Кристин ДИМИТРОВА (1963, София) е автор на единадесет стихосбирки, сред които „На гости у часовникаря“ („A Visit to the Clockmaker“, 2005, Southword Еditions, Ireland), „Моят живот на квадрати“ („My Life in Squares“, 2010, Smokestack Books, UK), „Сутринта на картоиграча“ (2008, преведена на чешки) и „Градината на очакванията и отсрещната врата“ (2012). Белетристичните ѝ книги включват романа „Сабазий“ (2007, преведен на руски, румънски и немски) и два сборника с разкази: „Любов и смърт под кривите круши“ (2004) и „Тайният път на мастилото“ (2010). „Ефирни песни и тайни служби“ е изследване на образа на България в британската, американската и англоканадската преса през периода 1980-2000 г. (2015). Преводач е на „Анаграмата“ (1999, стихове от Джон Дън) и на „На лов за Снарк“ (2013, поема от Луис Карол). И двете книги са отличени с награда на СБП за „специално постижение“ в областта на превода. Кристин Димитрова е завършила английска филология в Софийския университет, където днес работи. Доктор е по обществени комуникации и информационни науки. Носител е на пет награди за поезия, три за проза, две за превод на поезия и една за журналистическо представяне на издадените в България книги. Нейни стихове, разкази и есета са публикувани в антологии и литературни издания на 27 езика в 34 държави.




Когато влязох в приемната, тя вече беше там. Седеше с деликатно кръстосани глезени и компетентно изражение. Тя, отличничката от втора група. Тя, която получаваше много покани, но приемаше малко от тях. Тя, която никога не канеше никого. Тя – примерът за талант в устата на всеки професор. Повтарям, за да стане по-ясно: не за успех, а за талант. Успехът се постига с труд или поне това е усещането. Труд, може би малко подмазване, понякога връзки, понякога дълбоко деколте. Успехът е петдесет процента стратегия. Докато талантът – това е нещо неуловимо, нещо невидимо, което неясно как веднага се набива в очите. И или го имаш, или го нямаш, средно положение не се предвижда или поне не се регистрира като талант.
Как мога да си изработя талант, да се сдобия с талант? Откъде?
Тя имаше талант, всички го казваха. И какъв талант, моля ви се, може да има човек в социологията? Тесните поприща, специализираните науки – те развиват собствена митология от гениални предшественици, куриозни визионери, надарени темерути и неголеми очаквания към идващите поколения, сред които обаче се срещат таланти. За себе си бих казала, че бях от студентките с успех.
Добромира ми кимна сдържано, колкото да отчете присъствието ми. Зениците ни се свиха и се впиха една в друга. После се отпуснаха обратно до размера на приличния неутралитет.
Бяха минали пет години от дипломирането ни. Междувременно не я бях виждала. Радвах се, че пътищата ни не се пресичат, но се страхувах, че е преуспяла. Предполагах, че вече е заела някой важен съветнически пост във Външно министерство, или във Вътрешно, или в секретариата на ООН в Ню Йорк, или в централата на ЮНЕСКО в Париж, или в Международния съд в Хага, или въобще в някоя от тези разпръснати по света престижни институции, в които мен ме няма. Бях някак подготвена тя да е там, живеех примирена от възможността тя да управлява отдел за стратегическо развитие или нещо друго такова, хем стратегическо, хем развито, само и само да не ми е пред очите. Да е щастлива и успешна някъде там, където нейното щастие ще се размие сред щастието на околните, а успехът ѝ – сред техния успех. Щастие, разбира се, не съм ѝ пожелавала. Просто казвам при какви условия бих се примирила с него.
Моят живот не се стече според очакванията ми. Често казано, те не бяха много ясни, но очаквах някак си, че ако човек е бил хвален за дипломната си работа, в момента, в който завърши, отвсякъде ще се протегнат корпоративни ръце и ще го задърпат към фирмите си. Нищо подобно не се случи. Напишете в интернет „социолог търси работа“ и ще видите богатство от предложения за социални асистентки във Великобритания. Най-добрата ми работа беше в един кол център. Взеха ме заради английския.
Фактът, че Добромира чакаше за същото интервю, за което и аз, ме изненада и отчая. Значи все пак тя е тук. Като дълбоководно чудовище, което е кръстосвало далеч от погледа ми океанските води, тя внезапно изскочи срещу мен и аз просто нямам какво да направя.
Приемната на агенцията за набиране на кадри е полуметална, полупластмасова. В по-широк план представлява бетонена кутийка, наета в една от онези четвъртити сгради, построени да функционират като жужащ административен кошер. Прилича на малък отрязък от международно летище. Тук-там интериорът е освежен със следи от човешко присъствие. Мебелите са червени и несъразмерно дебели, сякаш са пропуснали всички шансове да бъдат поставени на диета. На пода има керамична саксия с традиционния за всеки офис филодендрон. Намираме се на петнадесетия етаж. Една от стените е стъклена, разграфена от алуминиевата дограма на квадрати. През засъхналите следи от дъждовни капки по стъклата се вижда половината град, вероятно по-грозната му половина. Спорадично съчетание от керемидени покриви, стърчащи нови блокове и църковни кубета. Сега всичко това се пада по необичаен начин долу, под краката ми, и аз предпочитам да не го гледам. Имам чувството, че някакъв зле насочен вихър всеки момент ще разбие стъклата и ще ни засмуче навън. Сигурно е от кафетата.
Попивам с хартиена кърпичка потта от челото си и внимавам Добромира да не ме забележи. Тя се прави, че не ме забелязва.
Добромира не изглежда развълнувана от панорамната гледка. Седи си спокойно върху тлъстото червено канапе и преглежда джиесема си. Малките ѝ крака са обути в бежови обувчици. Нито твърде официални, нито пък пренебрежителни спрямо случая. Токът не е нито твърде висок, нито липсващ. Твърде високият ток говори: „Вижте ме, аз съм секси парче, висока топка и същевременно няма летва, под която да не се наведа, за да взема работата.“ Още не са те назначили, но ти вече предлагаш бонуси. Пресилено луксозна оферта. От една цена нагоре скъпото въздейства евтино. Липсващият ток, от друга страна, е агресивен по коренно различен начин. Той заявява: „Няма нищо по-важно от собственото ми удобство. Ако не ме разбирате, не сте на моето ниво.“ Силна начална теза, но рискована стратегия за интервю. Не, това, което Добромира излъчва, е баланс. Хармония, подплатена с компетентност. Гладката й, руса коса е свита на къса опашка на тила. Няма грим, няма и нужда от него. Лицето ѝ е голо, облечено единствено в своята увереност. Не трябваше да си слагам толкова ярко червило.
Млад мъж със сако върху джинсите минава край нас и ни се усмихва окуражаващо. Окуражаващо и превзето. Носи две високи чаши с чай, етикетите на потопените им пакетчета се ветреят зад тях. Сигурно е някаква мъжка секретарка със засуканата позиция „офис администрейтър“. Администрейтър или не, той има работа и го осъзнава. Щастлив е, поне докато ни гледа нас. Вмъква се зад тапицираната врата, от която очакваме да ни извикат.
Двете с Добромира отчитаме всичко това, но не се споглеждаме. Поне по тази точка сме солидарни. Също така, за щастие, не си приказваме. Не бих искала точно сега да чувам мяукащия ѝ глас. Нещо мрънка в гърлото ѝ и дъхът ѝ се чува, докато говори. Това обаче не пречи на думите ѝ да излизат прецизни и целенасочени. Помня този глас много добре. Той е като рехавия камуфлаж, зад който се придвижват група щурмоваци. Чувствах се наблюдавана през гласа ѝ.
Тапицираната врата се отвори и отвътре издекламираха имената на Добромира. Тя влезе, а аз останах насаме с филодендрона. Зачудих се кое от двете всъщност беше по-неизгодно за мен – тя да мине първа и да разпръсне облака си от компетентна отрова из стаята или тя да мине втора и да заличи добрите моменти, които съм успяла да внуша на комисията. Нито едното от двете не ми харесваше.
Петнадесет минути по-късно тя излезе с бавни крачки. Станах, за да се разминем, но на вратата се появи разносвачът на чайове, препречи ми пътя и каза на двете ни:
— Резултатите от интервюто ще получите в рамките на една седмица по куриер в писмен вид. Условието е по настояване на клиента. Избраният кандидат ще открие в плика и приложени документи, които да попълни и да занесе собственоръчно при явяването си във фирмата. Моля, не ни търсете за информация.
Вътрешната зала беше студена отвъд деловите стандарти. Климатикът беше пречупил и последните молекули от лятото навън. Ръцете ми затрепериха. Пред мен стоеше комисия от две жени и един мъж с приблизително еднакви физиономии. Те мълчаха и аз мълчах. Зад гърбовете им зееше стъклената стена. Един стол между тях беше празен.
Седнах насреща им.
— Мисля, че можем да започваме – каза една от жените и захапа дръжката на очилата си.
Останалите запрелистваха биографията ми. Погледите им сновяха през датите и различните начини, по които се бях опитала да прикрия периодите си на безработица. Независим консултант. Специалист на свободна практика. Фрийлансър. Време за самоподготовка. Отваряне към нови възможности. След известно хъмкане и примляскване въпросите започнаха. „Как бихте изчислили корелационния коефициент между променливите в следната диаграма?“ Отговарях и гледах над празния стол пред мен през стъклената стена. По-добре я отворете, за да прелетя през нея.
В този момент някой седна на празния стол и се включи в разпита. Гледката към пропадащия град изчезна и в мен се впериха още един чифт очи. През тях ме наблюдаваше разносвачът на чай и като че ли ме виждаше за пръв път. Леката изненада в лицето му постепенно се измени до изражението на човек, който се забавлява. Той пое интервюто в свои ръце. Стана ми много по-лесно да отговарям. Въпросите също станаха по-лесни, да не кажа странни. Когато ме попита кой е любимият ми супергерой от киното и двамата се разсмяхме. Гледаше ме в червилото.
Пликът с документите дойде след четири дни. Поднесе ми го дебел куриер, изпотен от жегата и от изкачването до шестия етаж. Това, което на него му пречеше, на мен ми помагаше. Ако сградата имаше асансьор, едва ли аз щях да наемам таванската гарсониера. Под ръкавите на светлосинята му риза се точеха мокри петна. Дадох му левче за усилието. Ако беше по-слаб, вероятно нямаше да му дам левче. Помогнах му заради недостатъка. Така обръщаме съдбата на всички. Пликът не беше толкова дебел, колкото очаквах.
Разкъсах го. Вътре имаше един-единствен лист.
„Поради силното представяне на всички явили се кандидати за позицията със съжаление ви уведомяваме, че вашата кандидатура не беше одобрена. Моля, следете нашия уебсайт за по-нататъшни...“ Седнах и исках да се разплача, и не можех. Горчилката се надигаше в мен, стигаше донякъде и се спираше, защото знаех, че заслужавам това. Че това е реалният резултат. Че цяла седмица съм се надявала нещо да се преобърне, защото „разносвачът на чай“ ми хвърли око. Знаех, че ако се разплача, поне малко ще ми олекне и затова няма да мога да се разплача. Няма милост за такива като мен. Обикновени хора, закачени на най-тънката връв за небето.
Погледнах писмото отново и чак тогава видях, че не е адресирано до мен. Най-отгоре на листа пишеше името на Добромира. Някой в офиса беше объркал съдържанията на пликовете. И тогава се разревах с глас.
Малко по-късно, когато се съвзех от радостта, в главата ми нахлуха по-практични мисли. Ако аз бях получила писмото отказ до Добромира, то тогава тя беше получила моите документи за постъпване на работа. Дали те бяха отпечатани с името ми или то също трябваше да се попълва? Ще има ли какво да ѝ попречи да подпише документите ми и да ги представи като свои? Стомахът, сърцето и много други органи, на които не им знам имената, ми се стегнаха в обща топка.
Обадих се на офиса, за да им кажа, че са направили грешка, но оттам ме посрещна гласът на сложен телефонен секретар, който на фона на успокояваща музика ме съветваше кой бутон да натисна от едно до девет. Не успях да стигна до разговор с жив човек. Оставаше ми само едно. Позвъних на поредица от стари познати и между гузните „как си?“ и „трябва да се видим някой път“ се добрах до телефона на Добромира.
Докато го набирах, през главата ми протече целият бъдещ разговор:
— Здравей, Добромира, случайно да си получила по пощата моите документи?
— Не, нищо не съм получавала. (Мън мън мън.)
— Защото аз получих писмото, адресирано до тебе.
— Така ли? (Мън мън.)
— Да. Пише, че не са те приели.
— Че защо ще го изпращат на тебе? Трябва да е някаква шега.
— Не, не е никаква шега. Ей сега ще ти го прочета...
— Няма нужда. Предпочитам да не ми четеш писмата си.
— А защо пише Добромира отгоре?
— Нямам ни най-малка представа.
Тук аз започвам да се чудя как да се добера до документите си и не измислям начин. В същото време телефонът ѝ даваше свободно.
Свободно. Свободно. Свободно. С всеки нов сигнал за успешна връзка аз се отдалечавах от шанса си да говоря с нея. Не бях подготвена за това. Независимо от диалозите в главата ми, все пак се надявах, че ако се чуем, ще успея да я спра. Беше петък по обяд и тя имаше предостатъчно време да подаде документите ми от свое име. Обадих се във фирмата, за която кандидатствахме, но оттам любезен женски глас първо ме попита кого търся и после ме свърза с отдел „Връзки с обществеността“.
Изнамирането на адреса на Добромира сред братството на съвипускниците вече представляваше технически и най-важното – неотложен въпрос. Взех такси, което премина през няколко архитектурни пояса на града и се завъртя из кривите улички около бивша закрита фабрика. Спря ме под една джанка между нов незаселен блок и стара двуетажна къща. Отначало тръгнах към блока, но две омазани с цимент кофи на входа ме увериха, че това не може да е адресът.
Къщичката имаше собствен двор с няколко подивели плодови дръвчета, разкривени в различни домашни пози. Металната врата се отвори с протяжно скърцане. Тръгнах по пътеката между клоните на дърветата и стигнах до външните стъпала на входа. Огледах вратата за звънец. Такъв нямаше. Нямаше и табелка, само номерът на адреса беше изписан на стената на къщата с бяла блажна боя. Наблизо няколко стари керемиди бяха подредени една върху друга в стройно кубче и покрити с найлон, вероятно ако потрябват повторно. Нямах представа къде се намирам, макар че точно това беше адресът. Почуках на вратата.
Добромира излезе почти веднага. Беше с домашна престилка, накапана с оранжева храна.
— Защо не ми позвъни? – попита направо тя. – О, чакай, чакай, телефонът ми остана горе, в спалнята.
— Звъних ти.
— Тъй или иначе, след малко и аз щях да те търся.
— За документите.
— Да, да. Честито – каза тя и стисна ръката ми. Очите ѝ гледаха някъде настрани.
— Добромира! – чу се мъжки глас отвътре. – Кой е?
— За мене е.
— Покани ги да влязат.
Антрето зад Добромира беше тъмно и отвътре миришеше на изба.
— Няма нужда – извика през рамо тя и ме погледна извинително. – Момент само да ти донеса документите.
Тя изчезна навътре в къщата, а аз останах на прага. Беше малко след обяд и горещината започваше да става непоносима. Преместих се да чакам под сянката на едно от дърветата, откъдето продължавах да виждам част от антрето с подредени на пода дамски обувки. Откъм къщата се чу проскърцване и някакво тромаво движение напред, сякаш отвътре едро животно си проправяше път през мебелите. На вратата се появи възрастен мъж в инвалидна количка. Главата му, наклонена на една страна, се поклащаше ритмично, а по лигавника му имаше същите оранжеви петна, каквито имаше и по престилката на Добромира.
— Вие коя сте?
Гласът му сякаш трудно преминаваше през бариерата на гърлото, но произнасяше думите образовано и неочаквано ясно.
— Колежка на Добромира от следването.
— Ами защо не влезете?
— Благодаря, няма нужда.
— Добромира беше много добра студентка. Много добра. Голяма гордост ми беше. Вие бяхте ли близки?
— Татко, прибирай се в стаята, моля те – каза Добромира и се пресегна над главата му, за да ми подаде плика с документите.
— Искам и аз да се видя с момичето. Покани я да влезе!
— Само кани хората да влязат – каза Добромира към мене, а после към него – След малко ще се разхождаме. Прибери се сега.
Подадох ѝ адресираното до нея писмо. Не че тя имаше нужда от него, просто исках да отговоря на коректността ѝ с подобаващ жест.
— Съжалявам, че така стана.
Колко искрена можех да бъда в тези думи? Бих казала никак, но половината от смисъла на това любезно клише ми се губеше в непознат и мъчителен мрак. Добромира махна с ръка.
— Карай. Не е твоя вината.
Докато се прибирах с трамвая, си мислех върху думите ѝ и знаех, че Добромира е права. Разбира се, че не е моя вината. Играх честно, нямах представа, че ще уцеля вкуса на шефа на комисията. Червилото беше абсолютна случайност. Всъщност не точно случайност, а калкулиран риск. В края на краищата всеки играе с каквито карти държи в ръката си. А нима Добромира не си беше сложила онези миловидни обувчици? От толкова време чакам своя късмет, вече мислех, че напълно ме е забравил или че от обикаляне по другите хора, не стига до края на списъка, където някъде съм и аз. Но ето, той дойде и ме целуна! При това с двойна победа. Не съм и мечтала, че един ден ще преборя с Добромира. Мечтата на следването ми.
Отворих си бутилка дванадесетгодишно уиски, което пазех за такива случаи. Не за утеха, а за празнуване. Естествено, както всичко по-луксозно около мен, беше ми подарък. Аз толкова пари за питие никога не бих дала. Може би ако ги имах, бих ги дала, но това все още не е проверено. Налях си една хубава чаша. Отпих няколко едри глътки. Тези питиета са така – отпиваш, после броиш до петнайсет и някъде над стомаха ти, близо до сърцето, настъпва вторична експлозия. Топлината изригва на топка и се разлива като лъчите на вътрешно слънце до върха на пръстите. Пих още веднъж и размазах експлозиите. Добромира, видях ли ти червата, навити около врата? Защо никой по време на следването не ми каза, че разчита на мен, че залага на мен, защо? Вашите дрънканици за талант, вашите скапани фаворити. И все пак справедливостта намира своите пътища. Най-накрая получих това, което заслужавам.
Отидох пред голямото огледало в антрето. Погледнах се хубаво в очите и се чукнах с образа си. После накъсах документите.