Георги КОЛЕВ

РАЗЕДИНЕНИЕ

(или ребус за наивни мечтатели)

В опушеното кафене очите ми сълзят – калейдоскопно.
Двайсетина души се побират в една сълза и капват.
Телевизорът е лицемер – постоянно е в различен образ.
Двайсетината души още там са.
Харесва им да се разхождат в погледа ми.
Чистият въздух не е на мода.
Хиляди думи, наредени на показ – и пушат.
Пушат, за да е калейдоскопен погледът.
Тогава двадесет са поне четиридесет,
а аз отивам да дишам.
Цената да дишам е...
да съм сам!?




ЗАУЧЕН УСЕТ

(По пътя към Истината няма задръстване)

Часовник, който се върти обратно.
Виждал съм го в някакъв музей.
Кой ли го е сътворил?
Може би е бил отчаян.
Чувствам го събрат, въпреки вината на покоя.
Случайно е дори безвремието в
рамката на този миг.
Дали?
Ламентен смисъл на посоката.
Просълзяване в мистична благодарност.
Избор на едно от двете.
Просълзих се. Прости ми!




КАРТОГРАФИРАНО УСЕЩАНЕ ЗА ДЪЖД

Луната разроши няколко облака. Кротки.
Още се чуват вопли на славеи.
Щурците правят молебен. За дъжд.
След малко ще млъкнат.
Пристигат тъмно облечени облаци.
Тук съм и пак ще ги разпитвам. За пътя.
А те с присъщите им проблясъци ще заплачат.
И пак ще ме учат. Да познавам душата си.
И пак за грешките ми ще премълчат.
Рисувам по спомени карта. За пътя.
Повече не задавам въпроси.
Тръгвам. Ще последвам тътена и само тази карта ще нося.
Една неприкрита злоба ме стресна
и сбърках посоката. Много близо до края.
Върнах се. Ще си прерисувам картата.
Дано да е милостиво Небето.
И пак да ми прати тъмно облечени облаци.
Да не се страхувам от злобата.
И пак да ме учи на дъжд.




РАЗУБЕЖДАВАНЕ НА ПЪТЕШЕСТВЕНИК

Запалих цигара.
Изтърсих няколко дни в пепелника.
Презирам шума на фонтана,
защото е мръсен и има наглостта да твърди,
че вали!
Небето не търпи имитации –
притъмня.
Накъде е тръгнал денят?
Не посмях да го заговоря.
Колко ли струва да разгърнеш
няколко страници?
Боледува ли книгата на Живота,
когато се скитам в един и същи пасаж
толкова време?
Май че времето ми е сърдито,
защото безумно го считам за
субективно понятие!
Без да искам, прошепнах
„Не ми се сърди“ и
запалих цигара.




ПРИВЕТСТВИЕ

(катарзисно)

Хиляди работници на суетата
прибират нервно пошло грейналите си декори.
Мърморейки, ругаят съдбата си,
нe смеейки да противоречат на строгостта ѝ.
Сцената притихва в проста истина.
Отдъхва си от оцветените нелепия.
Заваля – и сухият гръбнак на времето
потръпва с капките любовно.
Сбогувам се и даже не поглеждам
плувналите в пот неискани желания.
А месеците в потници и с джапанки
вървят и не мърморят, захладня им.
Изпънаха се бръчките на въздуха –
не му блести с гримаси маранята.
Огледа се, откри си шапката с листата
и с реверанс се прероди във вятър.
Подготвям се и аз за своето пътуване,
почиствам гостната в душата си,
избирам камертона – звук на нежна меланхолия,
тъгуваща, за да я посрещна подобаващо.
Пристъпва достолепно,
не като кокетка недорасла.
Кралица Есен, господа и дами!
А аз ще съм от първите прегърнал
Свободата ѝ!




ВТОРИ ШАНС?

Седемте ми идеи сами се изпокараха за смисъла
да съществуват!
Съдбата им направи елегантна забележка.
Обърнаха ѝ гръб идеите по философски,
без да се срамуват, и седнаха в беседката на мозъка ми.
В сивото петно отсреща.
А тя, Съдбата, ме погледна смаяно и
ме молеше да си поискам нещо.
Заслушан в реквиема на дъжда, не чух горещите ѝ вопли.
Нищо не поисках.
Заспах в едно легло със гордостта си.
Сънувах, че обърнах светогледа си, за да я търся.
Тълпа от искащи прииждаше към моята Съдба.
А тя обръщаше внимание на всеки.
Представих се и гузно поздравих, а тя не ме позна.
Заета бе – раздаваше на другите прищевки...




КАК СЕ РИСУВА СЪЛЗА

На платно със бои не успях.
Опитах със думи. Не стана.
Претърсих си спомените.
В мечтите се взрях.
Измъчи се цялото ми съзнание.
Днес е четвъртък.
Камбанен звън.
От жал превита старица отива към черквата бавно.
Погледнах в очите ѝ. Бяха в небе.
Дъждовно небе, което разплака камбаната.
Дойде тогава, когато не чаках.
Роди се в сърцето и с жалния ритъм камбанен
изми си пътека. До край изживяна.
Опари в клепачите. За малко остана и после
разля ми в очите небето.
Тогава разбрах.
Платна и листове скъсах.
Небето е, което разплаква камбаната.
С умения не можеш да нарисуваш сълза.
Защото не се рисуват сълзите –
сърцето ги ражда!




ДАНО

Цял живот събирам бели перца,
паднали от гърдите на нежните птици.
За да ги хвърля в лицето на нечия кална съдба.
Дано да полепнат и бялото текне
в очите съдбовни, и се превърнат в смирена молба!
За по-друг живот.




ГНОСИС?

— Изчетох много книги.
Сега знам много...
— А знаеш ли какво има в една тъжна сълза,
или във въздишката на старица?



УСЕЩАНЕ ЗА ПОВЕЧЕ

Само под тъжното дърво вали?
Защо?
Ами дъждът вече спря.
А дърветата плачат ли?



ПОНЯКОГА

Съчувствам на денонощния труд на Съдбата.
Пред всяка наша врата да се преоблича
и да мени настроението си според сценария,
който ние сами сме написали.



НЕТОЧЕН ТЪЛКОВЕН РЕЧНИК

Звъня на себе си и разговарям с непознатия отсреща.
Той се извини културно и затвори.
Писнало му от случайни срещи.