Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: КУЧЕТА И ХОРА"

КУЧЕТА И ХОРА

Палми РАНЧЕВ е роден в София. Завършва Национална спортна академия „В. Левски“. Пише поезия, разкази и романи. Бил е боксьор, треньор, собственик на кафене и игрална зала, директор на вестник, сценарист, телевизионен водещ и безработен. Със сигурност може да прибави още няколко начина (да речем десетина), с които си е изкарвал прехраната. Автор е на стихосбирките: „Шапката на скитника“, „Манхатън, почти събитие“, „Парцаливо знаме“, „Хотелска стая“, „Среднощен човек: биографии“, „Любовник на самотни улици и запустели къщи“ (2004) и „Такова синьо: видимо и скрито“ (2007), на сборниците с разкази „Анонимни снайперисти“ (2006), „Малко късмет за по-късно“ (2007),Боксьори и случайни минувачи“ (2014), романите „Анонимни снайперисти“ (2006), „Библейски графити“ (2009) и „Посока Сакраменто“ (2010). Носител е на няколко литературни награди. Негови разкази и стихове са превеждани на английски, френски, полски, унгарски, турски, сръбски, гръцки и други езици. С „Малко късмет за по-късно“ е сред тримата лауреати в годишния конкурс на УниКредит Банк Аустрия Literaris 2008 за най-добро литературно произведение за Източна Европа. По-късно сборникът с разкази и романът „Посока Сакраменто“ излизат на немски от австрийското издателство „Визер“ и берлинското издателство „Дитер“.


Вдигна стъклената бутилка пред лицето си, огледа я и отмери последователно с показалец още колко равни части му остават. Сипваше водата в пластмасови кофички от кисело мляко, наредени една до друга на бордюра. Бяха отрязани по средата, за да могат уличните кучета, които постоянно се движеха около краката му, по-лесно да пият от тях. Опитваше се да разпредели водата по равно. Правеше го всеки ден по същия начин, само броят на кучетата се променяше. Сега бяха станали цели шест. Бръснарят от другата страна на улицата, подпрял се на отворената врата, го наблюдаваше с безразличие. Лицето му беше кръгло, с отпуснати бузи и увиснала двойна брадичка. Колкото и да се опитваше, не успя да го накара другаде да се занимава със своята – май благотворителна – дейност. Прокара длан по меката си буза, без да го изпуска от поглед. Въпреки че имаше малко апартаментче на последния етаж в жилищната кооперация зад ъгъла, живееше като клошар. И по цял ден кръстосваше улиците на квартала.
— Ей, Весо, накрая, да знаеш, ще изхвърля пластмасовите кофички – подвикна лениво бръснарят, след като се огледа и се увери, че по улицата не се задава клиент, който със сигурност ще заслужава повече внимание. – На хората не им е приятна тази глутница.
— От години се хранят заедно и на това място, Мустафа. Не знам как ще реагират, ако им слагам другаде.
— Зверовете навсякъде ще те открият.
— Да, но тук са свикнали.
— Не са толкова глезени твоите кучета – продължи с ленив глас бръснарят. – Мисля си дали нарочно не ги събираш близо до бръснарницата. Само за да ми пречиш.
— Не е нарочно, повярвай! – отвърна Весо, след като напълни последната пластмасова кофичка. Преброи още веднъж кучетата и кофичките, за да е сигурен, че има за всяко; останалите напъха една в друга и ги скри в дупка зад оградата. Чак тогава вдигна глава към отсрещния тротоар. Бръснарницата някога беше обикновен склад. Не знам какво държаха в него. Май нищо. Но и тогава се събирахме тук.
Бръснарят отново завъртя едрата си глава, огледа пустия край на улицата и въздъхна дълбоко. Повече от половин час нямаше никакъв клиент. Всъщност от цял час, само след още пет минути, защо да се залъгва. Бръкна в джоба на бялата си престилка и извади пакет „Виктори“.
— Мустафа, ти какъв си? – чу се от другата страна на улицата.
— В какъв смисъл?
— Турчин ли си?
— Не, циганин. Но и малко турчин, защото вярвам в аллах.
— Какво е да вярваш в аллах?
— Ами, молиш му се. Ама аз вярвам малко. Моля се само по веднъж.
— А по колко пъти трябва?
— Пет.
— Какъв е този бог – възкликна Весо и разпери ръце, – който не те оставя да си гледаш спокойно работата? И по толкова пъти те прекъсва да му се молиш. Трябва да е много недоверчив.
— Казах ти, че аз се моля само по веднъж – припомни Мустафа. – А ти, ти какъв си?
— Не знам – отвърна Весо и сви рамене. – Баба ми беше православна. Баща ми – партиец, и не вярваше. За майка не знам. Никога не ми е казвала в какво вярва. Но лично аз в църква не съм стъпвал от десетина години.
— Няма значение – ходенето на църква. Аз също не съм бил отдавна в джамията. И се моля, нали ти казах, само по веднъж. Ама вярвам.
— И аз – обади се Весо. – Има някаква сила, която диктува какво да се случи на теб и какво – на някой друг. Тогава, ако се сетиш за тази сила, всичко изглежда по-ясно.
Бръснарят въздъхна, наведе глава, от което двойната му брадичка стана тройна, и изтегли с два пръста цигара от пакета. Вече съжаляваше, че го заговори. Обикновено не му обръщаше внимание. Беше го приел заедно с всичко наоколо, когато отвори бръснарницата. Сега темата, на която поговориха, не беше от най-приятните. Какво толкова ще му мисли и ще се вживява. Животът си вървеше и без много приказки. Какво толкова ще му мисли? Освен това имаше значително по-важни проблеми, на които да отговори. И то не с думи, а съвсем конкретно. Трябва например да плати наема в края на месеца, а по-важното е, че малкото му момче, Яшко, иска нови маратонки. Срамувал се да ходи на училище с дупки на обущата. Чукна цигарата в нокътя на палеца от едната страна, после и от другата, постави я между дебелите си, тъмнокафяви на цвят устни и я запали. Видя как две от кучетата блъснаха с лапи пластмасовите кофички, прецапаха през образувалата се локвичка и побягнаха към края на улицата. Изпусна бавно дима, присви очи и отново заговори:
— Не мога да повярвам, Весо, че обичаш всички тези псета. Невъзможно е! Не знаеш в какъв точно бог вярваш, а пък си сигурен, че ги обичаш всичките.
— Обичам ги, Мустафа.
— Ама как ще ги обичаш, като те са почти еднакви. И по цвят, а и по порода – улична подобрена. Съмнявам се, че въобще ги различаваш.
— Всички си имат имена – възкликна Весо и вдигна поглед към него. – Ето: Шаро, Гошо, Йордан, Мурджо... Ако дойдат другите – и тях ги познавам.
— Ама не можеш всички едновременно да ги обичаш. Каквито и живи същества да са, не може да обичаш толкова много наведнъж. Даже и Бог да ти помага.
— Как да не мога? И нямам нужда да ми помага – нито Бог, нито някой друг. Те са ми и приятели, и деца, и каквото се сетиш близо до сърцето.
— Не можеш да ме убедиш, каквото и да казваш.
В този момент покрай него мина висок младеж с дълга коса, вързана на опашка, и влезе в бръснарския салон.
— Работите ли? – попита той.
— Ама, разбира се, господине – отвърна сепнато Мустафа, бързо влезе след него, задъхан го изпревари и взе провесения на облегалката пешкир. Бръсна с края му кожената тапицерия на стола. – Сядайте! Извинявайте! Залисвам се с глупости.
— Не са глупости – чу зад гърба си.
Весо беше прекосил улицата и наблюдаваше как бръснарят връзва колосан чаршаф около врата на младия мъж.
— Хайде, вече имам работа! – предупреди го Мустафа. – И по-далеко с тези кучета. На клиентите, повтарям, може да не им е приятно.
— Няма проблеми – измърмори младежът.
Весо постоя само още секунда на прага. И едва когато се върна на отсрещния тротоар, отново се чу гласът му:
— Обичам ги! Колкото и много да са, всичките ги обичам.
— Не е съвсем добре човекът – обясни доверително бръснарят с ножица в едната си ръка. – Труден е животът на старите хора през тези години. Пенсиите са малки. А той се грижи и за всички кучета в квартала.
— Какво, храна ли им купува?
— Понякога. Обикновено събира от ресторантите. И от боклуците.
През цялото време, докато Мустафа подстригваше младежа, Весо не спираше да се движи наред-назад по отсрещния тротоар. Понякога си говореше шепнешком. Задаваше въпроси, на които си отговаряше сам. Често не беше доволен от казаното, клатеше недоволно глава или размахваше двете си ръце. Едва дочака клиентът да излезе, пресече бързо улицата и отново се появи на прага.
— Да знаеш, че наистина ги обичам – настоя бързо той, претича обратно на другия тротоар и извика оттам: – Всичките ги обичам!
— Луд човек! – промърмори бръснарят.
Взе метлата от ъгъла и с широки движения събра косата около стола. Не поглеждаше навън. Спомни си как една вечер – беше съвсем окъснял, някъде след десет – го забеляза да се движи в средата на глутницата. Изчака да разбере къде са тръгнали. Влязоха в разградения двор от другата страна на трамвайната линия, сякаш се прибираха в обща бърлога. Сега му се искаше да мисли за нещо приятно. Представи си как купува нови маратонки на Яшко. Крие ги зад гърба си, всички вкъщи знаят какво е купил, а малкият танцува от радост. Но пак се сети, че скоро трябва да плаща наема и се усмихна криво.
На следващата сутрин отвори в шест нула-нула часа. Още беше тъмно. Едва ли някой толкова рано щеше де се подстриже. Но често стават и неочаквани събития. Тогава, ако си наблизо, ще се възползваш от случая. Такава беше философията му. Нека хората от квартала знаят, че ако на някого му трябва да се подстриже рано-рано, има отворена бръснарница. По това време беше му се случвало да стриже само бъдещи войници. Момчетата до последно отлагаха. Все не им се искаше да се разделят с прическите си. Но през лятото никой не го взимат войник. След два, дори след три месеца ще се появят първите кандидати да бъдат остригани до кожа. Почти веднага изпита искрено задоволство. Беше се появил първият клиент. Познаваше го. Знаеше, че човекът, който отвори, работеше на някой от близките строежи. И друг път го е подстригвал. Отдалеко се виждаше колко му е обрасъл вратът. Облечен беше със сини дочени дрехи, омазани на места с бяла боя. Поздрави и попита може ли да се обади по телефона.
— По принцип може – отвърна колебливо бръснарят.
— Намерих онзи човек, Весо, на двора.
— Кой, кучкарят ли?
— Да, човекът с многото кучета.
— Какво, лошо ли му е станало?
— Направо си е отишъл – каза работникът, когато срещна погледа му. – Съвсем беше се вкочанил.
— Сигурен ли си?
— Поне от няколко часа е мъртъв. Вероятно го е ударил инфарктът.
— Вчера следобед говорих с него.
— То така става, говориш, ходиш и туп, после те няма – продължи работникът, докато набираше номера. – Първо ще се обадя в полицията. Нека знаят, че на двора има умрял. Пък те да звънят на когото още трябва.
— А уличните кучета? – попита бръснарят. – Винаги бяха заедно.
— Всички псета са се събрали около него и вият жално.
— Всички, казваш.
— Опитах се да ги прогоня. А те ръмжат, бягат от камъните, и пак се връщат. Бая време изгубих, докато ме пуснат да му проверя пулса.
Почти не чуваше какво говори работникът. Беше благодарен, че той беше намерил Весо и сега се обаждаше на когото трябва. Не знаеше, ако беше на негово място, как щеше да постъпи. Представяше си как бяга уплашен, държи се за главата и не иска да мисли за нищо. Сепна се от гласа му. Работникът каза още нещо и дори се усмихна. Машинално тръгна след него, да го изпрати, както винаги правеше с клиентите, които вече е подстригал. Още на втората крачка спря и се върна обратно. Продължи да гледа през витрината към отсрещния тротоар. Искаше да се помоли на аллах. Или на христянския Бог. Опита да си спомни лицето на Весо. Ей така, да го види пред себе си за последен път, а не после да му се явява насън. Не успя. Вероятно защото се чу сирена. Не разбра дали е полицейска или на бърза помощ. После отново стана тихо.
Излезе пред бръснарницата, огледа улицата – беше се разсъмнало – и тръгна към отсрещния ъгъл. Месарницата беше отворена и той се нареди след двете жени, които коментираха цвета на каймата.
— Знаеш ли, че Весо се е споминал? – попита месарят. – Намерили го отзад в двора.
— Знам.
— Бяхме набори. Да четвърто отделение учехме заедно. После нещо стана с главата му. И оттогава не е като другите.
— Така става, ходиш, говориш и туп, после те няма – каза Мустафа и добави: – Днеска си жив, утре те няма. Не мога да повярвам, че това е всичко.
— Живот!... Мъчиш се, мъчиш, и накрая... Какво ще искаш?
— Четири парчета наденица. Или нека бъдат пет. Дори шест. Нека да са шест
— От коя? – попита месарят и му посочи какво предполагаше, че е избрал. – Лионската ли?
— Точно от тази, по-дебелата.
Пресече улицата и продължи по тротоара, без да се оглежда. Знаеше къде Весо криеше отрязаните през средата пластмасови кофички. Щеше да ги подреди както той ги подреждаше. И ще нахрани уличните кучета тази сутрин. За утре не беше сигурен.

Палми Ранчев

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево