Петранка БОЖКОВА

ВИК

            „Милост за живите!...“
                       Гийом Аполинер

Под сянката на мислите ми диша
една забравена, ранена дума.
Във кой ли миг е станала излишна?
Кога ли си е тръгнала безшумно?
Дали съм я изхвърлила небрежно
от свитъка със бляскави клишета,
или се е стопила безнадеждно
в жестокия казан на битието?
Объркан свят. Кого ли да попитам?
В сърцето на деня горят пожари.
От празни думи ме болят очите.
И този филм безкрайно се повтаря.
Пространството кънти от безсърдечност.
С пресъхнал глас, усмихвам се насила.
Тече животът. Жаждата е вечна.
Светът е болен. И му трябва милост.




ИМПРЕСИЯ

Все някога ще дойде пролетта...
Ще се засмеят жълтите лалета.
Ще си отиде сивата мъгла
и изведнъж ще стане много светло.
Един безкраен път ще заблести,
роса ще се търкулне по тревата.
И нещо хубаво ще се роди
от тъжната въздишка на земята.
Отнякъде ще долети врабче,
премръзнало от зимните неволи.
Но слънцето, с усмивка на момче,
ще го прегърне: „Време е за пролет!“
Светът ще се събуди като нов
и ще обърне гръб на суетата.
Ще се завърне чистата любов,
Животът ни ще продължи нататък...
А аз ще се разплача изведнъж,
смирена пред вселенския спектакъл,
и ще прегърна пролетния дъжд,
защото знам, че дълго ме е чакал.





ВАРИАЦИИ НА ТЕМА

Когато светът се разплаче,
защото е стар и прегърбен,
трябва да има начин
някой да го прегърне,
да му разкаже приказка,
някаква смешна история.
Болката ще се разплиска
и ще избяга от хората.
Когато се свие душата ми,
в най-зимния ъгъл сгушена,
знам, че ще срещна приятел,
който да ме изслуша.
Ще му изпея без думи
онази песен, моята.
Ще се търкулнат безшумно
всички беди зад завоите.
Ако ме люшнат отново
съмнения земетръсни,
ще си намеря повод
да се повдигна на пръсти,
за да достигна дървото,
отрупано с плод. За начало.
Красива игра е животът.
Разбрах. И още съм цяла.
И даже светът да се срине,
да си одраскам сърцето,
ще си намеря причина
да се подпра на небето.
После – каквото е писано.
Все ще доплувам до края.
Какъв е големият смисъл
на тази игра?
Не зная.





НАТАТЪК

Душата ми мълчи, незащитена
пред дългия керван от думи тежки,
и се превръща в светеща мишена
за удари и страхове човешки.
Душата ми сънува, че е лято,
и си припомня песничка любима.
Но как да я предпазя от тъгата
в разгара на връхлитащата зима?
Снегът рисува приказни картини,
а вятърът безмилостно ги скрива.
И в тази бяла ледена пустиня
душата ми се свива жалостиво.
Но не от злия зимен студ се плаша.
Страхувам се от сляпата надежда,
отвъд която се задава страшен,
невиждан ураган от мисли нежни.
И аз не знам дали ще имам време
лавината от мисли да преплувам.
Една-едничка само ще си взема –
да ми е топло, докато пътувам
по зимните пътеки заснежени,
към всичките посоки на земята.
Душата ми върви, незащитена.
но стиска палци.
И върви нататък...





ПРОЛЕТЕН РЕПОРТАЖ

В един далечен и забравен град
пристигна пролетта, в разкошна рокля.
Усмихна се земята – цвят до цвят...
Небето я целуна и я стопли.
В дърветата изригна птичи хор.
Един художник съчини поема.
Цветята влязоха в любовен спор,
зарадвани от хубавото време.
Поетите издигнаха олтар
и думите пречистиха сърцата.
Осъмна влюбен градският клошар
и се затича да догони вятъра.
Едно хвърчило детско се изви
над хората и къщите, високо.
По улиците тръгнаха реки
от гласове, усмивки и посоки.
Кварталът се изпълни с новини –
задъхани, отблизо и далече.
И някак си градът се промени –
по-жив и цветен, стана по-човечен.





ДНЕС

Един мъничък лъч събуди небето.
Денят си наплиска очите и тръгна.
Август разстила килим пъстроцветен.
Някакъв спомен изскача от ъгъла.
И не просто спомен –
                           същинска фиеста:
гласове и лица на усмихнати хора,
звънка мелодия,
                               сватбен оркестър...
И някаква песен се люшва нагоре.
Аз съм някъде там, а денят – лъчезарен.
От съседния двор любопитно надничам.
Тръгва тежко хоро –
                                 пременени сватбари
стъпват сякаш насън
                                  и молитви изричат.
Тук са мама и тате, щастливи и млади,
сякаш целият свят е в очите им.
                                             Светят.
Аз се втурвам към тях,
                                 премаляла от радост,
и потъвам за миг сред магията цветна.
И наум си повтарям, по детски наивно:
„Да не свършва хорото, да е винаги лято!“
Но оркестърът стихва, денят си отива.
После бавно се спуска над нас тишината.
После... друго хоро завъртяха годините –
дълъг наниз от стъпки под слънцето вечно.
Пак е август. Средата на лятото мина.
Но онази магия остана далече...





ЮЛСКИ СЛЕДОБЕД

По стръмните завои на съдбата
един човек върви и си мечтае
да стигне до безкрая на земята,
за да научи всички земни тайни.
Човекът знае, че денят е кратък
и бърза до догони свойте мисли,
които следват стъпките на вятъра –
объркани, невесели.
Но чисти.
Човекът знае, че светът е тъжен,
защото е забравил да сънува.
И затова се чувства странно длъжен
да се усмихва, докато пътува.
Той иска да си спомни нещо важно –
мелодия от песничка любима,
и на децата си да я разкаже.
Когато им е тъжно, да я имат.
Той вярва, че животът е прекрасен,
дори когато сме съвсем самотни.
И знае че доброто не угасва,
дори да ни остави белег злото...
Така си мисли той, денят преваля.
Крайпътните липи на блян ухаят.
Над слънчогледите припламва залез.
А той върви усмихнат.
Към безкрая...