Кремена ЖЕЛЯЗКОВА

 
Село Кюлевча се намира в Шуменска област, на около 3 км. югоизточно от Мадара. Разположено е на скат в подножието на скали, които са част от Провадийското плато. На същия скален масив се намира една от най-големите забележителности на България – Мадарският конник. Подлагани с хилядолетия на ерозия, варовиковите скали са придобили причудливи форми, които създават невероятно впечатление.

* * *

Чудно нещо са това съвременните информационни технологии. Позволяват ти, дето се вика, за „нула време“ да отидеш и на другия край на света и да видиш всичко, сякаш наистина си там. Сега имам намерение да се възползвам от предимствата на интернет-разходките и бързо влизам в обятията на чичко Гугъл. Отварям неговата специална карта „Google Maps“ и „паля“ колата.
От Добрич бързо стигам до началото на магистрала „Хемус“ при Варна и вече съм на „детелината“, северно от Каспичан. От там се „качвам“ на шосето за Шумен, но още неподминала Каспичан, решавам да завия на ляво – към с. Калугерица, което се оказва по документи квартал на Каспичан. Пресичам го бързо по цялата му дължина и се насочвам право на юг, към Мадара, по-скоро към местността с прочутия каменен конник. Вече току „под краката“ на кан Тервел, спирам до някакво крайпътно заведение. Пия чаша кафе, този път не интерактивно, а истинско, от кафеварката в къщи, което майка ми е поднесла и продължавам по пътя си. Пътят е хубав – поне на панорамната карта изглежда така. По-нататък следва почти обратен завой на дясно и вече съм в с. Мадара. При едно малко красиво площадче в източната част на селото правя плавен завой наляво и „натискам“ газта – нямам време. Последен, десен завой и пред мене е вече селото на Хаджикомаровите – Кюлевча.
Тук вече задълго се заигравам с интерактивната карта. „Разхождам“ се из улиците на селото. Къщите, повечето опасани с високи каменни зидове надничат над тях и говорят сами за себе си. Някои са нови и горделиво се извисяват над останалите. Има и стари, но добре поддържани, реставрирани или както му казват сега, реновирани - те също гледат високомерно. Какво да се прави – стара чанта, ама лачена. Има и от грохналите. Те са с изкорубени от годините и от безгрижовността на стопаните си покриви и керпичени дувари, и само полусрутените им коминчета се опитват да погледнат над разбитите зидове.
Интерактивната ми разходка продължава. Но мисленето ми съвсем не е интерактивно, макар, че се опитвам да върна времето хилядолетия назад. Как ли е изглеждал Сърта* по онова време? Историята казва, че по тези земи е имало няколко антични, гръко-тракийски и средновековни селища. Под скалния венец над селото, в посока север е имало живот дори и през неолита, главно в пещерите под платото или около няколкото извора, за което свидетелстват обилни артефакти. А в посока изток от сегашното село, някъде около възрожденската чешма Качица, пък е съществувало голямо римско селище, населявано чак до българското средновековие.
Харесват ми този тип разходки. Сменям бързо „прозорчетата“ в монитора на компютъра си и вече съм в областта на топонимията. Защото, какво значат такива наименования на географски понятия като името на прохода Тамбараците, с вероятен произход Дъмбараците, името на прохода Рат дол, който се намира на около три километра по посока Плиска, в малка гориста местност? Един почти забравен проход със запазен фрагмент от неизползван вече път, наречен Камен път. Ами Мечковата чешма, Керемидовата поляна или Кермедин? Под всяко едно от тях има руини на селища. Ето я и тази огромна поляна, обрамчена от двете страни със стръмни и блатисти в миналото долове, която и сега се нарича Гръцка сеч. Местно предание, запазено до наши дни разказва, че точно тук, в близост до селото, кан Крум е разбил войските на василевса Никифор.
Продължавам да се разхождам. Разхождам се не само по улиците на селото, а и из неговата история.
Кюлевча било със статут на войниганско и доганджийско село. Войниганството било особено задължение към султанската войска, което давало правото на известно самоуправление. А доганджийският статут е свързан с ежегодното доставяне на ловни соколи за султанския двор.
И друга слава имало селото. Тук живели и работели най-добрите по целия Сърт каменоделци. Цели родове практикували този занаят. Те даже имали семейни „канари“ за добиване на камък, от който изработвали и корита за чешми, и паметници, и хромели.
От местен камък е изработена и сегашната църква през октомври 1857 година. Тя е най-забележителният паметник на възрожденската архитектура в околността и най-ранната от всички православни храмове по Сърта. Според кюлевчанска легенда в строежа със средства и труд са участвали даже и местни мюсюлмани.
Край мене рядко минават хора. А аз искам да ги чуя как говорят, да чуя техния уникален хърцойски диалект. Трябва да избера из между няколко възможности. Или да отида в селската кръчма, или да вляза в някое от кафенетата на семейните хотелчета. Избирам трети вариант и бързо се озовавам в южния край на Кюлевча, до брега на язовира, който е адаш на селото. Тук под покрива на един заслон виждам насядали няколко рибари, които пият от малки павурчета жълта сливовица и изстудено във водата ланшно червено вино, и си похапват на сладки приказки. На няколко места, в дълбоки чинии има разсипано някакво ястие и нещо като туршия, които не са ми познати. „Това тук е „сиктир манджа“, а туршията е от шушан с добавен малко папий“, осветлява ме компанията, но моля някой да ми го преведе на по-разбираем език – манджата, всъщност е от картофи, булгур и сушени плодове, а туршията е от балдарам с прибавен сладък пелин за вкус. „Идеални мезета за ракия“.
Има си хас, щом става въпрос за ядене и пиене.
Похапват си хората, ама и говорят. А езикът им – хем български, хем на някои места трудно им се разбира. Споделям това с тях, а един възрастен рибар с мръсно-бяла панамена шапка на главата се засмива: „Това нищо не е. Все пак сме ходили на училище, в казарма сме били, работили сме на много места из България. Но ако чуеш истинския, стария наш диалект, хептен нищо не можеш да му разбереш“. И в потвърждение на това започват един през друг да ме заливат с думи и фрази, които изобщо не успях да си преведа сама. Ето някои от тях:
— Вър дунци инь крътнъ удъ оть съм жеден! – Върви да донесеш една кратуна вода, защото съм жаден!
— Зейке, зе ли зели, зя? – Зейке, взе ли зеле?
— Кума къцей у тойта Нанка и же ти дам кок!
— Булка, кума дай скоменчиту! – Булка отиди да дадеш столчето!
— Госпоице, пък Герги ни ра пуе! – Госпожице, пък Георги не иска да пее!
— Бяу на пътю! – Бях на пътя!
— Върджи коню! – Вържи коня!
Много се смях на техния говор. Рибарите не ми се обиждат. Напротив. Те се гордееха с това тяхно езиково богатство и на изпроводяк ми подсказват, че в читалището сега имало нещо като парад на традиционните за района хърцойски носии.
Е, как да не се зарадваш на такава ценна информация.
Сбогувам се с тази весела компания и ето ме на площада пред читалището, което носи малко странното име „Каменен стълб-1888“. Моят интерес тук е определено видът на местните облекла.
Хърцойските носии като цяло са много интересни, защото са изработени с по-специален бод – един такъв къдрав, който, колкото и внимателно да го разглеждах, не можах да разбера как се прави. Може би това са празнични носии или облекла от по-ново време. Защото, казано в академичния стил на историографите, облеклото на местното население е чернодрешно, но има спомени, че някога са били белодрешковци. Кюлевча спада към така наречената еднопрестилчена област, т.е., жените носят само една предна престилка. В миналото са се забраждали отдолу под лицето – младите с бели кърпи, по-възрастните с черни или тъмнокафяви кърпи. Мъжете са носели бели потури със черни беневреци и ниски калпаци на главите.
Мисля си, как ли са били облечени кюлевчалии и в онзи паметен пролетен ден на 29 май 1829 година, когато в селото им влязъл отрядът на светлоокия къдрокос граф със златните лампази. Дали му най-хубавата къща – селяните и сега с гордост показват една стара постройка, в която квартирувал генерал Дибич. Тогава е бил само Дибич и само генерал. Забалкански е станал по-късно – след прехода му през Балкана, а фелдмаршал още по-късно – при сключването на мира с Високата порта. Тогава е получил и орден „Св. Георги“ І степен, гарниран солидно с „пликче“ с един милион златни рубли в него. Генералът носил чисто руското име Иван Иванович, но само го носил. Кръщелното му име било типично за прусак: Йохан-Карл-Фридрих-Антон фон Девич /последният да затвори вратата!/ и произхождал от стар силезийски род.
На другия ден бил боят.
Генерал Дибич разполагал с около 36 хилядна руска войска. Под негово командване били и няколко български части – като отрядът на капитан Георги Мамарчев и четата на известния местен хайдутин Бойчо войвода. Не зная дали в хайдушката чета е имало кюлевчалии, но със сигурност десетки селяни от това село са се биели под командването на капитана.
Османският аскер, наброяващ около 55 хиляди души, измежду които имало и около седем хиляди башибозук, се водил не от кого да е, а от самия Велик везир Решид Мехмед паша, отличил се преди това при потушаване на албанските бунтове в Епир.
Двете войски са се счепкали в нивята някъде на запад, по-скоро на югозапад от селото, малко след обед. Люта битка е било. И двамата командващи били отлични военни стратези. Руският генерал е получил блестящо военно образование в Берлинския кадетски корпус, а турският му колега благодарение на изключителните си лични качества се издигнал от обикновен роб, взет като дете от православно грузинско семейство, до високата длъжност Велик везир** .
Някъде по икиндия везните наклонили на руска страна и малко преди да се стъмни, вече станало ясно кой ще е победителят в това мурабе. Най-напред се разбягал башибозукът и това всяло паника и в редовната войска.
Разгромът бил ужасяващ. Независимо от това крайният успех не бил пълен, тъй като организираното преследване не довело да значителни резултати. Грешка! Остатъците от турската войска постепенно, по заобиколни пътища се придвижили към Шумен. Великият везир със 600 конници също успял да се оттегли и се прибрал в крепостта. Така Шумен отново останал със силен и боеспособен гарнизон, който продължил да ангажира руската армия.
Късно приз нощта, безкрайно уморен, но и безкрайно щастлив, графът се върнал в селото. За да тръгне на другия ден на юг през Балкана и да прибави към и без това дългото си име, още едно – Забалкански. Име, с което той завинаги остава в историята.

* * *

Много неща още има като информация за това село чичко Гугъл и другите „прозорчета“ в Нета. Но аз нямам намерение да пиша краеведчески многотомник за Кюлевча. Затова се връщам към моите си работи, макар че продължавам своята виртуална разходка из неговите улици.
Къде точно е била къщата на дядо Тодор Комаров, същият, който след тази поредна руско-турска война натоварва голямата си челяд и заедно с още близо три дузини фамилии напущат тъдявашните места, и тръгват към неизвестното? Селската кръчма къде е била? Същата, в която той е играл комар, откъдето идва и фамилията му. Къдее бил мегданя, от който бил изпратен „на хаджалък“ от цялото село до Светите Божи места на Йерусалим. Интересно ми е да знам дали и той е бил с бръсната глава и с „чоб“ от плитка коса на темето. Така, както Феликс Каниц, австро-унгарски археолог, етнограф и географ, пребивавал в селото в средата на ХІХ-ти век описва външния вид на тогавашните мъже.

* Сърт – Местното наименование на Каспичанско-провадийското плато

** Велик везир – главният министър на султана на Османската империя (подобно на министър-председател), ползвайки се с абсолютното персонално доверие на монарха. 

* * *

Улисана в тази „разходка“, забравям да погледна часовника. Поглеждам го, поглеждам и нарасналия обем на написаното. И двете ми подсказват,
че е време да приключвам с това село. Поне на този етап.

Уважаеми читателю, родът на дядото по бащина линия на автора на тази разходка е от това село Кюлевча. Оттук са тръгнали Хаджикомаровите /Хаджиниколовите/ към Бесарабия през 1830 година. В един от следващите броеве ще пуснем и откъс от новата книга на Кремена Желязкова „Смолница между два рода“ разказваща както за този род, така и за рода на нейната баба по бащина линия – Дерменджиевия, от който е и опълченецът Зиновий /Жельо/ Дерменджиев.