия край. Доминиращите теми в текстовата „плитка“ на този роман са за съвременното семейство и професионалния път, за любовта и изневярата, за женската виталност и отговорност, за кризата на мъжа в средната възраст, за лудостта и творчеството, за мечтите и реалностите, за жаждата за показност и за ритуалното натриване на носа на другия от семейството, за да се стигне до екзистенциалните въпроси за живота и смъртта, за смислите на битието, но над всичко стои тревогата за загубването на ценностите при нас, българите. Романът е богата палитра от теми, въпроси, проблеми и размисли върху все по-мрачните тайфуни в човешката душа в дългия и безкраен процес на самопознанието при духовно зрящия или при капсулирания субект.
Художественият избор на персонажите при автора е оригинален, актуален и неочакван, оттук и неговите находки като съдби и характери. Главните герои са адвокатът Свилен Данов, съпругата Мая и малкият син. Неговите клиенти са „представителната извадка“ на съвременното ни общество. Срещаме се с младия Император Симеон Петров и главната му счетоводителка, съпруга, Императрицата Венета. Ако направим крачка в друга посока, пред нас е главната лекарка д-р Перкова, шеф на отделението за хора с гранични състояния, с нейните бивши и настоящи пациенти брат Робърт, Гатю Хишника, Мара Подробната, Лабарджанов-Ботев, Калина, Йово, след това идва ред на цялата група от маниаци на съвремието ни като Кълнящия, Теодор, Елза, Рони, Ралица, Петя и Ангел и т.н., както е при Георги Господинов в експерименталния роман „Физика на тъгата“. И тук се наслагват човешки истории, драми, ситуации, но те са до болка неразделна част от делника ни.
Главният герой е Свилен Данов, млад и търсещ своето място под слънцето адвокат на лудите, бедните, гладните, той ни напомня одисеята на Алеко Щастливеца, любимеца на своите съвременници от интелектуалците до най-красивите жени на столицата в края на 19-ти век. Авторът продължава да ни среща от романа „Емигрантът“, Жанет 45,2012, 186с. с адвоката на бъдещето, с новия български Дон Кихот. Той не е на петдесет години, както е при испанския класик, а е представител на тридесет – четиридесетгодишните мъже на Балканите, когато в новото семейство има все по-големи разходи, а сигурността на малкия екип непрекъснато виси на тънкия косъм на Хамлетовия вечен въпрос. Очаквано е авторът да вгради много моменти от своята житейска биография в героите си, но творческият му успех е в духовните измерения на варианта за съвременния Сали Яшар, който осъзнато и достойно гради своя „себап“ с добротворчеството си за другите. Героят е пресъздаден като субект на размислите и асоциациите, аналитичен, действен и артистичен човешки тип. „Адвокатчето“ е не по-малко луд от клиентите си, защото избира като тях да бъде беден, честен, любвеобилен идеалист, който да е морален контрапункт на обществото и колегите си в тоги, които са продали душата си на дявола. Много читатели ще възкликнат: „Къде са тези адвокати?“ Първо, в мечтите ни, второ, в бъдещето, трето, има ги и днес вероятно, но не сме ги срещнали.
Докато в романа „Емигрантът“ заживяваме с историята на Владо и многолюдното му семейство, то в новия текст амбициите са твърде по-различни и богати, защото се срещаме с няколко съвременни семейства, с млади двойки преди брака, с чудаци, клошари, аутсайдери и маргинали на обществото. Получава далеч по-широк и панорамен поглед към времето и епохата ни. Общото, обединяващото в избора на персонажите при Владо Любенов е в пристрастието му към мечтателите и оптимистите, които за фикционалния свят на белетриста са „солта на земята.“ „Адвокатчето“ притежава уникалната хуманистичната дарба да превръща своите клиенти съдбовно в приятели. Смисълът на живота за него не са спечелените дела, пари и професионален опит, а са живите, реалните, добрите и честните хора. Докато в предходния роман героят ни печели завинаги с виталната си любов към децата, жените, живота и одисеевското емигрантско начало, то в последната книга се постига, улавя многообразието от човешки типове и характери. Отново има дълги десетгодишни бракоразводни дела, както е при Елза и Теодор, дори между Императора и Императрицата, но творческият интерес е вече към духа на нашия съвременник, към неговата жилавост, воля и скрита любов към честността. Тя ни отвежда към родолюбието на Иван-Вазовата класическа любов към „всичко българско и родно.“ Докато в произведението „Емигрантът“ е изваяна силната художествена двойка, която диалогизира с Фауст и Мефистофел, Дон Кихот и Санчо Панса, Моцарт и Салиери, Робинзон Крузо и Петкан, Сали Яшар и Джапар, то далеч по-разнообразни и разчупени са връзките на главния герой в новия текст с другите – със съпругата Мая, със синчето, с баничарката Ралица, със студентката Ана, с невероятната красавица Петя и приятеля ѝ Ангел и т.н. Вече има много двойници на емигранта Владо, т.е. единственият сега не е екзотично изключение като „бялата лястовичка“ на Йовков . Обединяващото между водещите герои Елза и Теодор, Симеон и Вяра, Ралица, Петя, Калина идва от енергията на мечтите им, от хедонизма и тяхното неистово желание да са честни и съвестни, а внушението за израстването им поставя художествения проблем за „лудостта“.
Световната съвременна криза е тотална и мащабна, тя не е само икономическа, а пораженията са на всички нива – морални, научни, цивилизационни, обществени, политически, лидерски, за да навлезем в климатичните и екологическите проблеми и да стигнем до световния тероризъм с ислямската държава и новото преселение на народите от Изток на Запад. Тези проблеми ни отвеждат към глобалния въпрос за мира и края на света. Апокалиптичните идеи са внушени в текста чрез образа, метафората, символиката на лудостта. Патриархът Вазов в многотомното си творчество налага новаторската интерпретация за лудостта като градивна сила и енергия на поробения български народ в борбата за национално освобождение. Емблематичната реплика на чорбаджи Марко в романа „Под игото“: „ – Лудите, лудите…те да са живи!...“ и стихът „Лудостта бе пламнала във всяко око“ от поемата „Кочо“ са националните кодове за извисяването на колективния национален дух до висините на подвига и родолюбивата саможертва. До този градивен и морален тип на националната и самобитната лудост се доближават много от героите на Владо Любенов. В световния и националния хаос, в който живеем, да избереш да си честен, справедлив, съзидателен и мечтателен тип, е екзотично и артистично. Романистът предлага естетически модел за света в различните измерения на лудостта. Образната семантика на „лудост“ в текста е изключително обемна – от лъжите, хитростите, измамите на битово ниво, както е с мнимата секта, под чието влияние попада съпругата Мая, през болезненото желание за ефектна показност в съда пред другите, което се превръща в маниакалност при Елза, Кълнящия, Мара Подробната, явление, което ни залива от реалити шоу предаванията по телевизиите. Идва ред на различните съдии, чиновници, служители, лекари, които са тежко обременени от хаоса на времето ни и лудостта им е кога по-скрита, кога по-явна, но скоро ще излезе на повърхността. Срещаме се и с последната група от активно болните като брат Робърт, Гатю Хищника, Иван Гения, Йово, които са попарени от болестта, но това не ги прави по-малко симпатични и достойни наши съвременници, чудаци. Глобалната художествена визия е за света като огромна лудница, в която всички носят от този прашец на заразата и болестта. Това не е чумата от времето на Италианския ренесанс, а друг тип енергия от началото на 21-ви век, а симптомите са различни и индивидуални според мисията и съдбата на героите и на всеки от нас. На зловещите идеи за глобализация на света, за общи европейски и трансатлантически ценности, за размиването на националните и културните идеали и завети, проповядвани от стопаните зад Океана и провеждани от продажната и добре нахранена интелигенция от неправителствените организации, авторът на сб. “Рокля за двама“ ни предлага алтернативен модел на света, който външно, притчово изглежда като лудница, но в нея се живее по най-древните и вечно новите закони. Те са изведени от божествените книги за честта и достойнството, за хуманността и приятелството, за любовта, изневярата, ревността, щастието и успеха, но и за неуспеха, вината, грешката, прошката, защото животът е „магическа реалност“/Павел Матев/.
Отдавна не бях се срещал като читател и изследовател с толкова поетично написана книга за Живота и Смъртта, за Мъжа и Жената, за Семейството и Обществото, за нашето безвремие и епоха през призмата на …лудостта като другост и алтернативност на материалната алчност, грубост, жестокост, оскотяване и освирепяване в жаждата ни да обичаме, да търсим приятелството и човека, да сме истински и честни. Романът създава културни мостове и асоциации с „Физика на тъгата“ на Георги Господинов и „Възвишение“ на Милен Русков в посока на някой от романовите стратегии и сюжетостроенето. Изборът на аз-повествователния наратив чрез авторов двойник като „адвокатчето“, дава възможност за раздвижено, оригинално, модерно, артистично и интелектуално разказване, с далеч по-свободно навлизане в историите на другите герои. Пристрастията са в посока на духовния живот, на приятелското общуване в динамиката от срещи. Те са разположени в линеарното време, но акцентът не е във външното, а във вътрешното психологическо осмисляне на думите, на споделеното в диалога, в мълчанията и жестовете с другия и рефлексиите след това в историята на приятелството през годините. Постигнат е артистичният романов ефект на стратегията на доверието между автор – главен герой, с неговите съвременници, спътници, приятелския кръг и читателя, в което е магията и новаторството на Владо Любенов в теорията и практиката на съвременния най-нов български роман.
Художествените послания на романа „Адвокатът на лудите“ са тревожни и хуманистични. „Адвокатчето“ ни дава емоционален и пристрастен истински пример за честен живот, когато превръщаме професията си от скучно и сиво ежедневие на безразличието в добри дела и състрадание, а клиентите, пациентите, учениците, колегите си извисяваме и преобразяваме в истински приятели. Така ние ставаме за тях от гневни, сърдити и злобни чиновници, самозванци в партньори, но не на едри удари и сделки, а на чувства, на доверие и творци на Вярата, Надеждата и Любовта. Всеки от нас има на какво да се научи от неговите герои като Мая и Ралица, Петя и Калина, но и от Елза и Теодор, Кънтящия и брат Робърт, а това е да търсим щастието и да обичаме живота с широко отворени очи.
Очаквам нови творчески изненади от Владо Любенов в лириката, в кратката и обемната проза. Няма да е шокиращо, ако той пристъпи към драмата, защото българската театрална сцени има потребност от такива богати човешки драматични истории и съдби. Убеден съм в читателските търсения на романа и в успеха му сред широка аудитория като възраст и пол, защото това ще бъде среща с доброто и красотата, с любовта и живота, с красотата на мечтите и съновиденията, които българинът изстрада и заслужава. Нека тогава да го направим, да го осъществим и да сме хора на усмивката, смирението и прошката, а не на насилието и гнева.