Рада ВЪРТУНИНСКА

(Откъс от изследването на Рада Въртунинска „Друг поглед към литературната биография на Цветан Пешев“.)

Кой днес, във века на таблета и интернет, които знаят всичко, но не притежават душата на книгата, пише приказки? Вярва ли някой в техните чудеса, след като вече няма „Спящи красавици“ и „Червени шапчици“? Няма принцове, които да ги събуждат с целувка, а само вълци, които изяждат „Червената шапчица“.
Доскоро приказки разказваше Цветан Пешев, но вълшебници са хората със своите дарби и способности, проблеми и надежди. Малките герои, децата, са чисти и прозрачни „скривалища“ на мечти, пориви, фантазии и стремежи към красота и хармония. На техните „принцови хералдики“ е изписано „ПРИЯТЕЛСТВО. ДОБРОТА.“
Кой е Цветан Пешев и защо ни вълнува и днес неговото не само притчово-приказно творчество, а и публицистиката, белетристиката, сатирата за „Животът му сред „каднудите“, изпълнени с тревожни ситуации и галантно, артистично поднесен хумур. Дори най-проблемните случки при него са озарени от светлия ореол на човеколюбието, вярата, в приятелството и добротата, която ще спаси света. Защото Добротата е посестрима на красотата.
 Порасналите деца може още да го помнят от срещите с писатели и дейци на изкуството и културата по време на Седмицата на детската книга. Имаше такава и се провеждаше през пролетно цъфтящия април Срещи, на които Цветан Пешев щедро изсипваше своите духовити закачки. Разказваше чудновати истории и провокираше децата с въпроси. Раздаваше награди за „нестандартни“ и оригинални отговори. В детските очи и по лицата им разцъфтяваха цветята на радостта, благодарността и щастието, че са се докоснали до светлата душа на приказника.
Със същата добродушна усмивка и непринудено очарование на присмехулник, той омайва и възрастните си читатели с хумористични сценки и импровизации.
 Цветан Пешев е роден на 21 септември 1941 год. в с. Бреница – Плевенски окръг, в семейството на учители. Основното и средното си образование получава в гр.Кнежа, а висше, журналистика в СУ „Климент Охридски“ – София. Пленен от добруджанската шир, избира за първия си студентски стаж в. „Добруджанска трибуна /гр. Толбухин/. Още като студент започва да пише и публикува не само журналистически статии, а и разкази за деца и юноши, които се появяват на страниците на многобройните издания за детско творчество: списанията „Пламъче“, „Дружинка“, „Картинна галерия,“, „Смяна“, в. „Дргарче“, и др. Всички свои детски преживелици, артистични и бохемски прояви е отразил в разказите за деца, приказки за пораснали, повести за човешките „Премеждия“, „Хвърчилото“ на мечтите, животът му с „каднудите – панорамно изразен в общуването му с големите имена на българската литература в „Коза ли е, риба ли е?“.
Неговите приказни „Трите златни лъвчета“ са преведени на полски и украински език.
Цветан Пешев е Член на Съюза на българските журналисти, на Съюза на българските писатели, на филмовото сдружение „Филмаутор“. Носител на наградата „Чудомир“. Няма да е пресилено да го наречем „Хомо фабер“ – творящият човек, дори и тогава, когато не издава нови книги. Тази година Цветан Пешев ще отпразнува своя 75 годишен юбилей, 50 годишнината от издаването на първата му книга „Всеки си има песен“ /1966/ и десет години от пенсионирането му. Щом говорим за пенсиониране, трябва да добавим и като с какво се е занимавал. Работил е предимно като редактор в сп. „Смяна /1967-1972 /, в издателство „Отечество“ /1977-1993/, в националното радио, в издателска къща „Иван Вазов“ /1993 – 1995 / и в дома на детската книга /1995 – 1996/. Същевременно разработва сценарии за детски телевизионни предавания по негови изследвания и публикации за майсторите на народни занаяти. Журналистическите му срещи от различни слоеве на обществото, талантът, който притежава, жаждата му да опознае света чрез пътешествия из страната и Европа, общуването с най-известните български творци, без съмнение са допринесли за оформянето му като писател със свой почерк и физиономия.
Във всичките му творби и за деца, и за възрастни има много мъдрост, любов към човека, елегантен хумор, насмешлива и незлобива сатира, както и провиждания и препратки към бъдещето. В тях се оглежда развитието на обществото в един промеждутък от време; творческото и духовното съзряване на писателя. Всеки разговор с него е продължение на поетичното му мислене, събитийно преживяване. В него има и тъга, и разочарование, но и оптимизъм, с подчертан хумор, че всичко е поправимо и нищо не може да спре хода на времето, творящо история.
Неговите герои са приятелите му от училището в Кнежа и от университета, а в думите му живеят с благодарност и признателност спомените за близостта му с корифеите на българската литературна мисъл като Валери Петров, Радой Ралин, Атанас Далчев, Нели Доспевска, братя Мормареви /Мориц Йомтов и Марко Стойчев/, Йордан Вълчев, Йордан Попов, Георги Мишев, Петър Славински, Панчо Панчев, Драган Тенев, Кина Къдрева и т.н., и т.н. Това е времето когато Цветан Пешев „…беше един от столичната литературна бохема …чиито импровизации, телефонни закачки и шаржове, подлагаха на изпитание чувството за хумор на околната среда …“ пише Георги Мишев. Това е времето, когато е измислил, режисирал и артистично пресъздавал, т.е., изигравал невероятни въображаеми ситуации, в които въвличал както присъстващите, така и случайни минувачи. Ето и една от най-често разказваните истории за умението му да привлича вниманието на нищо неподозиращи минувачи. За това споменава и Румен Белчев в рецензията си „Един каднуг в царството на дундаците“ към книгата на Цветан Пешев „Коза ли е, риба ли е?“
Спрели Цветан Пешев и Кольо Николов на площад „Народно събрание“. Цветан погледнал към небето и посочил с ръка нещо, което виждал само той и попитал: „Виждаш ли го?“ Кольо Николов веднага се включил в играта и загледал небето, също сочейки с ръка, потвърждава, че го „вижда“. Край тях спира заинтригуван минувач, след него – втори, трети, стотина. Всички гледат към небето и коментират какво виждат и какво не виждат. Сочат „нещото“ което е само въображението на Цветан Пешев.
Другият случай е още по-фрапантен. Лондон. Хайд Парк. Импровизирани митинги против Апартейда. След като послушал някои и други оратори, говорещи на различни езици и той се качва на подиума. Държи разпалена реч, в която има български, английски, френски, руски, арабски, „суахили“ и всякакви измислени думи, изричани убедително. Събира се внушителна слушателска тълпа пред артистичния оратор. Всеки чува по някоя позната дума от непознатия език. Единственото, което наистина са разбрали, е от картона в ръцете му, на който пише само едно „NO“. Така става част от световния протест.
Цветан Пешев казва, че „всеки човек си има своя мечта. Малките хора имат малки мечти, големите хора – големи мечти“. Неговата малка юношеска мечта е да работи в градската радиоуредба в Кнежа или в околийския вестник. А! Да! И да има велосипед марка „Диамант“. Първата му мечта се сбъдва още докато отбива военната си служба в Стара Загора. Случайно попада в радиоуредбата на поделението и използва случая да „коментира“ мач между най-известните столични футболни отбори, като импровизира и неразпознаваемо наподобява известния по това време спортен коментатор Митко Чуков. Всичко е било толкова истинско, емоционално, че привлича вниманието на командирите. Единият от тях настоява да бъде наказан, поради това, че е подвел цялото поделение, а другият, оценявайки неговия импровизаторски талант, нарежда да остане в радиоуредбата до края на службата си. Нещо като филма „Добро утро, Виетнам“. Шанс или талант? Талант, разбира се. Всеки може да има шанс, но не всеки може да го реализира, да го превърне в победа. В случай като този са нужни познания, наблюдателност, импровизаторски способности и вдъхновена артистичност. Стартът е даден. На път е да се осъществи „малката мечта“ на Цветан Пешев.
Преди да влезе в казармата, той е кандидатствал българска филология. След първата година решава, че неговото призвание е журналистиката. Да пътува, да опознава хората и местата, където живеят, да изобразява цялостния живот с всичките му предимства и недостатъци.
Не прекъсва връзките си с приятелите от филологическия факултет – Кольо Николов – автор на няколко книги, Славчо Донков – поет и хуморист, Тодор Климентов – сатирик епиграмист и др. и др. Едно поколение, което според писателя Йордан Вълчев, дръзко се впусна в литературата и културния живот, за да ги промени, да ги приближи до образите на съвременната европейска литература и култура. Литераторите не са сами в този процес за прокарване и разширяване творческите пътища и контакти с културата на страните отвъд „Желязната завеса“. Сред студентите звучи песента на Франк Синатра „Странници в нощта“. Появяват се музикални формации като „Сребърни гривни“ и певци, привърженици на „Бийтълс“ – Георги Минчев, Кирил Маричков, в симфоничната музика – Месру Мехмедов, Емил Чакъров и т.н.
Дебютната книга на Цветан Пешев „Всеки си има песен“ излиза през 1966 г. под редакцията на Емилиян Станев и илюстрирана от един от най-талантливите по това време художници Михалис Гарудис. „Разгръщаш страниците и героите на разказите изведнъж ти стават близки и скъпи“ – пише в кратките уводни бележки. Петър Незнакомов я определя като нова тема, ново отношение и нов стил в творчеството за деца. Драган Тенев продължава, че „такава книга няма да можеш да напишеш повече и след 50 години“.Йордан Василев: „Трябва да поставим въпросителни, там където досега слагахме само удивителни...много неща казва пряко,без подслаждане на фабулата...“/в. „Литературен фронт“, бр. 16, 13. 04. 1967 г./
Три години след „Всеки си има песен“ излиза сборникът с разкази „Стъклени скривалища“ /1969/ под редакцията на Г. Струмски и илюстратор Любен Диманов. И тук основната тема е приятелството, но авторът зачеква и мълчаливо отминавания проблем за обезлюдяването на българското село; за превръщането на доскорошните земеделци в строителни работници – зидари, мазачи в големия град, а съпругите им садят цветя в градските паркове, оставяйки дребното си стопанство на децата. В един от най-хубавите разкази „Защо врабчетата не ходят в топлите страни“, авторът интуитивно е провидял в бъдещето, че тези деца „Стъклени скривалища“ един ден ще поискат да отлетят далече от „студения вятър“ от „дебнещия ги котарак“ и от неспособната да ги стопли и приюти Топола. Единствено повикът на Двора ги възпира, защото „в Него са се излюпили и пораснали, в него са се научили да летят и пеят“. Разказът е изпълнен в детско предаване на Националното радио от Апостол Карамитев, но точно тази книга с проблемните си въпроси не се е харесала на предубедената и сервилна българска критика. И има защо. В своята статия „Път към зрелостта“ Георги Гетов също скъпернически отбелязва, че „…основната тема е приятелството… Но тук забелязваме едно по-дълбоко вникване както в душевността на малките герои, така и в социалната среда, в която живеят“. /Деца. Изкуство. Книги. Бр.6/ Изминали са 16 години от издаването на „Стъклени скривалища“, настъпили са промени в съзнанието на хората, които реално ще се изразят само след шест години, а „врабчетата“ на Цветан Пешев ще полетят към „по-топлите“ страни.
В продължение на 12 години след излизането на „Стъклени скривалища“ Цветан Пешев публикува разкази в специализирани издания, но на книжния пазар не се появява негова книга. През тези години той преоценява постигнатото и трупа впечатления. Обръща поглед към една загърбена тема, към изконните български традиции в областта на народните занаяти и приложни изкуства, както и проблема за опазване на природата. Привлича го красотата на родната природа. Прониква в нейните тайнствени, забележителни по своята красота пещери; търси историческите корени на природните феномени. Опознава духовните средища на българската култура – манастири, светилища, архитектурни и писмени паметници. Така се ражда „документалният“ сборник разкази „Хвърчилото“ /1979/. Героите отново са децата, пораснали и физически, и духовно, а техен придружител в приключенията им е самият автор.
Някои литературни критици отново се опитват да заобикалят проблемите, изразени в „Хвърчилото“ и да го представят като „…Среща на малките герои с природни, исторически, културни и други забележителности на България“ /Г. Гетов Д.И.К. 1983, с.35/. Премълчан е викът, протестът на автора срещу убийците на родната природа и превръщането ѝ в „лунен пейзаж“. В „Хвърчилото“ има забележителни разкази за полета на човешкия дух, на детската фантазия, обитаваща селенията на красотата и спирани от постномислещите, безполови администратори, чужди на всяка инвентивна мисъл, сеячи на посредственост и толериране на некадърността.
Цветан Пешев не е от авторите, както се разбра, които през година през две, а някой и всяка година издават своето литературно производство на метър и на килограм. Загатнатото в „Хвърчилото“ намира своето реално изражение в първата му книга с приказки за „Трите златни лъвчета“ /1980/, писана едновременно с документалните разкази. В нея авторът излага своите схващания за изкуството във всички сфери на човешката дейност. Отново поставя въпроса: „Кой е истинският приятел? Тези, с които се срещаме всеки ден, съседи, с които се събираме да хапнем и да се повеселим или онези, които в най-трудния момент от живота ни остават до нас с искреното си желание да ни помогнат. Да можем във всеки момент от ежедневието ни да кажем: „Дай един огън!“ „Трите златни лъвчета“ привлякла вниманието и на полската преводачка Лилиана Бардиевска и излиза в превод на полски през 1988 г., богато илюстрована в стила на модерното полско изкуство. Не е без значение и фактът, че това е личен избор на преводачката и не е съобразен със „задължителния списък на СБП, коя книга, от кой автор на какъв език да бъде преведена“.
В промеждутъка преди сборника „Далечната страна Окшотия“, приказни повести за страната на „мислещите тръстики“ и изобретения, облекчаващи труда на човека, но не и за пагубната завист, след дълги изследвания и проучвания, авторът обръща поглед към съдбоносен болезнен период от миналото – колективизацията. Може би и въпросът да не е вече актуален, някои засегнати да са се примирили или забравили травмата, но тя е живеела, раната се е развреждала дълбоко в подсъзнанието на хората и на автора, тогава 6-7 годишно дете, доловило тревогата на възрастните, за да напише сборника новели „Премеждия“. Той идентифицира страшните събития от 1946-48 г. като премеждие, сполетяло цял един народ. Върху тази почва, пред очите на развяващите лозунга „равенство и братство“ избуяват не само класови конфликти, но и приспособленци, манипулатори, клеветници и „идеалисти“, поклонници на материалните облаги.
Само две години преди „Премеждия“ Ивайло Петров издава първа част на „Хайка за вълци“. Някой може да си зададе въпроса дали това не е стимулирало Цветан Пешев за „Премеждия“. Със сигурност не е. Да се напише такава документална по своята същност книга, изисква време за детайлни проучвания на проблема. Освен това някои новели са били публикувани предварително в сп. „Септември“ /„Други ден е неделя“/, „Премеждието“/кн. 4 от 1981, сп. „Пламък“/. Освен озлоблението, жестокото отмъщение и престъпленията, в „Премеждия“ звучи и арията на клеветата, която преобръща и затрива десетилетия от живота на невинни хора. /Ашламара от „Други ден е неделя“/. Пострадалите от доноси и клевети жаждат не за отмъщение, а за реабилитация на доброто си име, на личното си достойнство и чест. Така стигаме до шедьовъра на Цветан Пешев „Коза ли е, риба ли е“ /2006/. Когато за първи път я прочетох, бях зашеметена от лъчението и струящия хумор от всеки ред. Авторът е в центъра, което придава особен чар на повествованието, а в навалицата от герои разпознаваме само знаменитости – писатели, артисти, музиканти, преводачи, личности недосегаеми за обикновения човек, достойни единствено за възхищение и върховно преживяване ако случайно сме ги срещнали „на живо“ на улицата. Книгата е предизвикала невероятен интерес, както са казали някои „удължила живота на смъртно болни“. Затова предпочитам да цитирам отзиви за нея:

ГЕОРГИ МИШЕВ – писател. „Тази книга е уникална… няма да е пресилено ако кажа, че такъв случай в нашата литература няма – сам да създадеш материала за книгата, която после да напишеш.“
Из „За ръкописа на Цв. Пешев“ – непубл.
16.02.2006 г.

РУМЕН БЕЛЧЕВ – сатирик. „Цветан Пешев взривява тъпото ежедневие с подръчни средства и минимални усилия …Единствен Цветан Пешев може да представи кореспондента на „Комсомольская правда“ за наследник на руския патриарх. И да му повярват!... И пак той може да се пребори с неописуемите руски опашки пред Ермитажа и не само да влезе без ред и без билет, ами и да го приеме директорът.“
Из „Един каднуд в царството на дундаците“ – рецензия – непубл. 06.03.2006 г.

БЛАГОВЕСТА КАСАБОВА – лит. критик. „Неведнъж съм била свидетел как писателят без никаква предварителна подготовка блестящо импровизира, хвърля въдицата със закачения на нея Каднуд или друг някой реален герой и хваща жертвата си по много елегантен начин …/Той д.м./ еднакво сладкодумно разказва и еднакво сладкодумно пише – рядко срещана дарба.“
Из „Синдромът Каднуд“ – в. „Словото днес“.

ПЕТЯ АЛЕКСАНДРОВА – поетеса. „Иска ми се тази книга да не свършва … ситуации от близкото минало, над които днес можем да се заливаме от смях … с мъничко сълзи. Да призная ли, че си изпуснах спирката? Че си забравих чадъра в трамвая? Че цял ден ходих мокра … под дъжда, затова пък засмяна!“
Из „Смях, от който се просълзяваш“ –
„Вестник за жената“ – 2-3 Октомври 2006 г.

ТОДОР КОРУЕВ – „Тези истории са се превърнали във фолклор.
През 2006 г. „Коза ли е, риба ли е?“ е на второ място по продаваемост в книжарници „Труд“.

И това не е всичко. В продължение на 40 години Цветан Пешев работи върху своеобразен и единствен по рода си тълковен речник, който се очаква с интерес от езиковедите. Той е създал хиляди думи, производни от корена на думата „Каднуд“. Над 100 е публикувал в „Коза ли е, риба ли е?“. Речникът чака своя издател.
Стотици изписани и неиздадени страници – романи, разкази. Неизброими удивителни истории и случки от срещите му с непознатото в Англия, Полша, Русия, Монголия, Китай, които биха затъмнили всякакви криминалета и екшъни, но запазени само в паметта му и споделяни с приятели. В книгата си „Когато бях морски капитан“ Михаил Вешим накратко ни запознава с някои екзотични прояви на Цветан Пешев, достойни за филм, но той не е Алек Попов.
„В съвремието ни има повече драми, отколкото поводи за веселие“ казва авторът на „Коза ли е, риба ли е?“, затова се е оттеглил в своя Олимп с цялото си достолепие на талантлив, пословично скромен и самовглъбен жрец в светилището на Талия.

Да му пожелаем здраве, дълголетие, езоповски дух и вдъхновение за нови творби.