Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: МЕЖДУ БЯЛОТО И ЧЕРНОТО"

МЕЖДУ БЯЛОТО И ЧЕРНОТО

Калоян ЗАХАРИЕВ е роден е на 29. 01.1987 г. Юрист. Издал е романите „Ех, магическа му работа“ /2014/ и „Обикновеното лице на злото“ /2015/. Негови разкази са публикувани в списание „8“, сборник „Таласъмия 2020-2011“, антология „Спасяването на света“, сборник „На шефа с любов“, „Антология  
галактики" и др.




Астрономическата зима дойде без да се натрапва. Напротив, по Коледните празници сезонът беше друг. Градусите на термометъра изкараха хората с пролетни дрехи да купуват подаръци за своите близки. Завладя ни усещане, че така обичаният от децата сняг ще ни подмине отново и нито те ще могат да се пързалят със забравените шейни, нито ние ще можем да се пързаляме – я по улиците с колите, я пред дома. Метеоролози, синоптици и геофизици отново ни напомниха от малкия екран, че сезонните аномалии стават все по-динамични и зимата, която знаем от преди 40 години, вече не е същата, благодарение на глобалното затопляне. Е, покрай Нова година застудя, но студ без сняг не е нашата зима, веднага замърмориха по-възрастните.
Сякаш чула тези думи, популярната авторка на бели приказки разбра, че е закъсняла и се разлюти. Ама наистина се разлюти. Първо леден дъжд, а после вятър и накрая – сняг, сняг и преспи. Дни наред живакът не посмя да докосне нулата, защото знаеше, че трябва да се реваншира за необичайно топлите дни, с които се движеше по-рано. А хората, къде със задоволство, къде с разочарование, се пускаха като шейни по хлъзгавата плоскост на времето… и коментираха. Та нали точно това чакаха. „Почва се!“, казваха едни, „Свършва се!“, казваха други, лутайки се в странни прогнози. Трети просто не намираха думи ( може би и мисли ) да опишат нюансите на зимното време в цялото му смразяващо очарование. А точно това си заслужаваше.
И все пак има нещо хубаво – децата изкараха прашасалите шейни от таваните, за да се пързалят. Да им се радваме, че видиш ли утре и те се втурнали по хлъзгавата плоскост на времето...
— Чичко, внимавай!
Викът ме кара да подскоча. Шейната прелита покрай мен. Мярвам червен фес и развят пухкав пискюл. Момченцето се залива от смях, докато шейната се носи надолу по полегатия склон.
— Уф, мамка му стара – измърморвам.
— Виждаш ли какво става, като изпадаш във философски размисли? Жена ми стои до мен.  
Носи само синя блуза и дънки. Няма шапка и дългата ѝ руса коса се спуска свободна по  гърба ѝ. Красива като сън. Хълмчето е ниско, с полегати склонове. Преди години кметството затвори за автомобили единствения път, който минаваше през него. През зимните месеци то ставаше любимо място на децата от града. Наоколо тичаха малки и големи, едни с  
родители, други с баби и дядовци, а по-големите – сами. Някои дърпаха шейни, други пък предпочитаха боя със снежни топки, а трети – вездесъщите снежни човеци.
— Борко, не бързай – подвикна старица, която напразно се опитваше да настигне  
дебеличко момченце. То влачеше шейна два пъти по-голяма от него, но това очевидно не намаляваше желанието му да се изкачи на върха на хълма и да се спусне. Долу, в ниското, където започваха къщите. работниците, почистващи тротоарите, бяха натрупали истинска барикада от сняг, която предпазваше малчуганите от твърдите  огради, опасващи дворовете наоколо.
Шейната на момченцето с червения фес се бухна в снежната преграда, то изхвърча от нея и тупна на снега.
— Драго!
Вдигам поглед, за да видя как от върха на хълма, само на десетина метра от мен, дебел мъж тича надолу, хлъзгайки се и залитайки. Големите му очи са опулени, а дъхът му  рисува облачета в студения зимен ден.
— Още един загрижен татко – казва жена ми. Момченцето му се измъква от пряспата, грабва снежна топка, крясва „война“ и се впуска в снежна битка с няколко други деца, вече забравило за шейната.
Баща му спира задъхан до мен. Превива се, подпира длани на колене и диша тежко. Лицето му е зачервено и изпотено повече от страх, отколкото от краткото тичане. Гледа как синът му се замеря със снежни топки, надавайки войнствени крясъци.
— И ние бяхме така навремето – казвам.
— И ти ли си играл тук?
— Естествено. Тогава пътят беше отворен и се пускахме с шейни между колите, въпреки че нашите все забраняваха. Не бях от най-послушните хлапета. Веднъж се ударих с шейната в москвича на чичо Иван... сещаш ли се, живее на нашата улица. Горкият  
изскочи от колата почти разплакан. Мислеше, че ме е убил. Нашите като разбраха, първо ме нашамари татко, а после и майка – неволно разтърквам задника си, когато споменът връхлита неканен. Мога да преброя шамарите на баща ми, които съм отнесъл през живота си. Само че той имаше тежка ръка и всеки един от тях ми е оставил траен  
спомен. Баща ми качи шейната на тавана „за вечни времена“, както сам каза тогава. Аз  обаче пълнех един чувал със слама и пак идвах тук да се пързалям.
— Бунтар от най-ранна възраст.
Засмивам се и двете жени, които си говорят, докато дъщеричките им правят снежен човек, ме поглеждат любопитно. Иска ми се да прегърна Радостина, но знам, че ако го направя, ще разваля цялата магия.
Продължаваме по пътя, през който се вие пътечка, направена от деца и родителите, дошли на хълма през този хубав зимен ден. Смехът и гласовете остават зад мен. До металните пилони, които преграждат пътя, се дръпвам от пътеката и нагазвам в пухкавия сняг. Млада майка пристъпва внимателно по тясната пътека, а снегът хрущи под ботушите ѝ. Стиска ръчичката на дете на не повече от три години, което прави неуверени зимни стъпки. Толкова дебело облечено е, че прилича на пухкава топка. То спира, навежда се, за да вземе някаква шушулка, кой знае как оказала се в снега, залита и тупва по личице. Майка му го вдига внимателно, а целият ѝ свят се е свил до пухкавото дребосъче.
— Помниш ли? – пита само Радостина.
Да, помня. Кога беше всъщност, пет години, осем... или вече станаха хиляда? Аз и  
Радостина идвахме тук, на същия този хълм, където играех като дете. Първия път, когато доведохме Габриела, тя беше почти на три. Оставихме я да си играе в снега самичка само за секунда, а тя се търкулна надолу по склона. Майка ѝ избухна в плач, докато ухиленият ни педиатър ни обясняваше, че нищо ѝ няма. Помня как ме потупа по рамото, докато Радостина гушкаше дъщеря ни, която плачеше само защото майка ѝ плачеше.
— Първо дете – каза ми докторът тогава. – Винаги е така. Паникьосваш се от едното  нищо. И аз бях така навремето, но вече имам три и сега гледам само да са нахранени. Останалото го могат и сами.
— Този лекар е пълен тъпак. Трябва да го сменим – казва до мен Радостина и се  
разкикотва.
Да, това бяха първите ѝ думи след като тогава излязохме от лекарския кабинет от  
същата болница, към която сега сме тръгнали.
— Бях млада и глупава.
— И сега си такава.
— Не, не съм. Не отговарям. Тази магия... имам... имам толкова голяма нужда от нея. Поне за малко, за час, за минута.. колкото и да е.
Майката с пухкавото ѝ мъниче остава зад мен и аз продължавам по улиците, вече  
почистени от снегорините. До мен спира кола. Прозорецът се смъква и виждам Румен, братовчед ми. На седалката до него стои жена му и тя ми махва:
— Да те откарам ли донякъде? – пита той и потръпва на студа.
— Не, имам нужда малко да се поразходя.
— Поканен си на Коледа, да знаеш – обажда се и жена му от топлото купе.
— Благодаря за поканата, Гале, ще видим как ще се наредят нещата.
— Не е хубаво да стоиш сам по празниците, особено сега – измърморва Румен. – Ще дойда да те взема и този път няма да слушам, че имаш планове.
— Добре, добре.
— Ще целунеш Габриела от мен, нали?
Обещавам. Румен потегля, оставяйки ме сам на заснежения тротоар. Колата му се носи бавно по хлъзгавия път и скоро изчезва зад близкия завой.
— Трябва да отидеш – казва Радостина. – Той е прав, не е хубаво да стоиш сам на  
празниците.
— Имам теб и Габриела.
Радостина не казва нищо. Вървя по хлъзгавия тротоар. Някакви хора минават покрай мен, но не ги поглеждам. Краката ми познават маршрута по-добре от мен. Пресичам пешеходни пътеки, няколко тесни улички, подминавам сгради – грозни сиви  
социалистически чудовища и модерни здания от стъкло и метал. Вдигам поглед от  
заснежения тротоар. Сградата пред мен е огромна, бетонно-сива. По терасите ѝ има  
сняг, но това с нищо не я прави по-красива. От едната стена ме гледа голяма, отдавна избледняла рисунка на усмихната медицинска сестра. На широко отворения портал има надпис „Многопрофилна болница за активно лечение“. На паркинга, точно под вечния взор на нарисуваната медицинска сестра, стоят линейки с поизбледняла от времето боя. Между западните мерцедеси се е пъхнала и една тумбеста съветска УАЗ с висока проходимост. По стар навик плъзгам поглед по задните врати на линейките. Веднага виждам тази, която в мислите си винаги ще наричам „нашата“. Табелката „Дарение от Австрийски червен кръст“ я издава.
— Нашата – измърморва Радостина като ехо на собствените ми мисли.
Вратите с фотоклетки се плъзгат и ме пропускат в широкото, топло фоайе, което все така има нужда от нова боя. Вонята на лекарства е задушаваща. Жената на  
регистратурата ме познава, редовен посетител съм. Само ми посочва асансьора. По пътя към него кимам на познати лекари. Асансьорът ме отвежда на четвъртия етаж. Вратите се отварят и ме посреща позната гледка – пластмасова табелка „Онкологично  
отделение“. Достъпът е ограничен, затова звъня на звънеца. Отваря ми побеляла сестра, която ми стига едва до рамото. Познава ме веднага:
— Влизайте, аз ще повикам доктор Великов.
Вратата се затваря и заключва зад гърба ми, откъсвайки отделението и пациентите му от света. Сестрата изчезва някъде и аз тръгвам по пустия коридор. Тук хората винаги са малко и никой не идва доброволно. Под краката ми има древна мозайка, излъскана до блясък. Миризмата на лекарства е по-слаба, но се промъква друга – на химикали и болка.
Вратата на стая 303 е като всички други в коридора – обикновена, шперплатова,  
боядисана в мътно-бяло, стара колкото медицинската сестра на стената на болницата. В  
найлоновото джобче до нея има табелка с кратък надпис „Терминално болни пациенти“.
— Лекарите са твърде искрени хора – казва Радостина до мен.
Не отговарям. Почуквам на вратата и влизам, защото знам, че няма да чуя „влез“.  
Миризмата на химикали ме удря тежко, но съм свикнал. Стаята е голяма, но цялата е пълна с апаратура, за предназначението на повечето от която само мога да гадая.  
Леглото, за разлика от всичко друго, е малко, тясно. Всичко по него е снежно-бяло, дори пациентът. Кабели излизат от апаратите и се скриват под завивката. На  
кардиомонитора лениво подскача точка, чертаейки линия на затихващ живот.
Сядам на столчето, поставено специално за мен. Внимателно бръквам под завивките и напипвам малка ръка. Пари в студената ми длан.
— Хей, здравей, хубавице – казвам и някак усещам, че на устните ми има усмивка.  Момичето отваря зелените очи на майка си и ме поглежда.
— Здравей, татко – сините устни на хлътналото ѝ личице потръпват в плах опит за  
усмивка, а гласът ѝ е толкова тих, че едва го чувам. – Кога дойде?
— Преди секунда, миличка. Как се чувстваш?
— Вече не ме боли колкото преди – прошепва тя и пръстите ѝ плахо стисват моите.  Погалвам косата ѝ, някога гъста и руса като на майка ѝ.
— Радвам се да го чуя, Габи.
Вратата зад мен се отваря тихо и на прага застава висок мъж в бяла престилка. Доктор Великов, лекарят на дъщеря ми. Погалвам Габриела и целувам горещото ѝ чело.
— Само да поговоря с доктора и се връщам, миличка. Само секунда.
Тя не иска да пусне ръката ми, но и няма сили да я задържи. Усещам погледа ѝ как пари гърба ми. Знам, че ще брои секундите до връщането ми... поне доколкото лекарствата ѝ позволяват. Затварям вратата зад себе си, а доктор Великов чака търпеливо.
— Колко още? – питам направо.
— Казах ти и преди, че е трудно да се каже...
— Колко!
Великов мълчи дълго преди да каже:
— Най-много две седмици.
С крайчеца на окото си виждам как Радостина посреща новината съвсем спокойно. Странно, знам, че трябва да съм ядосан, да се развикам или да избухна в сълзи. Вместо това дишам спокойно, сърцето ми блъска равномерно в гърдите ми.
— Винаги си знаел, че не ѝ остава много – казва Радостина.
Права е. Една част от мен, част, чието съществуване не искам да призная, е изненадана, че Габриела се бори толкова дълго. Цяла година. От една Коледа до друга Коледа, упорита, яростна борба за живот. Моето момиче е боец... беше боец. Ракът обаче се оказа по-силен.
— И сега какво? Ще чакаме?
Доктор Великов въздъхва. Сваля очилата си и разтърква очи. За миг се е състарил с двадесет години.
— Мога да я сложа в изкуствена кома. Поне няма да изпитва болка. Няма какво друго да се направи за нея.
— Разбирам.
Обръщам гръб на лекаря и се връщам в стаята. Отварям малкия гардероб. Малката чанта с дрешките на Габриела още стои на дъното му, където я оставих, когато тя се влоши дотолкова, че вече не можех да я извеждам на разходки. Махам системите и кабелите на апаратурата от Габриела и я обличам, както когато беше бебе. Мимоходом отбелязвам, че момиченцето ми се е стопило и сега е кожа и кости.
— Отиваме на разходка, миличка – казвам ѝ, вдигам и я гушвам. – Какво ще кажеш?
— Супер – прошепва тя, а в зелените ѝ очи гори блясък, какъвто не съм виждал
твърде отдавна. Доктор Великов не се опитва да ме спре, когато минавам покрай него:
— Ще се обадя в полицията след час. Длъжен съм. Ще им кажа, че съм се опитал да те спра, но не съм успял.
— Прави каквото намериш за добре.
Никой не се опитва да ме спре, докато излизам от отделението, а после и от болницата.  
Просто един баща, който е гушнал болното си дете.
— Защо го правиш? – пита ме Радостина, докато ни следва.
— Защото не мога да я оставя там, скъпа. Просто не мога.
— Татко, на кого говориш? – прошепва Габриела.
— На майка ти, миличка.
— Мама я няма, тате.
Обръщам се. Зад мен няма никого. И никога не е имало. Магията е изчезнала, а заедно с нея и любовта на живота ми. Притискам горещото слабо телце към гърдите си.
— Знам, че я няма, миличка, знам – казвам и продължавам по заснежения тротоар по пътя, по който дойдох. Скоро високите сгради ще свършат и ще видя хълма.
Радостина загина преди две Коледи. Последния път, когато я видях, носеше само синя блузка и дънки. Русата ѝ коса се пръскаше по раменете ѝ, гонена от студения вятър.  
Валеше сняг. „Ще замръзнеш“ – извиках, стиснал якето ѝ в ръка, а тя само се засмя, преди да се скрие в топлото купе на малката сива тойота. Карала бавно заради  
снеговалежа. Колата се хлъзнала само за миг. Ако в насрещното движение имало друга кола, всичко щяло да се размине със смазана броня и няколко синини. Само че там имало снегорин, натоварен с пясък за опесъчаване на пътя. Шофьорът му реагирал бързо, но не и тежката машина. Греблото изхвърлило тойотата от пътя. В колата имало въздушни възглавници, които веднага се задействали. Радостина можело да оцелее, ако не бил самотният орех, издигащ се от преспите. На пожарникарите им се наложи да нарежат колата на парчета, за да извадят това, което е останало от жената на живота ми и майката на дъщеря ми. Погребах я в затворен ковчег на 25 декември.
Една Коледа по-късно доктор Великов постави диагнозата на Габриела. Тогава тя беше на девет години. Това, че ракът бе започнал да убива дъщеря ми година преди смъртта на жена ми, не ме кара да се почувствам по-добре.
И ето сега, минавам покрай пилоните, които преграждат пътя към хълма, и в ръце нося умиращата си дъщеря.
А казват, че на Коледа стават чудеса.
Другите родители не ми обръщат внимание, докато сядам на една покрита със
сняг пейка. Габриела е в скута ми. Сложила е брадичка на рамото ми, защото няма сили да държи главата си изправена. Иска да види хълма, който се издига зад гърба ми. Недалеч от нас кипи битка със снежна топки. Децата се смеят и викат. Няколко шейни се плъзгат надолу по склона. Във въздуха прелитат снежинки, но снежната буря е още далеч.
— Как ми се иска да се попързалям – прошепва Габриела с пламтящи хлътнали страни.
— Шейната е чак вкъщи, миличка. Нека днес само да погледаме. Утре пак ще дойде.
— Наистина ли?
— Обещавам. Сега защо не се опиташ да поспиш? Като се събудиш, ще сме у дома.
Започвам да броя хрипливите вдишвания на дъщеря ми.
Едно.. две... десет... седемнадесет...

Когато полицаят застава до мен, вече няма какво да броя.

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево