ПЪТЯТ КЪМ БОГА
Цветан САШЕВ
„Истината е земя без пътища“ бе казал един индийски мъдрец. Това е вярно, но не съвсем. Има път към истината и той е един – това е пътят към Бога.
„Днес е неделя. Камбанен звън.
От жал превита старица отива към черквата бавно.
Погледнах в очите и. Бяха в небе.
Дъждовно небе, което разплака камбаната.“
Дори само този стих да бе създал Георги Колев, това би било напьлно достатъчно. Вьв време когато думите са се превърнали в комбинация от досадни звуци, лишени от съдържание, понятията се скитат никому ненужни „някъде там“ отвъд човешката глупост. Те не молят и не очакват, защото са равни сами на себе си. Знаци по пътя, изхвърлени на бунището на живота. Но днес те са намерили своето убежище, своя приют. „Гносис“, „Прелюдия за мечта“, „Обезцветяване“, „Мисловна абстиненция“, „Картографирано усещане за дъжд“, всички тези стихове и много други оформят колорита на една картина, в която философското надмогва инстинктивното и плътското, създавайки една монолитна конструкция. „Брегът на разума“ – това е словосъчетанието, с което бих дефинирал тази книга – минорен тон на бавно течаща река. Нищо излишно и нищо натрапливо. Мнозина са случайно попадналите в архипелага на думите, а още повече са тези, които са се изгубили. Всяка книга е опит и своеобразен тест. Корабокрушенията не са редки, а подводните скали безброй. Но извън думите и красотата, която те носят, се извисява голямата Идея – идеята за смисъла. В книгата на Георги именно смисълът обагря залеза в червено и ни води към прекрасното. Естетическите категории се оформят от усещането за плътност и здравина. И поезията, и прозата са само изразно средство за същественото. Ефектните фрази и празнословието са оставени на други автори, а читателят ще стане част от едно мистично пътуване във вселена, от която лъха хлад, а времето пълзи след себе си. Часовникът ще спре. А може би греша!? Пътуването всъщност продължава, защото има път и той е един – това е пътят към Бога.
„Истината е земя без пътища“ бе казал един индийски мъдрец. Това е вярно, но не съвсем. Има път към истината и той е един – това е пътят към Бога.
„Днес е неделя. Камбанен звън.
От жал превита старица отива към черквата бавно.
Погледнах в очите и. Бяха в небе.
Дъждовно небе, което разплака камбаната.“
Дори само този стих да бе създал Георги Колев, това би било напьлно достатъчно. Вьв време когато думите са се превърнали в комбинация от досадни звуци, лишени от съдържание, понятията се скитат никому ненужни „някъде там“ отвъд човешката глупост. Те не молят и не очакват, защото са равни сами на себе си. Знаци по пътя, изхвърлени на бунището на живота. Но днес те са намерили своето убежище, своя приют. „Гносис“, „Прелюдия за мечта“, „Обезцветяване“, „Мисловна абстиненция“, „Картографирано усещане за дъжд“, всички тези стихове и много други оформят колорита на една картина, в която философското надмогва инстинктивното и плътското, създавайки една монолитна конструкция. „Брегът на разума“ – това е словосъчетанието, с което бих дефинирал тази книга – минорен тон на бавно течаща река. Нищо излишно и нищо натрапливо. Мнозина са случайно попадналите в архипелага на думите, а още повече са тези, които са се изгубили. Всяка книга е опит и своеобразен тест. Корабокрушенията не са редки, а подводните скали безброй. Но извън думите и красотата, която те носят, се извисява голямата Идея – идеята за смисъла. В книгата на Георги именно смисълът обагря залеза в червено и ни води към прекрасното. Естетическите категории се оформят от усещането за плътност и здравина. И поезията, и прозата са само изразно средство за същественото. Ефектните фрази и празнословието са оставени на други автори, а читателят ще стане част от едно мистично пътуване във вселена, от която лъха хлад, а времето пълзи след себе си. Часовникът ще спре. А може би греша!? Пътуването всъщност продължава, защото има път и той е един – това е пътят към Бога.
