Рикардо РУБИО е роден в Буенос Айрес на 11.05.1951 г. Той е поет и писател, драматург и есеист. Представил е дванайсет от своите пиеси в Буенос Айрес и в различни провинции на Аржентина. Една от пиесите му е играна в Мадрид. Бил президент на Аржентинския съюз на писателите ОБ (2007г. – 2010г.) и Главен секретар на Американската асоциация за поезия (1999-2002). Ръководи Литературна група „Луната която“ през 1980, и списанията „Луната която“, „Туксмил“, „Южна вселена“ /на италиански и испански/ и „Обмисляне в студа“. Неговата поезия е превеждана на италиански, френски, руски. немски, румънски, каталунски и галисийски.


РАЗУМЪТ Е ЗАСЛЕПЕН, КОГАТО НЯМА ЯСНОТА

Коя да е дума, не е твоята дума,
не е твой и гласът на детето,
кънтящ,
нито цвета на лалето, нито бриза на юга.
Този герб не те скрива от страха.
Тази ризница не те предпазва от прелитащите стрели.
Понякога светлината изчезва,
за да остави след себе си една объркана празнина
в очите на хората.
В началото, когато горите
не си представяха листата,
когато слънцето беше една точица,
с всички други святкащи точици
когато звездите бяха фрагменти
на една уникална, необяснима и луда безкрайност,
и молекулата настоятелно вибрираше,
и създателят вече беше част от един спомен
в материята...
и въпреки че очите не познаваха душата,
ни тялото, ни цвета, ни промените във времето,
ни неподвижността на планирания живот, ни удоволствието от страстта,
ни тъмната страна на знанието
един човек почувства несъответствието
пукнатината, разкъсването на мускула,
заради простото разпадане на разума.
И зарида.




ЕДИНСТВЕНОТО, КОЕТО ПОЗНАВАМЕ Е НЕСЪОТВЕТСТВИЕТО

Симулирам разсеяност
докато размахвам друго време
което да разпали сърцето на зората.
Затварям очи и си представям знаците
на един универсален език.
Търся смисли
докато пулсира разпиляната
тъга в пукнатината
на едно объркано пространство.
Когато зората открива пътища,
поглъща подреденото и то се ужасява.
С каква отрова убихме упоритостта и илюзиите,
щом никой не познава лицето на различието?
Никой не е господар на цвета, с който помръкваме.
Съзнанието е плавало хилядолетия, за да пристигне тук
и един глупав човек е запратен
сред камъните…
Има пътища ранени от алчност,
птици с предсмъртни крясъци,
рибки с кука в устата…
Но има и ръце на жена
по гърба ми,
които смекчават яростта на живота
и усещам нежността и пренебрежението.
Сега годините ми вървят към вечността
но тя не ме плаши
на фона на едно погалване.




ВЕЧНОТО СЕГА

То винаги ти се изпречва пред очите.
То е миг, то е нищожна секунда.
Сегашната безкрайност се препълва и избухва
в съмненията на настоящето –
внезапно и краткотрайно.
Неуловимо.




ОКОЛНОСТИ

Нощния свят
на птиците.
Тишината
на лилиите
Тайнственото дърво
на безкрайността.
Всички живеят
в това малко сърце.

Превела Виолета Николова