Иван Пейчев

* * *

Умираха големите
и уморени карти.
Умираха и разговорите
за вили
и за ресори.
Умираха очите
и усмивките,
и твоето сърце
умираше
и викаше -
къде е предпоследната
засада,
със предпоследния куршум
да я посрещна?
Къде е предпоследната
бесилка,
въжето си под нея
сам да сложа?
Последният куршум да бъде мой,
последното въже да бъде мое
и всичко, неразбрано
от сърцето ми,
да означава просто
свобода.


Александър Белчев

ЧЕСТВАНЕ НА ОБЕСВАНЕ

Смъртта е повече от рождение.
Как да умреш - се живее.
Тръгна ли си достойно - питайте ме.
Но „със страшна сила” - за един се пее.

Само знам, че очите му ще са сини
на децата ни в погледа. За него чули.
Да ни питат „Къде е гробът му?”;
във всеки от нас - казвам - и в хулите

към народа ни, че бил забравил
как от кости се правят свещи.
В Батак църквицата не е знаме,
но все пак намеква за нещо.

И ако още не сте изчервени,
да напомня откъде почва Европа:
о, неразумни и юроде!
НА КОЛЕНИ!
ПРЕД БЕСИЛОТО
НАСРЕД
СОФИЯ!!!



Константин Павлов

България 13

Тринадесет века -
тринадесет братя.
Най-младият -
Отцеубиец.




Иван Динков

* * *

Ту сяда, ту става, ту сяда -
слугиня - от сряда до сряда -
България - все пак родина:
и майка, и леля, и стрина;
в сукманче, през нощите гола,
все тича от коня до вола;
по светло одумва етърва,
по тъмно чумосва свекърва -
България - все пак родина:
и майка, и леля, и стрина;
и - милата! - блъска чекръка,
и пее - умряла за сън:
"Не - няма да стана по-мъртва,
отколкото съм!"

* * *
Жив е той, жив е! Там на Балкана,
юнак с дълбока на гърба рана;
пеят при смърти, пеят при сватби,
пеят и точат на череп брадви;
овчи егреци, къшли, паланки
слушат с учите на стари панти;
гарвани слушат, сокли, орлици,
курви и майки, клети вдовици;
същото слово - вярното слово:
"Жив е той, жив е! Там на Балкана,
юнак с дълбока на гърба рана!"

* * *
И отново си грабва елечето лятото,
и отново се стряска от първия дъжд -
като пиле - отритнато с химни от ятото
сред полето - заспало над спомен от ръж;
и отново стадата се спускат по стръмното,
озлобени и гладни като всички стада;
и отново довличат вълмата на тъмното
до нетрайния стих на дъжда;
и в пороя - пред мрачните селища - лятото
тихо слага за помен ръце и сърце.
Българите не вярват на бели лястовици.
Българите вярват на черни овце.




Христо Фотев

* * *

Убива ме такава пустота.
Една и съща, вечно топла къща.
И никой не отива по света,
и никой от света не се завръща.

Убива ме такава пустота.
Една и съща вечно топла къща.
Единственото нещо на света,
което в стихове не се превръща.



Мая Дългъчева

АНТИТЕЗА

Надпиваме се. После се надпяваме.
Пуфтим със героичен махмурлук.
Насън - титани, българи наяве,
в ръцете с герб без знаме: нож и чук.
Ножът - за гърбина на приятел.
Чук - да разпнем онзи глупав бог,
задето на земята ни е пратил
на грешно място и в погрешен срок.
Така си ходим - с гербове в ръцете.
Знаме? Не достига идеал.
Народ от политици и поети.
Княгините са в нощния локал.
Вместо хайдути раждаме хайдуци.
А Шипка безнадеждно се руши
на химна ни под яростните звуци -
юнашкото плющене на уши.
Бог не е българин. Той еднократно
от шепа кал човек едва създал.
А българинът може и обратно -
сам себе си превръща в шепа кал.




Петя Дубарова

МИСЛИ В ЧАС

Омръзна ми да бъда все послушна -
да слушам и мълча, да бъда в час
и само химикалът ми да шушне
по бели листи със мастилен глас.

Омръзна ми контролни да ме дебнат,
а после в мисълта ми да тежат,
да бъда груба, нервна и враждебна
дори и с мама някой път.

Омръзна ми да бъда черно-синя,
в престилка като прилеп - с нощен цвят,
и с чувството на грешна монахиня
да нося в себе си мечта за свят

тъй пъстър, както всъщност е дъха ми
в момичешката своя дълбина.
Гимназията всекиго измами,
от всеки взе по капка светлина...

Разбирам, че съм зла, неблагодарна...
Но блика пак звънецът сив мажор.
Той идва срещу мен самоуверен
да продължиме вечния си спор.