Из романа на Владо ЛЮБЕНОВ

/изд. „Жанет 45“, 2016/


Вече минавам четиридесетте, а още съм невинен. Просто имам такова усещане. Не ме интересува „светът на големите“. Светът на парите не ме блазни. Скъпите коли и апартаменти не ме впечатляват. Сприятелявам се лесно с жените, децата и лудите. Изкарвам колкото за прехраната, а истинските ми удоволствия са в писането на стихове и битката по някое заплетено и безнадеждно дело. Може и да е странно, но съм щастлив в големия град. Достатъчно щастлив. И мога да посоча поне трима души, които ме обичат. Как да не бъдеш невинен, когато всичко ти е наред!

* * *
Кантората ми е една бивша тоалетна на първия етаж в Търговския дом. Някъде два на един метър. Удобството е, че е точно срещу стълбите и съм сам. Няма място за втори адвокат или дори за секретарка. Една пейка за двама клиенти и едно малко бюро с дървен стол за мен. Това е всичко. И едно прозорче към вътрешния двор.
Кантората е прекрасно място за уединение и ужасно място за клиенти. Почти всеки от тях внася такава сплъстена отрицателна енергия със себе си, че само след няколко секунди аз започвам да се треса целият. Като кълбовидна мълния агресията му се блъска сляпо по стените, по тавана и вратата, никога не уцелва прозорчето и най-накрая влиза в мене – в главата ми, в сърцето ми и в стомаха. Изглежда, хората усещат подсъзнателно, че това наистина е тоалетна и влизат тук само за да облекчат задръстената си психика за моя сметка. Лудите, които идват тук, рядко плащат, но вече съм се примирил. В края на краищата работя с хора и не си подбирам клиентите.

 
ЕЛЗА

Беше към три следобед, петък. Тъкмо си бях написал списъка със задачите за следващата седмица, когато плахо се почука.
— Да! – извиках. – Да!
Жената стоеше на вратата и сякаш се смущаваше да влезе. Беше слаба, с остри черти, особено носа, с изтерзано изражение, мъжки ръце и ярко лакирани нокти, от които веднага ме сви стомахът. Наместих се удобно на стола, подпрях гърба си на облегалката като за тежка битка и ѝ направих знак да влезе.
— Нямам много пари! – рече жената предизвикателно. – Всъщност засега нямам, искам само да ме изслушате…
— Как се казваш!? – попитах веднага. Помнех само малки имена, фамилии упорито
забравях, а и фамилиарността при общуването ми помагаше да се чувствам свободен в работата си.
— Елза… Мойта дъщеря и твойта Нина са приятелки в гимназията...
Нина беше една от племенничките ми. Още едно неплатено дело, то си беше ясно.
— Тя казала, че мога да дойда при тебе. Бил си страхотен... Искам само да получа съвет... Положих усилие да се усмихна любезно. От опит знам, че за да печеля делата, трябва да си обичам клиентите. Много да ги обичам. Да обичам съдията, другата нещастна страна и великия ѝ адвокат с всичките му мръсни номера. Особено него.
Но как да обичам клиентка, която идва да ме измуфти напълно съзнателно. Като тази, което иска уж само да ме пита нещо. Бях се отклонил в мислите си. Трябваше да се съсредоточа любвеобилно към жената пред мен.
— ...А той е луд, той е чудовище! – викаше в това време Елза и вадеше папки след папки от огромна найлонова торба. Трупаше ги една до друга, а после една върху друга. Просто нямаше място по бюрото ми.
— Кой, Елза – рекох, – кой е луд? Елза ме погледна внимателно и от погледа ѝ ме побиха тръпки. Аз ли не знаех кой е луд! Само след секунда бях залят от безкраен словесен поток... В такива моменти, ако се овладея, оставям клиентите да се наприказват поне десет минути, за да чувам след това смислени отговори на въпросите, които задавам. Все пак успях да схвана едно – Елза имаше много объркан живот...
Майка на три момичета, тя се развела отдавна с мъжа си, но продължавала да живее в апартамента им в кв. „Люлин“, закупен по време на брака, принадлежащ и на двамата бивши съпрузи по равно. Допреди пет години плащала за половината жилище символичен наем, който обаче ѝ се виждал много и тя отчаяно търсела начин да стане независима. Притисната от немотията сама да издържа три непълнолетни момичета, Елза направила най-голямата грешка в живота си:
Запознала се с Теодор.
Теодор бил богат. Нищо, че бил на 55 години. Апартаментът му се простирал на цял етаж в елегантна стара кооперация в идеалния център на София. Имал двуетажна вила в полите на Витоша и бил едноличен собственик и главен редактор на списание „Добър баща“. В апартамента, който му служил и за офис, Елза изпълнявала ролята на единствена и доверена секретарка. А веднъж дори и на любовница. Само веднъж. Един единствен път. Никога повече. От слабост или от благодарност, Елза не помнела. Тя още не знаела, че да се отдадеш на Теодор, макар и един единствен път, телом и духом, е обсебване за цял живот. Докато смъртта ги раздели!
От тази мимолетна любов Елза забременяла и родила момченце, Рони, което на минутата било припознато от Теодор като негов син. Елза си мислила, че вече е решила жилищния проблем и всичките си други проблеми, защото с раждането на детето щяла да живее у Теодор, да не плаща наем (за който първоначално подписвала разписки, че му дължи) и да има постоянна работа и издръжка за себе си и децата. Радостта, че е забременяла, била най-голямата в живота ѝ. Дори по-голяма от тази, че най-после си имала и мъжка рожба.
Винаги съм се чудил на наивността на някои жени да мислят, че след като обвържат някой имотен мъж с дете, си решават занапред и всички материални проблеми. Отбелязах си наум да попитам моя приятел, отец Йеремия, що за грях е това и какви последици може да има за съдбата на човека. Защото, ако беше грях, какво щеше да бъде тогава наказанието и изкуплението?...
— В началото всичко вървеше добре и аз си мислех, че съм в Рая... – приказваше ми Елза с онези банални фрази, с които започват всички искови молби за развод.
Само че Теодор категорично отказал да подпишат официален брак. Започнал да използва нея и дъщерите ѝ да му работят безплатно. Предявил изключителни родителски права над Рони. Елза все повече не му харесвала и искал сам да възпитава сина си като идеален баща. Затова я изгонил.
Знаех, че не трябва да съдя клиентите си, но нещо непрекъснато ме човъркаше. Опитът ме беше научил, че най-нервните и най-лудите, които са и най-много изстрадали, винаги носят в себе си някаква вина, която не могат, не знаят или не искат да изчистят. Понеже вярвах в думите на баба ми, че рано или късно „всичко ти се връща“, се опитвах да разбера греховете и историята на всеки, за да мога да предвидя какво го очаква. А за един адвокат няма по-ценна информация от това да знае какви бесове има в душата на клиента му и съответно какви беди се задават над главата му, за да ги избегне или поне неутрализира доколкото може. И понеже в повечето случаи не можеше нищо да се направи, бях принуден да се превръщам
– освен в защитник, и в техен изповедник, а понякога и в идеалния виновник за несполуките им по делата...
След влошаване на отношенията ѝ с Теодор и изгонването ѝ от апартамента, Елза беше завела дело за предоставяне на родителските права върху Рони с огромната увереност, че ще го спечели, защото е МАЙКА. А МАЛКИТЕ ДЕЦА ВИНАГИ ГИ ДАВАТ НА МАЙКИТЕ! Така ѝ бяха казали комшийките, Службата за закрила на децата и не знам още кой, но този път не бяха познали. Не беше ползвала адвокат и исковата ѝ молба изобилстваше от обиди, клевети и всякаква друга бълвоч, която нямаше нищо общо с предмета на делото.
— Естествено, че ще го загубиш! – викнах ѝ ядосано. – И аз да бях съдия, и аз щях да му дам детето!
Елза ме погледна изумено. В погледа ѝ се появи някакъв далечен гняв, който, както после разбрах, извираше от нея непрестанно.
— Всички мъже сте еднакви! – каза презрително тя. – Виждам, че му вярваш на това, което е написал за мене. Абсолютни лъжи! Лъжи! – извика разярено тя и сълзите рукнаха върху бюрото ми.
Даже и не бях погледнал написаното от Теодор за нея, но видях, че имам възможност да се закача за душата ѝ. Разрових се из неговите твърдения, оформени прецизно в една от папките, дебела четири пръста, с подчертавания и надебелявания в поне три различни цвята...
— Пише, че си използвала корист, за да го обвържеш с дете и че всъщност друго не те е интересувало, защото си искала да живееш в апартамента му. Че му искаш голяма сума пари, за да вижда детето си...
Сигурно ако бях продължил, щях да бъда убит в собствената ми кантора. Елза вече беше убедена, че съм НЕГОВ адвокат и са я изпратили не където трябва. Докато тя ми обясняваше отново кой ме е препоръчал и как съм я предал, аз се задълбочих в неговите писания. Имаше нещо в мисленето на Теодор, което ми се виждаше много познато. Разбира се, той имаше много точна и вярна преценка за нравствената страна на човешките взаимоотношения. И все пак нещо не беше наред. Защото той определено преувеличаваше, за да изтъкне себе си. Обаче след пет минути четене го разгадах:
Теодор се мислеше за Бог, който има право да съди и да наказва.
Извадих химикалка и го написах на един бял лист. После го подчертах дебело. Винаги си правех психологически портрет на другата страна и адвоката ѝ. Когато се стигнеше до решаващата битка в залата или до преговори, всеки път ми помагаше. Поне досега. Да, Теодор беше идеалният противник по делата. Защото, да а се изправиш в съдебната зала срещу самия Господ, си е направо предизвикателство!
— Стига си хълцала като някаква слаба жена! – казах на Елза с едва забележимо
чувство за хумор, което тя не схвана. – Поемам ти делото. Ще ми платиш като спечелим. Елза веднага изтри очите си и въздъхна с облекчение.
След като изпратих Елза, заключих кантората и си тръгнах. Обикновено минавам през парка, за да си почина от напрежението. Вървя през възможно най-пустите места и рецитирам стихове на глас. Понякога дори пиша. Подсъзнанието ми изключва всичко мътно и омерзително от деня и създава ясни и чисти образи, да се чудиш просто откъде ги взема при този объркан и мръсен живот. Понякога се отбивам и в Семинарията, където завърших преди няколко години паралелния курс. Портиерът, едно високо спокойно момче, винаги ме посреща с усмивка.
— Как си, стана ли вече свещеник?...
— Някой ден, като се пенсионирам – отговарям с обичайната реплика и се усмихвам извинително.
После сядаме на пейката и говорим за бъдещето. За мечтите си. И времето минава без да го споменаваме. Вече забравих името на момчето, фамилиите на преподавателите. Помня им само прякорите, колко смешно... Но така си почивам. Тук животът тече толкова затворен и спокоен, сякаш хората нямат проблеми. Тук наистина се усеща Бог. И той не е луд воин на единствената истина.
Един клошар е запалил огън съвсем близо до портата и се грее, без да ни обръща внимание. Намерил е добро място. Тук никога не остава гладен, а по големите студове и снегове го приютяват в сградата. Това ме подсеща, че трябва да се прибирам. Вземам си довиждане с портиера и поемам обратно надолу.


МАЯ

Жена ми е учителка по български език и литература в прогимназията. За разлика от мен, е мълчалива и кротка. Не е воин и ако не я допуснат, няма да си купи дори хляб от магазина и ще предпочете да гладува. Това, естествено, ме вкарва в ролята на неин защитник и така натрупвам двойно повече агресия – веднъж за мен, веднъж за нея, отделно и за клиентите. Добре, че имам професия, с която я изразходвам.
Отново я заварвам да проверява тетрадки и хвърчащи листове на учениците си.
— Днес се появи някаква Елза, майката на съученичка на Нина. Иска да я защитавам в битка за родителски права. Има малко момченце от някакъв си Теодор, нямат брак....
— Ще я защитаваш – казва жена ми – нали си адвокат!
— Май не са съвсем в ред – казвам – и тя, и бащата на детето. Слюнки им хвърчат по делата, листовете бяха мокри... Освен това тя няма пукнат лев.
— Е, и?! – казва жена ми.
— Така е, няма да забогатея от нея... Теодор се мисли за Господ...
— Лика-прилика сте си!
— Стига де! – ядосвам се аз най-сетне. – Ще ме подкрепиш ли духовно, знаеш ли как изтощава всичко това!
— Духовно – да! – казва Мая. – Но да ми споделяш подробности всяка вечер – не! Преуморена съм от работа. Ти имаш достатъчно опит с лудите...
Сега е моментът да ѝ го върна като кажа нещо по адрес на даскалиците, но само се усмихвам кротко. Вече съм изкарал напрежението. Простено ми е, че няма да внеса някой лев вкъщи. Даже може да направя добро и детето да си има майка за по-дълго време.
После сядаме да вечеряме. Синът ми от съседната стая се е събудил от следобеден сън. И той иска да яде. Той също е на пет и си има и мама, и татко. Все още.
Тази нощ сънят ми е здрав и щастлив. Сигурен признак, че нещо ми се дава като компенсация за това, което после ще ми се вземе. Така е винаги преди гадно дело. Вече съм свикнал.
Преди да заспя, само отбелязвам: Мая още се кьоросва над тетрадките...


БРАТ РОБЪРТ

В известен смисъл съм се подсигурил по делото с Кълнящия с един таен ход. Имам един благодарен клиент, брат Робърт, от тихите и добри луди, който многократно е лежал в лудниците в Софийска област. Той седи в залата като слушател и експерт. Неговата роля е много важна по делата. Той има задача да наблюдава съдията, другата страна и нейния адвокат, свидетелите по делото и изобщо всички участници в процеса. С течение на времето разбрах, че брат Робърт има изключителния нюх, талант да усеща кой от присъстващите лица в залата е луд, малко или много, и дали може или не да се предвиди как ще постъпи.
Помня как на едно много важно дело, по което клиентът ми се притесняваше, че съдията е подкупен и ще подкрепи другата страна, брат Робърт анализира ситуацията блестящо.
През цялото време на заседанието седеше най-отзад, слушаше и гледаше умно. Брат Робърт има изключително умен външен вид, затова винаги с клиентите отделяме по малко парички, за да му купуваме и умни дрехи по делата. Това сякаш засилва дарбата му.
Щом свърши заседанието и излязохме навън, веднага аз и клиентът ми отидохме при брат Робърт да чуем неговото мнение, породено от мистичната му способност да открива лудостта.
— Е – попитах аз, – как ти се струва, имаме ли шанс? – Определено едно стандартно решение по това дело не ни устройваше.
— С тях ли е съдията? С тях ли е? – попита изтръпнал и клиентът.
Брат Робърт се ухили широко и щастливо.
— Спокойно – каза и ме потупа по рамото. – Тоя е от нашите! От нашите е! И наистина – решението на съдията беше безумно, абсурдно, но – в наша полза. Без ни най-малко влияние от която и да е било страна или от доказателствата по делото.
Затова по тежки дела винаги водя брат Робърт в залата, за да показва вярната посока и да прави психоанализа на съдията от разстояние, само с шесто чувство.
След като изгледахме едно заседание в районния съд с Кълнящия ищец видях, че брат Робърт е доста загрижен.
— Ще загубим – каза сериозно той, – този превъзхожда всички ни. Това ме разстрои в известен смисъл. Не съм свикнал да губя, особено срещу лудите.
— Може да спечелиш делото, но пак ще загубиш – каза брат Робърт. – Енергиите са такива.
— Сигурен ли си?
— Тоя е от нашите – каза замислено брат Робърт. – Но в известен смисъл е от по-висш порядък.
— А съдията?
— Ще бъде жена. Но тя не е толкова важна. Ти си Главният – каза Робърт, – свързани сте в неотделима карма с ищеца. Неговата загуба е и твоя, твоята победа е и негова. И обратно. Не успях да го схвана съвсем. Времето щеше да покаже.
— Благодаря ти, брат Робърт! – казах и му дадох малко парички. Адвокатът е нищо без доверено вещо лице, на което може да разчита винаги. Пък и хонорарът ми по това дело хич не беше малък. Трябва да си помагаме в този луд, луд свят, нали така?
— И аз благодаря, братко! – каза Робърт и ми стисна ръка. Ръкостискането му беше желязно – като на човек, на когото винаги можеш да разчиташ.


* * *
Тук е моментът да обсъдя кратката статистика за лудите в България. Според нея всеки трети у нас е с психически отклонения. Исторически погледнато, това не е нещо особено. Като народ върху нас не само е издевателствано, но и самите ние сме издевателствали с лудостта си върху другите. Просто такива са били правилата. Изкланите, набитите на кол, изгорени, уморени от глад, бой и всякакъв вид тормоз българи, византийци, турци и други балкански народи – от самите нас, са в пропорция към съседите три към едно, потенциалът ни е голям, защото и лудостта ни е голяма. Просто трябва да се впрегне в правилна посока. Разбира се, правени са такива опити, включително в областта на труда. „Залудо не стой, залудо работи!“ е стара българска поговорка, която отдавна не е прилагана. За честта на лудостта на нацията трябва да кажем, че тя се е проявявала изключително в две основни насоки – по време на войни и в дни на ентусиазиран труд. Но лудостта на нацията в момента не е впрегната нито в труд, нито в битка. Лудостта я няма. Живеем повърхностно. Примирено. Самоугодно и безопасно. Нормално. Неестествено. Затова аз уважавам лудостта и я подкрепям. Чак я защитавам. Да бъдеш адвокат на лудите е чест, която не се оказва на всеки. Дори в такива времена като днешното, в които лудостта обидно е сведена до обикновена статистика.
Днес обикновените луди са толкова объркани и слаби, че ми става много тъжно. Те се раждат, живеят и умират без да оставят следа в историята, освен единствено в историята на душата ми. Ако се вгледаме внимателно, ще видим, че лудите са най-общо два типа: тия, на които обществото им налага как да живеят, и тия, които налагат лудостта си на обществото.
Как да живеем в този свят – в него или извън него!
Или едновременно и вътре, и вън. Както казваше Сашо – да можеш да бъдеш луд, когато си поискаш, е най-голямата дарба на този свят. Да можеш да излезеш от него, без да го разрушиш. И да можеш отново да се върнеш в него, без да разрушиш себе си.


ДОСТОЛЕПНО ПОСЕЩЕНИЕ

Днес имам среща с изискана дама на 90 години, ще ѝ давам устни съвети, консултация. Жената внимателно се осведоми по телефона предварително за всичко. Специалист ли съм по темата, колко ще ѝ струва, къде се намирам, в колко часа ще я приема. Бях си почистил предварително кантората с прахосмукачка, която после изхвърлих. Толкова много прах може да запуши и прахосмукачка за автомобили на бензиностанция.
Когато влезе в кантората, неочаквано се смутих, сякаш беше влязла Петя. Такава поддържана жена можеше да се види само в западните рекламни списания. Знаех, че и сега, на тази преклонна възраст, говори четири езика, а маниерите ѝ на бивша дипломатка не бяха за моята адвокатска кантора. Но беше чула, че съм различен от другите и беше ме избрала. Достолепността, която излъчваше, в известен смисъл ме поласка. Не само красивите клиентки, но и достолепните те правят горд и щастлив. Карат те да си обичаш професията. Да се влюбваш в тях. Беше страхотна жена. Представих си я млада. Оцених чувството ѝ за хумор. Направих ѝ дискретен комплимент. Усетих как се изчерви от удоволствие като малко момиче. И аз бях блестящ. Почти забравих, че съм селянин. Консултацията ми беше стегната и точна. Перфектна. Бях ѝ достоен събеседник. Поисках като остарея, да съм като нея. Че дори и преди да остарея. От утре, непременно! Добре, че не ме попита какви езици говоря!
Толкова бях впечатлен от излъчването ѝ, че отказах да взема хонорара, който бяхме уговорили.
— Не, госпожо – казах твърдо – няма да взема пари от вас! За мен беше истинско удоволствие да ви услужа!
След кратък спор тя отстъпи. Даде ми възможност да се проявя като кавалер. Остави траен спомен в душата ми като лек отпечатък от червило на бузата, като след целувка от жена, която те харесва, а ти не знаеш...
Подадох ѝ ръка. Отворих ѝ вратата. Изпратих я.
После седнах.
Каква жена! Невероятна! Сигурно и в ковчега ще изглежда така достолепно!
Колко странно, когато жената мине определена възрастова граница, все си я
представям да лежи в ковчег, а не в легло. Както по-младите. Но и в двата случая
– с балдахин!...
Бяха минали около десет минути, когато някой пак почука дискретно на вратата ми.
— Заповядайте – казах, станах и натиснах дръжката – беше ме направила друг
човек – възпитан! На вратата беше... тя! Смутих се, признавам, не очаквах да се върне.

Да не би да се е влюбила в мен?...
— Добър ден – каза дамата – адвокат Данов, нали?
— Разбира се – отвърнах, – но госпожо...
— Имам уговорена среща с Вас по телефона. За устна консултация – и дамата погледна ръчното си златно часовниче от времето на моето детство. – Мога ли да седна? След две минути разбрах, че изобщо нищо не помнеше от разговора, който бяхме водили. Нито думичка. Всичко започваше отначало.
Обясних ѝ всичко повторно. Написах ѝ го дори накратко на един лист, сложих го в папка, папката в красив плик за подаръци, който по случайност имах в кантората и след като ѝ благодарих, станах да ѝ отворя вратата...
— Господин адвокат – каза дамата, – дължа ви 50 лева за консултацията, както се
уговорихме – и постави с финес парите на бюрото. Погледнах я внимателно. Никакъв отблясък на ирония или спомен. Никакъв.
— Но, госпожо...
— Вземете – каза твърдо тя – Вие сте блестящ адвокат! Пожелавам Ви много спечелени дела и благодарни клиенти!
И стана. Излезе достолепно. Не погледна назад. Въпреки преклонната възраст, стъпваше на високите си токчета така, че клиентите по коридорите се обръщаха след нея.
Затворих внимателно вратата.
След минута отворих внимателно. Клиентката я нямаше. Грабнах чантата, взех парите, заключих и побягнах. Нямаше да издържа трето посещение. Или четвърто. Или пето. Парите не са всичко. По-важен е етикетът!
Така и никога не разбрах дали всичко това не беше един блестящо изигран театър, за да взема все пак хонорара... Вие как мислите?


НЕОБИЧАЙНО ПОСЕЩЕНИЕ

Появи ми се нов клиент – Времето, в което живея. И то с проблеми. Иска на всяка цена да спечели делото, което ще води.
— За какво става дума? – питам го.
— Интересът е много голям – казва, – за пари, много пари, за много власт и за това никой да не ме нарани.
— А как може да те наранят? – питам. – Нали си време, отделно измерение, като пространството, то е вечно.
— Не е вечно – отвръща Времето. – Всичко е крайно, също и аз. Но аз искам да не ме наранят сега, в това време, а после, след смъртта ми, изобщо не ми пука какво ще мислят и ще правят с мен. Никой не е вечен.
— Че кой може да те нарани тебе – казвам, – ти правиш с нас каквото си поискаш, ти си извън нас, затова си всесилно.
— Не е точно така. Знаеш онази мисъл – „Времето е в нас и ние сме във времето...“,
– знаеш я! Взаимно сме свързани.
— Добре, но кого да съдим и за какво. Кой по-точно може да ти вземе властта, парите, лудостта (това последното го казвам наум), кой, не разбирам...
— Непрекъснато се опитват да ме изкарат лудо – казва Времето, – опитват се да ме изкарат болно – искат да ме игнорират, да ме затворят в болница, в лудница, искат да ме променят, разбираш ли, а променят ли ме, ще ми вземат всичко онова, на което държа и което имам.
— Това, дето имаш – му казвам, – много трудно ще ти го вземат. Има два пътя. Единият е насилствен, тогава аз не мога да ти помогна, тогава адвокатите никой не ги слуша, даже ги заличават заедно с времето, а вторият...
— Вторият? – пита Времето и ме гледа изпитателно.
— Всичко с времето си – казвам. – Защо да разлайваме псетата, да акцентираме върху времето, изобщо върху твоето име и същност – това какво имаш, какво нямаш, какво не искаш да дадеш и какво искаш и вземаш на другите, е без значение. Рано или късно ще го забравят, ще умрат, ще намерят друго време, макар и същото, и ще си въобразяват, че нещо се е променило. Докато разберат отново, че си ти в основата, давността ще е изтекла и никой нищо не може да ти направи. Има давност, нали знаеш... Всичко се погасява. Дори и човешката памет.
— Те ме нараняват – клати глава Времето. Погледът му става остър и страшен. – Обиждат ме, започват да ме унижават и осмиват. А аз не позволявам на никой да ме нарани. Знаеш. Кимам с глава и избягвам да го гледам в очите. Когато не гледащ един луд в очите, може и да забрави за теб.
— АЗ СЪМ НЕПРИКОСНОВЕНО И НЕВИННО. НАРАНИ ЛИ МЕ НЯКОЙ – ГОТОВ СЪМ ДА ГО УНИЩОЖА НАПЪЛНО!
— Дааа... – мънкам... (Сякаш чувам Теодор. Основното кредо на агресивните луди.)
— И срещу кого искаш да водим делата?...
— Срещу всички! – отвръща. – Срещу всички, които са против мене!
Виждам го, че е напълно лудо и се опитвам да изляза от ситуацията. Няма как да водя дела срещу всичките му врагове. Освен... Сещам се – ще постъпя по обратния начин! Ще заведа колективен иск срещу Времето... и ще го загубя напълно съзнателно! Съвсем по правилата. Така Времето ще е спечелило и решението ще има сила на присъдено нещо срещу всички. Но така пък ще съм предал клиентите си...
Поглеждам изпитателно Времето.
— Добре – – но при две условия...
— Казвай!!!
— Първо да се разберем за хонорара...
— Няма проблем!
— И второ, ще ми трябват поне трима свидетели.
— Имаш ги!
— Трима души, които те обичат. Които да свидетелстват в твоя полза. Че те обичат такова, каквото си, независимо от всичко. Които наистина те обичат.
— Защо трябва да ме обичат наистина? Не е ли достатъчно да го заявят в процеса? – пита.
— Аз ти казвам как според мен ще спечелим делото. А ти прави каквото искаш!
— Добре – отвръща Времето някак неуверено, – ще потърся.
После се сеща и пита:
— А възнаграждението. Колко?
Обмислям бавно отговора. Още не знам какво да му поискам. Не искам пари, власт, слава, имоти, положение. Не искам да съм безсмъртен. Може би искам нещо повече...
— Искам...
— Каквото поискаш – ще имаш! – казва. – Разбрахме ли се?! – И си протяга ръката. Почесвам се гузно зад врата.
— Намери свидетелите и тогава ще подпишем договора – Ако още държиш аз да съм ти адвокат. Има много по-умни и добри адвокати от мене... Помисли. Да не съжаляваш, ако загубим.
— Няма да го загубим с тебе – Времето се усмихва хитро, – аз съм проучил всичко.
Но щом казваш – ще ти доведа свидетелите. Ще се видим съвсем скоро. А ти помисли какво точно искаш от мене.
После си слага шапката и излиза от тясната ми кантора. Изобщо как се побра в нея, не мога да си обясня... Сигурно Времето, въпреки огромната му власт и мощ, е много, много дребно нещо – щом се побра в една адвокатска кантора – бивша тоалетна.
А хонорарът ми...
Хе, как да му кажа, че нищо не ми трябва, освен саможертва. Истинска и добра моя саможертва. Най-добрата за Него – за времето, в което живеем...
Но то няма да може да ми я плати. Пък и едва ли ще намери дори един, който да си обича Времето, в което живее.

* * *
Времето повече не дойде в кантората ми. Сигурно не беше намерило трима души, които искрено да го обичат. Може би някой ден ще ви разкажа историята му, защото всеки клиент, па макар и такъв като него, си има своя история, своя истина, свои страхове и свои проблеми, заради които ходи в кантората на някой адвокат и които заслужават поне капка внимание...Все пак трябва да имате едно наум – като всеки клиент и то, Времето, послъгва.
Времето, в което живеем, е откровено лъжливо, но го прикрива. Затова е много трудно да разкажеш истината за него преди да си се отдалечил на достатъчно разстояние...