Ангел ДЮЛГЕРОВ


30 години от смъртта на Йордан Кръчмаров


Несъмнено Йордан Кръчмаров бе сред малцината жадни бродещи същества от номадския поетически керван към призрачния флуиден оазис, който по божия воля винаги се оказва fata morgana1. Знайно е – човекът се стреми към тоталност, но не му е съдено да я постигне, дори да пресъхнат напуканите му сърца и устни при всяко вкусване от безкръвната пустинна влага... Изборът човешки винаги е съдбовен, но кому е дадена способността да разбере и отмери мъките земни под безмилостното жило на времето?
Поетът у Йордан Кръчмаров винаги е разбирал, че е в положението на някаква противопоставеност. Неговият копнеж по Невидимото като отсъстваща, но винаги желана ласка, протяжният звън на поезията му – напев от литургия, гладът за красота без засищане родиха „най-чистите песни“ – едно съдбовно всеприсъствие, от което до края на живота си не можа да се отскубне, въпреки непрекъснатите си опити да трансцендира чрез Бягство... Подобно на малцина светли умове от най-новата ни история и той остави своето своеобразно ultima ratio2 за един свят, „разлюлян между лутане и покой, между гигантско и незабележимо, между себе си и себе си“.
Личните литературни истории са добра илюстрация за самата историчност на авторитетите, изказващи и моделиращи общностните хоризонти. И макар поезията му да вплeте неотменно в себе си биографичния етос в размишленията за човешкото, българското, писането изобщо, езика, Йордан Кръчмаров до последно не престана да се опитва да конструира език, в който освен думите, да са значещи и мълчанията; език, в който думите да явяват характера си в сблъсъка между рационалното и ирационалното, между волята ни за порядък и скептицизма, разяждащ духовната ни същност… едно ново просветление на Човек, осъзнал крехките устои на съществуването, човешката преходност и краткостта на битието. „Да се домогваш, да се осмеляваш, да упорстваш, да останеш верен на себе си, – пише Виктор Юго, – да си готов да се пребориш със съдбата, да озадачиш несполуката с хладнокръвието си, не само да се опълчиш срещу несправедливия властник, но и да заклеймиш самозабравилия се победител, да проявиш твърдост, да не се огънеш, такъв пример е нужен на народите.“3 С подобна светла вяра Йордан Кръчмаров одушеви целия арсенал на съществуващото, с видимото и невидимото на битието, с кривулиците на своята съдба и с изводите за общата ни участ.
Отричаща и съмняваща се, поезията му пое по нелекия път на едно жизнеутвърждаване сред открояващата се мрачна парадоксалност на човешкия живот и ширещия се нихилизъм. Под звездното небе на Добруджанския край, в ситуативната хватка на „историята“, на различните равнища на фактуалност и фикционалност в заобикалящата го обществена атмосфера, Йордан Кръчмаров „заразказва“ своите истории, съблазнен от възможността за дискурсивно „притежаване“ на света. В размишленията му изпъкваше подчертано пластичният му талант, жадуващ да опредмети всичко, дори битийната пустота. Като средновековен пътешественик през времената, той оголи тайни страсти, жестокост, страхове и чувство за справедливост. Умението му да умножава своите поетични внушения и да ги превръща във всеобщо духовно притежание направи художествения му свят конкретен, населен с осезаеми неща. Тази настоятелност да превърне читателя в посредник между действителното и въображаемото облъхна поезията му с аурата на първоначалието. 30 години след онази злощастна 1986 година самотното великолепие на неговите изстрадани до предела изповеди все така прокарват хладна тръпка през съзнанието ни.
Естетическата значимост на текущото, убегливото, смътно-неуловимото в потока на опита е ключовият концепт в ранната поезия на Йордан Кръчмаров. Чрез монументализирането на опита и утаяването на преживяването в определени сюжети късното творчество на поета от началото на 80-те вече започва да търси артикулирането и постигането на трансцендентния произход и идентичност на човешкото. Общото между двата периода е в обърнатостта им срещу рационалисткия проект на социалистическата „национална култура“ с нейните епистемологически и идентификационни модели. Кризата на „метаречника“, който произвеждаше идентичността, както и липсата на културно рефлектирано проблемно поле, се оказаха решаващи за него да потърси причините за противопоставянето между „поезия“ и „битие“. Беше убеден, че онова, което прави обществения живот „мъртъв“ и „безпорядъчен“, е лишеността му от трансцендиращи универсални ценности, респективно от липсата на витален импулс, одухотворяващ феномените на поетическото.
Тази кризисност го накара да се обърне към другостите на езика, инстинкта, подсъзнанието, „примитива“; с една дума, интензифицираното обръщане към себе си той замени с едно не по-малко интензивно освобождаване от себе си. При Йордан Кръчмаров „примитивът“ обаче не е първичната оголеност на виталното, а сложна наслоеност от културни и природни белези:

От кладите на еретици и бунтовници
ризата ми грее нажежена
и тъжно свети вечер в мрака.
…
Господи,
ти, който си създал на птиците криле
и върхове – за червеите земни
защо с последната си шепа кал
не си изваял рог между очите на предатели,
а си сътворил трънливата пътека към Голгота?
(„Пътуване“)

Кое е това недоловимо и магическо, криещо се зад наивните метаморфози на неговите така обикновени герои? В силуетите им поетът открои самата съдба на човека, съдбата на всички ни върху житейската сцена на „безкрайното проклятие и мъка“. И все пак не се отказа от разбирането, че „животът“ е основополагащото „благо“, метафизичното равнище на единение между Аза и света; че животът е стихия, „пулс“, циклично възраждаща се мощ, в която се съчетават природното и интелигибелното, Идеята и виталистичният напор. Неговото необуздано въображение във време на упадък на въображението навлезе в лоното на собствената самота, за да открие поетичното в други територии, без да достига до смислово-интерпретационна апоретичност (неразрешимост):

Имам си своя религия.
Храмът – от слама и кал.
Вместо разпятие – книга.
Огън – вместо олтар.
(„Религия“)

Както се изразява на друго място Ани Илков, у него характер и съдба съвпадат така, както много преди Ницше са проповядвали древните стоици, които смятали в крайна сметка, че човекът няма съдба.
В успехите и в „срутванията“ в живота, в „жестокостта на високата самота“ неговите стихове впечатляват с експресивния си смислов и емотивен заряд, в който драмата е отстъпила от функцията си да бъде застъпник на големите етични и екзистенциални въпроси и дилеми. В поезията на Йордан Кръчмаров тя – драмата – предполага общност на вярванията и възприятията, свързва поета и аурата на първоначалието – онази съвършена сърцевина на Поезията, която за твореца е смисълът на неговото съществуване. Всичката изоставеност на света и всичката взаимност на човешкото общуване, овладяното от красотата отчаяние го предпазиха да не привиква към болката – и, разбира се, никога да не успява докрай. Минорните тонове не успяха да редуцират жизненовъздействащата сила на стиховете му, възвишени и в същото време вдъхновени от „прозата“ на ежедневието; живописната образност и многозначната символика, които изпълват поетичните фрагменти с дълбочина и музика, до края на дните му се изливаха живо, свежо като слънчевата светлина, като шумоленето на утринния въздух в прииждащата морска вода:

И сляха се морето и брегът
в прегръдка ненаситна и дълбока,
тъй както сливат се душа със плът,
жената и мъжът, смъртта с живота.
(„Нощен залив“)

„Тайнствено, горчиво и необяснимо“ („Среднощни гробища“) Йордан Кръчмаров успя да преодолее тази постоянна и жестока болка в името на онова, за което се смяташе за призван. В стихотворението „Участ“ той органично формулира своеобразната си философия на поетовата участ:

Вечер броя звездите.
Нямам какво да правя.
Денем вървя по браздите –
падналите заравям.

В една друга творба от началото на 80-те – „Деца на плажа“ откри в образа на „синия вятър“ метафора на усилията на твореца да разгърне времето и да разтвори пространството:

Над кули и мостове, изваяни от пясък,
разсипваха се древни, сини ветрове.
Децата спореха със птичи крясък
и сякаш махаха на раменете си криле.

Разтревожена за трагизма на човешкото битие, за смисъла и ценностите на живота, за разбягващите се времена и пространства, мисълта на поета не деформира света, не го разкраси или загрозни, сякаш свят и поет се знаят много добре и няма смисъл да се лъжат. Възхитата от красотата на човешкия порив да построи своя космос, но и натрупаните огорчения, истините на самопознанието и диханието на битието, долавяно от него във всяко късче земна материя, надариха поетовото слово най-вече със способността да изгради и изрази своя версия за човешкото битие и в този смисъл Йордан Кръчмаров е далеч от евтиното желание да ни смайва с пищни декларации за открития, с параноичното самочувствие на доморасъл гений и с възхищението от самия себе си.
В дълбоко изстраданите му представи за моралните устои на съвременния човек той намери своите ориентири отвъд спекулите на познанието – в онези мистични състояния на струящите по мокрите телца „цветове/ от цялото богатство на земната дъга“ („Деца на плажа“), в „това море-животът, „случайно съхранило нас за грехове и опрощения“ („Вдъхновение“), в „неповторимото в безкрайната вечност/ на смърт, на живот и зачатие…“ По детински пъстроцветна, пълна с характер, в поетическата му мозайка на живота всяко камъче е едновременно независимо от другите и необходима част от общата картина:

Мама тихичко разказва
как мъничките всяка нощ на прага
са чакали да се завърна у дома.
И тъй угаснали. Като свещици.
От студ. От скръб. От самота.
(„Моите гълъби“)

През виденията и сънищата на изранения български дух Аз-ът в неговата поетическа вселена все по-ясно и дълбоко провиди връзките си със света и другите, разми границите между лично и универсално, за да чуе по-добре ритъма на човешката неутоленост, изначалната ни самота в света, където се усещаме малки и безсилни. Напълно в духа на казаното от Уилям Фокнър за Камю: „... Добрият път е онзи, който извежда към живота, към слънчевата светлина“, Йордан Кръчмаров отвори душата си за светлината, откъдето да изгрее онова слънце, което ще изпепели мъките на човешката ни участ. Неизчерпаемите метафизически извивки на въображението му очарователно, пламенно и красиво родиха копнежа за простор, за по-широк предел от този, който ни е даден. Любовта, гневът, омразата и отчаянието сякаш от един фокус хвърлиха лъчист сноп от святкащи искри в озвучената от напевност, фонетични ефекти, оригинални игри със словото и сугестивни природни картини атмосфера на поетическия му свят. Нервен, фрагментарен, рязък, ироничен рушител, парадоксално вярващ в сериозния градеж, Йордан Кръчмаров приближи, колкото може, текстовете си към устното (не в смисъл на разговорен стил, а като начин на разказване) като усилие на един човешки размисъл да обхване времето и пространството на живота. Това, от своя страна, доведе до мъдрото общение със себе си, заради чувството на увереност, че съществува над низостите и произволите на битието. И до убеждението – бъдещето принадлежи на силния човешки дух.
Изборът на донкихотовското поведение му позволи съотнасяне с различния, с най-самотния герой в световната литература, един от най-ярките начални олицетворения на различността и самотата. „Действителността на света не можеше да се прескочи“ (Ясперс) и той се зае да дешифрира споделяемите следи на единични, уникални стилове, артистично контролирани или доминирани интелектуално (следи) на неизразимото, което ни конституира, да „мисли номадски и в другия език света, психическия живот и литературата“ (Ю. Кръстева)4.

Драматичните години на криза на креативността, загубата на човешкото, на автентичното и забавно-вялата носталгия, съпровождаща неуспяващата им реставрация, съвсем не му попречиха да разкаже собствения си живот в историята, /чието премисляне постоянно днес отлагаме/, един личен разказ за собствените несигурни преживявания. Поразително е, че едва на двайсет и няколко години той безкрайно се вглежда напред, търси, напипва и споделя метафизиката под повърхността, красивия ред на света по-дълбоко от погледа. Младостта му е копнеж без притежание, тя е движение, а не покой, при нея утопията и илюзията са по-въодушевяващи и енергични, отколкото неумолимата тежест на настоящето.
Емоционалните пътешествия в дълбините на поезията разкриха пред Йордан Кръчмаров красотата на човешките взаимоотношения, които съществуват, въпреки непоносимите социални реалности. И той изписа своето спасение в стихотворения, от които не може да бъде отнето нищо, дори главните букви и запетайките. Едно „податливо, восъчно, меко сърце, за да се отпечатват в него чисти и трайни знаци“, които талантливият човек чрез своя поглед и тънка кожа не само допуска в себе си, но и освобождава в културата (Платон).
Поетическата съдба на Йордан Кръчмаров е една от онези истории, които се изкушаваме да наречем „много човешки“, но винаги трябва да помним, че въздействието идва от мощното ѝ поставяне на фона на българската социална действителност. Неговите стихове са написани органично, написани са от една ярост, която е ярост на човек, който иска да постигне пак хармонията на детството си. Това е неговата тема, това е неговото търсене – всичко да звучи едновременно и той да слуша тази божествена хармония, създадена от различни гласове, които звучат заедно толкова красиво и кратко. Заострената социална чувствителност изгради в словото му един „плътен поетичен свят, бурен и същевременно стоплящ“, лишен от реминисцентна и модернистична мъгла и едновременно с това наситен с граждански чувства и човечност. Всичко пронизва съзнанието по особен начин, сякаш словото констатира за първи път подредените късове; изострените до краен предел сетива непрекъснато дълбаят в пъстротата и абсурдите на живота, изпълват с напрежение и емоция люшкащата се между резки контрасти художествена натура, която непрекъснато се стреми да ни убеди в истинността на своите преживявания… интровертна поезия, която не прилича на познатото, изповеди, много често красиви в сърцевината си, твърди и неподатливи към външния свят, вкоренени в собствената представа за пълновластен и хармоничен свят.
Творчеството на Йордан Кръчмаров от края на 70-те и началото на 80-те години метафорично изобрази драматизма на нашите духовни бедствия. В същността си то разчупи черупката на традиционно установените норми и разруши матрицата на придобития или натрапен вкус на литературното законодателство; онаслови без фалшиво парадиране акта на тревожно съществуване, на личностно отстояване и на вяра в човешкото самопостигане. С вродената си и неизтощима вътрешна динамика, противостояща на всякакъв външен натиск и оставаща винаги ненакърнена, незасегната в своята същина, поетът изповяда своята тревога за човешката съдба и поиска да говори за „основните понятия, които определят природата на човека“, за „възможността да си добър и да вършиш добро“. С неподозирано разточителство от житейски превъплъщения, изграждащи мост, преход от личния, вътрешния свят на човека към външния, социалния, Йордан Кръчмаров засегна съществени теми и успя да балансира между очакваното и провокативното по толкова естествен начин, че действително усещаш човешкото присъствие на писателя.
Неговата „философия на свободата“ отрече всяко примирение „пред всичко, което надвишава разума“; със силата на истинските и прости неща улови едновременно тътена на материята и най-фините душевни вибрации; отрече всички отживели, но ефектни за публиката „атрибути на романтичната идея“. Модерно му вглеждане в душата на битието улови най-фините нюанси на чувството и издигна истината като най-важно човешкото достойнство… един „небесен човек, дошъл при плачещите, за да ги накара да се усмихнат“ (Т. Христов)
* * *
Стихотворенията на Йордан Кръчмаров изискват медитативно четене, ако искаме да ни допуснат до пророка. Или до ироника. В една лодка, в една верига са свързани живите с неживите, и с неродените. Още един изтънчен начин да се говори за безвремие… един оптимистичен поглед пред лицето на екзистенциалния мрак и край:

Господи!
…
Не оставяй сърцето ми под ризата да тлее.
Изтръгни го! Изтръгни го, умори ли се, горкото,
като черен кос на крушов цвят роса да пие.
Роса да пие и росата да жалее.
(„Столетник“)

Написани просто и същевременно – умно, удивително силно и трогателно, неговите стихове и днес ни учат, че светът може да ни стане близък, стига да извървим пътя си благочестиво и с мисъл за ближния. Превъзходното му умение да улавя мириса на трева през деня, интензитета на звездното небе през нощта, поддържа пулса на сърцето жив, интензифицира вярата, че човек е необходимо да живее с надеждата за доброто, което трябва да му се случи въпреки всичко.
„Земята има дъх!“ и памет за начало, но никой не знае „накъде, на кой пустинен бряг, вълните кухата бутилка с прощалните думи ще запратят…“ В това божествено въртене единствено свободният Поет може да преодолее земното притегляне, „да плюе храчка срещу вятъра, да изпие пълно дуло на аркебуз със ром и да развее прав косата си…“ („Балада за летящия холандец“), с вярата, че все някога ще дойде и Възкресение – без последното животът би угаснал в безнадеждие и скръб.

1. Мираж.
2. Последно свидетелство.
3. Виктор Юго, Клетниците. Във: Виктор Юго, Избрани произведения. Т. 2., София, Народна култура, 1966, прев. Лилия Сталева.
4. Интервю на Ирен Иванчева-Мерджанска и Мишел Виале. Продължение от бр. 2. В. Литературен вестник, бр. 3, 21.-27.01.2015, Год. 24.