Михаил ГРИГОРОВ е роден е през 1951 г. в гр. Средец, Бургаска област. Завършил е висшето си образование във Висшия машинно-електротехнически институтВарна, специалност „Съобщителна техника“. Работил е в Метрополитена на София. Публикува стихове от 1972 г. в централния и местен литературен печат. Издал е стихосбирките „Междугария“ – 1989 г., „Начала на любовта“ – 1991 г., „Стихопрози“ – 1995 г., „Корабна статуя“ – 1996 г., „Крила на сезоните“ – 2005 г. и „Езически празник“ – 2007 г. Живее и работи в София като журналист. Член е на Съюза на българските писатели.



МАЙСТОР МАНОЛ

Къде се губиш, душо неразбрана?
Къде залиташ в тая самота?
Изгаряш като жито неприбрано
и недорасла падаш във пръстта.
Какво се чудиш и какво се маеш,
каква очакваш да те сполети.
Един неистов българин, отчаян,
със дървени криле да полети.
Лети той векове, над него слънце  
душата му топи като смола.
И няма вече българин, осъмнал
без жал за овъглените крила.
Ори и сей, и пей, плачът ти страшен
ще се откъсне като птица лек.
Загледани във огъня домашен,
пак ще скърбим за полетял човек.




ГЛИНА

Не свърши хълмът, дето я копаят,
 а много стомни тоя свят строши.
Грънчарят не преставаше да вае...
Светът не е преставал да руши.
Грънчарят остаря и си замина
към своите грънчарски светове.
Душата му приличаше на глина,
сънят му беше пълен с цветове.
И може би на оня свят грънчарят
отнесе и грънчарското тегло.
Замислен за небесните пазари,
душите ни върти на колело.




ВАРЕНЕ НА РАКИЯ

На края на града варят ракия.
Баща ми там угрижено стои.
На маса рядко сяда той да пие,
но своята ракия си вари.
И в неговите съдове мъжете
надничат и опитват с вещина.
А тая есен тежък кош изплете
и го напълни с гроздови зърна.
И вятърът пиян от тоя мирис
залита над прибрания коноп.
Гърдите на деня по-тежко свирят
и по челото му избива пот.  
И хора заминават и пристигат,
бълбука кротко старият казан.
Баща ми съдовете сам повдига.
Той пак вари ракията си сам.




СОЧНА ЖАЖДА ПРЕЗ НОЩТА

Къде е раят в тъмната вселена,
къде е оня бряг на любовта,
където ти мечтаеше за мене,
където те намирах сутринта.
Безкрайни фойерверки в тъмнината
и любовта като невкусван плод,
и сочната ти жажда и вината,
че нямам и за теб един живот.
Къде ли е душата ти лъчиста,
мечтаеш ли понякога за мене,
политна ли, съм безтегловно искрен,
безкраен съм, а ти си ми вселена.




СТРОЕЖЪТ НА СВЕТА

Поезията е в строежа на света.
Тъй както атомът – в дървото и метала.
И трудно могат да я разчетат,
да я покажат във научна зала.
Поетът е химикът и пещта,
и огънят, и оня взрив космичен,
избухнал в дълбините на нощта,
от всички земни взривове различен.

Преди да стане стих, материята се разпада.
Тогава всичко във поета страда.




СТАРИТЕ ЦИГУЛКИ

Жената е като цигулка стара,
погълнала мелодии и звуци.
Запомнила и жега, и омара,

тъга и сняг, и пролетни капчуци...
Ръцете на самотни музиканти
са търсели душата ѝ стаена,
са търсели аморе и белканто,
са търсели живот като поема.
Къде ли е душата многострунна,
къде ли е магията, когато
животът бърза, а нощта е лунна,
нощта е топла и нощта е лятна.
Къде ли е изкуството голямо.
Защо се любим все на прима виста.
На старите цигулки свирят само
големи музиканти и артисти...




ЛЮБОВНИ ПОКАЗАНИЯ

Бял лист и чаша, и жена случайна,
мансарда, свещ запалена и нощ...
Това е на неволите ти краят,
това е най-престъпният разкош.
Разкошът да живееш във колиба,
да се събудиш сам на сутринта
и само мъничката черна фиба
да бъде улика след любовта.
Да не запомниш краткото ѝ име,
да си щастлив и от това, че дишаш.
И да започнеш, без да искаш,
в рими любовни показания да пишеш...





МАЛЪК ПЛАЖ

Като изхвърлени от буря на брега
лежахме обезсилени от чувства,
далече от срама и от дълга,
далече от предвзетите изкуства.
На оня малък плаж и каменист и стръмен,
с надвиснали скали, дълбоко под небето,
прегърнати със тебе слушахме във тъмното
дълбоките въздишки на морето.





ВИА ПОНТИКА

По Виа Понтика летят неуморими птиците,
летят към светлата земя на топлината.
Летят на юг, на юг летят душите – мъчениците,
обречени на полета към слънцето и свободата.
Дали сърцето не е уморена птица във небето на копнежите,
дали ръцете ни не са отпуснати криле, мечтаещи размаха
и силата на полета далечен, и надеждите
за Виа Понтика – подпалени от слънцето – които изгоряха.

Ще се роди ли пак за полет страшната амбиция
за Виа Понтика, за тоя вечен път на птиците.




ВЪЛНОРЕЗ

Духът не е ни мъж, нито жена.
Той се усеща в гибелната жажда
към вечната и свята светлина,
в която той самият се преражда.
Загубва сила изтерзан духът
в оковите на буквата и знака,
но в устрема добива своя плът,
добива своя истинност и мярка.

Стоварва се като огромна вест
по брегове, заплували в богатства.
Духът е ум, духът е вълнорез,
духът е преклонение и братство.
О, фини клюки, сребърни отрови,

предателства и вълчи ями, там,
духът където ражда нещо ново,
духът където се възправя сам.
А той е връх, съзнание и болка,
стихия, ред и бистра чистота.
И се измерва в земни обиколки,
или със силата на песента.