Панко АНЧЕВ


1.
Внимателният, добросъвестен и чувствителен читател на историята на българската литература не може да не е забелязал как в нея се редуват периоди с различно темпо на развитие, ритъм, поглед и идея за живота и обществото; с различна степен на пълнота и цялост и на отношение към тях. Има времена, в които литературата е изпълнена с повече епическа широта и склонност към мащабни картини на живота; и други, в които личността и обществото са фрагментирани, изпълнени с противоречия, съмнения, конфликти. В първия случай нейният герой е хармоничен, силен, целенасочен, изпълнен със съзидателна енергия, а във втория – неспокоен, нещастен, потиснат, съмняващ се и склонен да руши и малкото, което е останало цяло в него. В книгата „Философия на литературната история“ (2004) се опитах да очертая механизма на смяна на тези периоди и да характеризирам подробно всеки един от тях. Тук искам само да отбележа един много важен според мене проблем, който се нуждае от задълбочено изследване на причините, които го пораждат и налагат: в първата половина на ХХ век периодите на колективистичното общество са само два, а не повече или по-малко, които аз означавам условно с творчеството на писателите Йордан Йовков и Димитър Талев. Преди това, в края на ХІХ век тя вече бе преживяла епохата „Вазов“ и чрез нея бе натрупала градивен и ползотворен опит. Аргументите и характеристиките им съм описал в цитираната вече книга. Но във втората половина на века няма такива периоди. Тогава през цялото време протича разпад, който продължава и до днес. Аз свързвам този „парадокс“ с разпада не само на колективистичното общество, а с разпада и унищожението на цялата социално-икономическа система в България, наложена от средата на 40-те години и съществувала до края на 80-те години на изминалия век. Началото на този разпад е някъде през 60-те години и българската литература го усеща, улавя и пресъздава.
Трите периода на колективистично общество в края на ХІХ в. (епохата „Вазов“) и в първата половина на ХХ век подготвиха и доведоха до сравнително висока степен епическото съзнание в литературата ни. Само когато една литература е надарена с такова съзнание (или по-скоро, когато е успяла да го развие и извиси на необходимото равнище) може да се създават мащабни епически творби, да се пишат романи и да се пресъздава пълнотата на националния живот. Единствено епическото съзнание е способно да обеме целостта на живота, да мисли с еднаква интензивност и резултатност върху различни страни от реалността, да надниква във всички ъгли на живота и да отчита и показва историческата му значимост – дори и в подробностите. То побира в себе си „големия свят“, разпознава го и го пресъздава, без да нарушава неговия мащаб, пълнота и значимост.
Младите литератури бавно и трудно придобиват епическо съзнание – затова и са рядкост писателите, които достигат до универсалността и пълнотата на своя национален свят. Но и самият национален свят трябва да придобие епичност и универсалност, за да роди епическо съзнание, което да свидетелства за него и да го изобразява чрез изкуството.
Не винаги епическото съзнание на литературата се материализира в жанра на романа. Или поне не само в този жанр. Но появата на романа, особено на епическия, е знак за достигната зрелост на националния свят и на способността му да се самоизразява в мащабни форми и да заявява своята изключителна значимост. Това може да стане и чрез поезията, стига да се роди поет, който да е надарен да вижда повече, по-надалеч и по-надълбоко света и да пресъздава неговия обем и величина такива, каквито са.
Приближавайки 40-те години на ХХ век и навлизайки в тях, българската литература придобива нови качествени измерения. Тогава не само назряват драматични политически събития, не само страната и нацията са подложени на тежки геополитически изпитания, а обществото радикално се разслоява и навлиза в непримирими конфликти, но и зреят процеси, които ще дадат на литературата нещо, към което тя дълго време се стреми и с всички сили се опитва да постигне. Това десетилетие е изследвано и оценявано повърхностно, елементарно и без отчитане на истинската му същност и с тенденциите, които носи, и с резултатите, които постига. Тогава именно в литературата навлизат и се утвърждават писатели от ранга на Никола Вапцаров, Димитър Талев, Димитър Димов, Емилиян Станев, Павел Вежинов, Иван Пейчев, Богомил Райнов, Александър Геров, Александър Вутимски, Веселин Ханчев, Божидар Божилов, Блага Димитрова, Радой Ралин, Валери Петров. Това са нов тип писатели и поети, каквито литературата ни преди не е имала.
Всичко, за което пишат тези млади тогава автори, е световно значимо и съдбовно за българския свят. Събитията в Европа и най-вече гигантската война между двата идеологически разделени свята, са проецирани върху националната участ; ставащото в страната е част от събитията в Европа и света. За първи път (може би единствен Ботев го е правил преди тях) срещаме такава „всемирна отзивчивост“, подобно „наслагване“ на националното върху европейското и на европейското върху националното. Това става възможно благодарение на новото естетическо, а и обществено, съзнание, годно да съпоставя и съизмерва в сложната диалектика на националното и европейското. Но преди всичко виждаме нов тип личност, който приема в себе си случващото се извън него като свое и гледа на себе си като част от всемира и родното. Никола Вапцаров пръв се домогна до този мащаб и го изрази и пресъздаде на говоримия език на ежедневието на обикновения човек. Светът на селото и града, на природата и тежкия труд, на интимните преживявания и световните сблъсъци, на видимото и невидимото, на трагичното и щастливото, на живота и смъртта израства в едно цяло, за чието пресъздаване в неговата пълнота литературата вече се е сдобила с изразни средства, философско мислене и житейска позиция.
Българската литература навлиза през 40-те години на ХХ век в нов синтез, успяла да преосмисли и обогати опита на епохите „Иван Вазов“ и „Йордан Йовков“, да възлезе на нови епически висоти и да определи развитието си поне за следващите двадесет години.
2.
Валери Петров определя посоката и темповете на новото развитие на българската литература от 40-те години на ХХ век насам. Но неговото място и значение сякаш не са съвсем ясно и точно осъзнати. Той е високо оценяван, смятан е за един от най-великите ни поети, но тези оценки са някак външни и на формално-жанрови основения, основани на впечатлението от неговото изключително версификационно майсторство, от хумора и иронията в стиховете и драматургията му, от забележителните му преводи – най-вече на Шекспир и Гьоте. Но трябва да кажем ясно и отчетливо: Валери Петров е поет, какъвто преди не сме имали. Той прилича на мнозина от своите предшественици, ала е различен от тях. Различен е по своята всеобхватност, универсалност и пълнота на света, който пресъздава, изобразява и изразява. Преди него Иван Вазов пишеше и изразяваше „всичко“; в неговото творчество можем да намерим целия български национален свят: характеристиките, движенията, особеностите, процесите, та и дори и най-важните събития в него. Вазов бе създателят и митологизаторът на този свят, неговият идеолог и политически вдъхновител и ръководител. И Валери Петров е нашето „всичко“; и у него ще открием целия български свят, макар да не го създава, а само го пресъздава и подрежда, за да го видим цял и пълен, от всички страни и отвътре, да го докоснем и усетим. Валери Петров е много повече реалист, отколкото Вазов бе. У Вазов е много силен романтичният порив, идеализацията, възвишеността и преклонението пред българското. Българският свят имаше нужда от писател от ранга и типа Иван Вазов, за да бъде показан на българите и те да го възприемат, осъзнаят и обикнат като техен. Народният поет създаде и подреди националната българска митология в нейните преди всичко героични измерения. Той изрече неоспорими – и днес все още – идеи за българската история, за нейните най-ярки фигури и тенденции, създаде нейната философия. Валери Петров живее и твори в друго време и други са измеренията на неговия универсализъм; друга е пълнотата на българския свят. 40-те години са време на демитологизиране (макар и недовършено и по същество неуспешно!) на Вазовата митология. Сега се извършва политическа революция, породена не от жаждата за национална независимост, а от потребността от социална справедливост и ново политическо устройство на обществото. И двамата преживяват една и съща съдба на писатели и граждани. Те изразяват националната общност, когато се надига, организира се и осъществява своя революционен идеал, след което се задействат други сили, опорочаващи идеала. И двамата показват как всички елементи на тази общност участват в процеса, как го възприемат и оценяват. Но у Вазов патосът е винаги патриотичен, защото и нацията се бори за независимост и възобновяване на своята свободна национална държава. У Валери Петров надделява социално-политическото чувство – макар и не грубо, не демонстративно и назидателно, а оставащо в основата на преживяванията и разсъжденията – за това, което пресъздава.
Иван Вазов е духовен всенароден водач. И той има съзнанието за тази мисия, която изпълнява чрез творчеството си. Валери Петров е от друго време, когато духовните водачи отстъпват на политическите. Обществото е разслоено по имуществен признак, разделено е политически и не общонационалната идеология го съединява отново. Затова у Валери Петров го няма характерният за Иван Вазов патос. Но този патос го няма вече и в българския свят. Пълнотата и универсализмът са в съзнанието за назряващите радикални изменения и в нуждата те да бъдат формулирани, осъзнати и осмислени, за да придобият националния живот, който им е нужен, за да се осъществят. Писателите на 40-те години изпълняват тази роля, но най-монолитен и с най-голяма универсална естетическа енергия е Валери Петров.
Когато успоредявам Валери Петров с Иван Вазов, аз не правя уговорката за спазване на пропорции и не се притеснявам от това, защото сравнявам таланти, откроявам техните социално-естетически измерения в сходни по дух и характер общества – макар тези таланти да живеят в различни исторически епохи и да изобразяват и пресъздават различни действителности.
Валери Петров обаче постига нещо, от което новата българска литература изпитва потребност още от своето раждане: философски мащаб, универсалност, еднаква дълбочина на мисълта и чувството, аналитичност. Предходниците му всеки според своите възможности и в условията на времето, в което са живели, са приближавали литературата към тази цел. За да бъде постигната тя, е било нужно да се развие до съвършенство литературният език и се откроят неговите възможности, за да бъдат достъпни за родилия се най-сетне гений. Нужно е било литературата да натрупа огромен опит, за да е годна да претвори социалния и националния опит в естетически истини, а обществото да бъде готово да разбере само себе си, собственото си състояние, историческата си съдба и онова, което го очаква в бъдеще. Виждаме как Иван Вазов носи в себе си цялата българска литература и целия исторически опит на българския свят преди него. Той се появи, за да ги събере, обобщи, оформи и превърне в национален художествен епос.
Като говоря за Иван Вазов, аз имам предвид и Йордан Йовков, който направи същото през 20-те години на ХХ век.
Време е да си дадем сметка, че Валери Петров изпълни в друго време и в други исторически условия тази мисия, която Бог възлага на малцина!
3.
Валери Петров участва в литературата и активно пише повече от 70 години. Такова активно и плодотворно дълголетие не е преживял никой друг български писател. Това, разбира се, е дар от Бога, но то има и голямо значение за тълкуването на неговото творчество. Защото Валери Петров надживява обществото, което изразява и за което свидетелства, но, като му остава верен, добросъвестно свидетелства и за следващото време. Така „епосът“ му придобива „епическа големина“, за да разкаже за явления, типове, тенденции и закономерности в историческото ни развитие от средата на ХХ век до средата на второто десетилетие на ХХІ век.
Литературата на колективистичното общество внимателно и грижливо изобразява бита и битовия живот на националния свят. За нея са важни подробностите от ежедневието и как човек се разполага в него, осмисля го и го преживява. Тук всичко има значение, защото човекът на колективистичното общество е конкретен и съдбовно свързан със средата си. Той е привързан към заобикалящото го, обича го и се старае да не го нарани и изгуби. Затова и емоциите му са реални, произтичащи от конкретната обстановка и насочени към конкретни лица, предмети и вещи, а не абстрактни, но поради някакви „висши причини“, които са извън него и не му позволяват да живее по своя воля. Живият човек винаги е конкретен и неразлъчно свързан със своя бит – дори и когато мечтае. Затова е и съзидателен, защото знае какво да направи, какво да промени и подобри.
Ето го този човек и в творчеството на Валери Петров. В своята знаменита статия, посветена на поета и писана през 1962 г. (Вж. кн. „Силуети“, С., 1976, стр. 60-87) и предизвикала толкова възражения и коментари в онова време, Кръстьо Куюмджиев се пита откъде толкова млад поетът има знания за народния бит: „Чудното е друго – откъде намира той тия бои и краски, тия български акценти, тая строгост и суровост на линиите, откъде намира всичките тия аромати, тия национални цветове и българска атмосфера“ (стр. 71). Това „знание за народния живот“ е същината на човека и литературата на колективистичното общество, необходим елемент в неговия универсализъм. Той е опитът на самото общество, предаден по естествен път на този, който го изразява и свидетелства за него, а не се придобива с „учене“ и нарочни наблюдения. Те са в него „по рождение“, както е в него социалният опит, знанието, мъдростта на нацията и обществото. За разлика от човека на индивидуалистичното общество, чийто свят е в повечето случаи извън бита, понеже е враждебно настроен към всичко, не обича нищо, защото всичко го заплашва, измъчва и унищожава.
У Валери Петров животът е голям и необятен, но той се проявява в материалната и духовната среда, в която са хората. Всичко става „тук и сега“, в измеренията на видимото, в обществото, в което хората са различни, но са подвластни на едни и същи природни закони. И винаги има нещо, което ги съединява в неразделим съюз – дори и когато не се обичат, враждуват, противоречат си или се отричат взаимно. Те са заедно и ако не се съобразяват с това, понасят тежки последици. Идеите са важни, но и те не могат да разрушат цялото, да скарат населяващите го със самите себе си и да ги превърнат в самотни индивидуалисти без вътрешен мир и надежда за спасение. Така е поне в ранното творчество на поета от 40-те години на ХХ век.
В ранните поеми на Валери Петров виждаме вече оформения колективистичен свят. Той е очертал собствените си контури и е извел на преден план своя нов герой. Ще го видим и в творчеството на Александър Геров, Александър Вутимски, Богомил Райнов, Веселин Ханчев, Иван Пейчев, Божидар Божилов, Павел Вежинов и другите представители на литературата от онова време. Млад е, но не само защото писателите са млади. Настъпила е нова епоха, която подготвя новото обществено устройство, а това е свързано с радикални преобразования, изискващи енергия, порив, настъпателност и целеустременост. Виждаме в малката поема „На път“ (1943) какво представлява този нов свят и хората в него. Може би това „на път“ е и метафората на времето; в него е движението, изменението, преминаването от едно място и състояние в друго, но накрая и достигане до целта – все едно дали е голяма или малка. Но важното е какво се вижда по този път, какво става по него. В автомобила са събрани представители на различни съсловия и всеки един от тях е специално характеризиран. Какви ли не хора няма вътре. Това е българският свят през 40-те години.
Нищо кой знае какво не се случва и не се вижда по време на пътуването – все картинки от ежедневието. Дори и тогава, когато полицейските агенти убиват момчето. В живота има и такива случаи. Те просто трябва да се знаят и помнят, за да не забравяме,че животът е изпитание и за нашата памет. Цялата поема е отърсване от илюзиите, че можем да избягаме от живота и че е необходимо да го разкрасяваме, за да го живеем пълноценно. Само така ще откроим справедливото и успешно ще се опитваме да отстраняваме злото от него.
„На път“ описва случващото се в малкия автобус и картините, които се виждат от него по време на пътуването, но тук е събрано цялото мироздание, всичките проблеми на обществото, напреженията в него, конфликтите, движещите сили, надеждите и енергиите, които ще го променят.
4.
В ранните творби на Валери Петров две неща са сякаш необяснимо удивителни: равносметката и иронията. Съвсем млад, юноша още, току-що излязъл от детството, лирическият герой вече прави своята строга житейска равносметка и разказва кажи речи само спомени от своето „минало“. Това направи впечатление на критиката и тя се мъчеше да го обясни със склонността на поета да иронизира всичко, до което се докосне – и най-вече до себе си. Но ние, които разглеждаме това творчество като част от историята, разбираме, че тук нямаме среща само с особеностите на авторовата личност, които тя ще запази до края на живота си, а с нещо повече, което характеризира времето и оформя облика на колективистичното общество от средата на миналия век.
Смяната на епохите означава промяна на всичко и във всичко: в бита, съзнанието, спомените, настоящето, миналото и бъдещето. Новото трябва да започне на чисто, без обаче да забравя какво наследява и като си вземе поуки от грешките на миналото. На него му е необходимо да се огледа, да си припомни и разреши проблемите на своето предстоящо бъдеще. Това бъдеще е обвързано с предразсъдъци, наслоения, заблуди, но и с енергия, която търси приложение, за да се материализира в положителни резултати. Необходимо е дори още веднъж да се уточнят понятията, да се изяснят правилата и критериите, за да се очертаят границите на възможното и допустимото, но и на всичко, което не бива да се пренася в бъдещето.
И ето, в поемите „Палечко“, „Juvenes dum sumus“ и „Тавански спомени“, а и в „Детинство“ и „Край синьото море“ поетът, а аз твърдя, че това са времето и колективистичното общество, отваря вратите към един свят, който отминава, но който носи в себе си полезния опит и механизмите за неговото постигане и използване в бъдеще.
За какво разказва и какво си спомня лирическият герой на тези творби? Съвсем делнични и прозаични неща, случки от ежедневието, истории от бита. Тук няма нищо изключително или необичайно. И в това е същността на разказаните случки.
Когато вкараш живота в преднамерени размисли и го подчиняваш на измислени теории, когато го натоварваш с предпоставени тези и му придаваш сложност, каквато той няма и не може да има, ти го превръщаш в мъчение и тежко и ненужно изпитание на ума и чувствата си. Цитираните поеми са всъщност изоставяне на преднамереността, нагласените по чужди образци представи, фалшивите идеи за живота. Поетът прави не толкова равносметка, колкото чрез спомена за тях се отърсва от тегобите на фалшивото знание и съзнание, за да заживее просто и естествено. Реализмът на действителността е по-суров и истински от всяка декадентска теория. Затова и той побеждава винаги. Разумът, съчетан с чисто и неподправено чувство, надделява, когато има воля и условия да бъде почитан и приеман. Иронията охлажда и освежава праволинейната глава, показва ѝ разнообразието в пейзажа, насочва я към красивото и укрепващото духа. Тя не е отчуждение. Или ако е отчуждение, то е спрямо преднамерените житейски философии, тровещи младото съзнание и пречещи му да живее и се радва на живота.
В „Juvenes dum sumus“ иронията е път към естествения живот, отказ от онова, което може да го огради и направи непристъпен. Това разбира се не означава, че младият човек не бива да учи – особено ако е студент по медицина. Но той трябва да знае, че никоя наука не е толкова необходима и полезна, та да откъсне напълно личността от природата и нейните повици. Младостта иска радости и веселие и нищо не извинява този, който доброволно се отказва от тях, уж за да се посвети на науката. Такава наука, която изисква подобни жертви, е лъженаука, алхимия, а не път към познанието. Тя би могла да бъде някаква утеха и спасение в индивидуалистичното общество, което прокужда от себе си човека, но в света, който поетът изразява, действат други представи и критерии.
Затова трябва да сме внимателни, когато искаме да обясняваме някои черти от поезията на Валери Петров с неговата ирония. Тази ирония е по-скоро добродушна шега, самоирония, кратка пауза в лиро-епическото повествование. Тя има важна роля, но не чак толкова, ако не я възприемаме като добродушно отношение на автора към себе си и към човешките слабости. Нейният полъх никога не се превръща в силен и унищожителен вятър. Дори и в сатиричните му стихотворения, които очевидно бичуват важни обществени слабости и недъзи.
Иронията на Валери Петров е и проявление на човещина и добросърдечие. Тя предпазва човека от самозабравяне, потиска гордостта и поставя на място суетата и надутото самочувствие. Героят в тази поезия е човек скромен, отговорен, добронамерен, дружелюбен и откровен, за когото иронията е като спирачка в непремерените му увлечения и заблуди, които могат да са породени от добри намерения и да са стремеж към доброто, в крайна сметка отклоняват от целта, завъртат ума и те пращат право в капана на съблазънта и греха. Аз определям иронията на Валери Петров като противо-гордост и противо – суета, като задържаща сила, присъща на колективистичното общество.
5.
За литературознанието, а и за философията на историята, е важно дали колективистичното общество продължава да съществува и по какъв начин, след като отмине неговото време. В книгата ми „Философия на литературната история“ се опитах върху материал от творчеството на Иван Вазов да покажа какво се случва се него, когато бъде изместено от индивидуалистичното. Този проблем възниква при анализа на творчеството на писателите на този тип общество, надживели собствения си свят и продължаващи да пишат. Валери Петров дава достатъчно материал, за да потърсим отговор на поставения проблем. При това е от творчество, създавано повече от 60 години.
Специално внимание заслужава най-вече поемата „В меката есен“ (1960). Тя показва един нов Валери Петров и отвори новото време в българската литература, като даде тон за нейното развитие. „В меката есен“ първа даде да се разбере, че нещо се случва в обществото, че са настъпили значими и необратими процеси, които ще се задълбочават все повече и които българската литература ще показва все по-отчетливо и с все по-голяма тревога. През 1960 г. проблемите, които поемата постави, не бяха видени от критиката такива, каквито са в действителност. По-скоро бе адмирирана тревогата на поета и неговата гражданска активност, подтикнали го да посочи „някои негативни явления“. Впрочем, от сега насетне и Валери Петров, и цялата ни литература ще сигнализират за „отклонения от верния път“, за „опорочаване на идеята“, за „явления, които пречат на движението напред“. Тогавашната терминология все пак достатъчно ясно изразява тази тревога и литературата не скрива безпокойството си. А това е безпокойство, което все повече изпълва умовете на тогавашните хора.
„В меката есен“ е поема за започналия разпад на колективистичното общество. Лирическият герой прави своята равносметка и установява промени, които не е желал и не е мислил, че ще стават. Този път равносметката е истинска, лична, премислена и преживяна, а не както беше през 40-те години – повече поза и усилие да се покаже героят по-зрял и мъдър, за да оправдае колебанията и тревогите си. Сега виждаме нещо съвсем различно. Сега виждаме един човек, който се чувства самотен, отчужден от естествения живот, но загрижен за него. Той сам се е отчуждил и макар да участва в този живот, чувства го някак не свой, усеща, че се е отдалечил от приятели и съмишленици. Когато прави равносметката и търси причините, пред очите му излизат миналото, предишните надежди, мечтите, усилията, жертвите; те го карат да се замисли. Животът отшумява и може да се окаже, че всичко е било напразно. Тези мисли и чувства са присъщи на колективистичния човек, когато вече му се налага да живее в индивидуалистично общество. Пукнатините на неговото общество преминават наистина през сърцето му (Х. Хайне); те му причиняват остра болка, карат го да се укорява и да се чувства виновен.
Но какво се е случило, та героят е толкова загрижен, толкова болезнено усеща промените и така безпощадно укорява себе си? Разпадът на колективистичното общество е трудно поносима драма, защото личността губи опорите и защитата, за да се окаже в един миг напълно сама и без надежда за бъдещето си. В началото на 60-те години (а процесът започва от втората половина на 50-те) видимо спада онази съзидателна енергия, характерна за колективистичното общество, поддържаща високия дух и тонус, помагаща да бъдат лесно и бързо преодолявани неизбежните препятствия и забавяния. Изникват съмнения и колебания; въпросът „къде сбъркахме?“ се задава все по-често. Идеалът за хармония, разбирателство, солидарност е заменян с прагматизъм и егоизъм, със стремеж за лично облагодетелстване; всеотдайният човек, който преобразяваше обществото и хората, е уморен и предпочита да угажда на себе си, а не да служи на другите. Картината изведнъж се откроява в цялата си тревожна обърканост и заплашителност. И ето го признанието, което бе невъзможно за Валери Петров само десетина години по-рано:

Признавам си. Не съм добре, брезичко.
Не съм добре, съвсем не съм добре!
Но лесно ли е да се разбере човека!...

То се изтръгва с огромна болка и затова е толкова искрено и истинско. От тук насетне започва и изповедта.
Поемата постепенно се превръща в един социален роман за драмата на новия човек, сблъскал се с нещо, което не иска да приеме, защото не може да го разбере. Той допуска, че то е резултат и от неговите действия и бездействия, от апатията и егоизма му, от умората от живота. Размерът на явлението го удивлява и силно натъжава. Едва когато се е замислил, когато е започнал да се оглежда около себе си и в себе си, е видял колко всичко е станало различно. Но хора са загивали за осъществяване на идеала – при това млади хора, които не са успели да вкусят от живота, да му се насладят, да го опознаят. Излиза, че саможертвата им е напразна. Не се ли измъчваше от същото и героят на Иван Вазов от следосвобожденското му творчество!
6.
Колкото повече минава времето, толкова по-критично и дори сатирично става творчеството на Валери Петров. Все повече присъства и темата за отговорността на писателя и литературата в променящия се свят, за това, че не казват цялата истина и повече лакират живота и не доизричат истините за него. Пропукванията в колективистичното общество, които в „Меката есен“ бяха усетени като настъпване на нещо нередно, сега започват да стават видими и още по-тревожни. И иронията придобива нови измерения и нов смисъл.
Колективистичният свят се разрушава, но колективистичният човек продължава да живее и търси начини да се нагоди към новите условия. Тук е проблемът и литературата го показва в цялата му драматична сложност и обществена значимост. Колективистичният човек е принуден да се променя – иначе ще загине. И той възприема иронията като защитна обвивка, която да го предпазва от външния натиск. Иронията сама става оръжие тогава, когато злото е непреодолимо с други средства. Чрез нея авторът, героят, а и обществото се отдалечават от него, разграничават се и го осмиват, за да го отрекат. Но отрицанието на Валери Петров е, така да се каже, меко, нежно, добродушно, защото злото се носи от хора, а те винаги са слаби и винаги е възможно този, който го съди и отрича, да попадне под неговата власт. По-силно е отрицанието, сякаш когато се усмихнеш, отколкото когато се надсмиваш. Поетът не издава присъди, а посочва недостатъка, предупреждава за опасностите, дискретно напомняйки, че не бива да се подценява явлението, за да не стане прекалено голямо и силно, а така – и непобедимо. Книгата „Дъжд вали – слънце грее“ (1965) е образец на такава добродушна ирония, приемаща постепенно облика на предупреждение за надвисващите опасности над обществото.
„Дъжд вали – слънце грее“ очертава контурите на новото състояние на обществото. Тези контури са още смътни и не навсякъде отчетливо отбелязани, но се виждат. Онази тревога, която поетът изрази във „В меката есен“, тук вече се потвърждава и се вижда колко бързо се увеличават пукнатините в колективистичното общество и колко неуютно и тревожно се чувства човекът сред тях. В стихотворението „Японският филм“ иронията се е трансформирала в гняв – нещо рядко за Валери Петров:

На остров гол живеят двама
и го поливат нощ и ден.
Това е филмът. Друго няма.
И вий скучаете край мен.
Жената, хвърлила черпака,
се просва с хълцания зли.
А вий се смеете във мрака
на глупостта, че сте дошли.
Защо? Нима сте духом голи
подобно оня остров там?
Ако е тъй, то за какво ли
се трудиме над вас, не знам?
Но на екрана, мълчалива,
жената се изправя пак,
за да полива свойта нива
все тъй, черпак подир черпак.
Сега вървете към вратите
шумете, смейте се на глас –
докрай, додето разцъфтите,
ще мъкнем влагата към вас!

Изчезва чувствителността, състрадателността, разбирането на смисъла. Те се заменят с апатия и повърхностно отношение; посредствеността е все по-агресивна и безсрамна. В последните два стиха е заложена неуморимата надежда на колективистичния човек за възможния изход от това тежко състояние, вярата, че то е временно и ще дойде часът на доброто и възвишеното, когато умният и образованият ще надделеят. „Японският филм“ е реквиемът на колективистичното общество.
7.
Критичният патос на иронията става все по-осезаем, остър и гневен в творчеството на Валери Петров. Това е негативният патос на разрушаващото се колективистично общество, болката, породена от разпада и нежеланието на колективистичния човек да се примири с новото си статукво. Той се мъчи да събере разделящите се части, да ги слепи и възстанови, ала не му се удава.
Времето, в което твори Валери Петров, съотнесено към колективистичното общество и неговия край, поражда интересни проблеми и изисква много внимателни наблюдения; то изключва прибързаните заключения. Защото протича в една социално-икономическа система, която по своята същност и идеология се основава върху колективния начин на производство и разпределение; тя изключва разделенията по класово-имуществен признак и насочва обществените усилия към цели, които са присъщи по принцип на колективистичния тип общество. Колективистичното общество се разпада, но системата, и особено нейната идеология и пропаганда, продължават да съществуват и да призовават за сила, енергия, единство. Тя отрича индивидуализма и не го допуска като начин на мислене и живот. Индивидуализмът обаче все повече обсебва обществото и отделната личност, подчинява ги на себе си, отклонява ги от предишните цели, дава им други думи и ги кара да се чувстват самотни и нещастни. Такова несъответствие не е имало в предишните времена. Разпадналото се колективистично общество се трансформира в индивидуалистично, а на индивидуалистичното не му се налага да се прикрива с евфемизми и да създава впечатление, че е само петънце върху ревера, което може да са прикрие със значка („В меката есен“). Сега признанието, че едно явление е окончателно приключило и отстъпило на друга, е недопустимо и невъзможно. Затова се търсят думи за означаването му, та дано явлението изглежда безобидно, временно и като поправима грешка.
Литературата обаче както и да угажда на социалната система и на властта, не прави радикални компромиси и в крайна сметка изрича истината. Макар и завоалирано, срамежливо дори. Но който има уши, чува! Това обаче изисква промяна в езика и начина на говорене. Сложността в изучаването на този период от историческото развитие на българската литература е именно в нейния език и в начина на изразяване на истините за обществото. Езикът се мъчи да изрази това, което литературата усеща и постепенно започва да осъзнава. Той обаче не е „езоповски“ и няма за цел да прикрие ставащото, като го нарече като друго, а не като такова, каквото е. Езикът се мъчи да бъде автентичен и да каже истината – поне дотолкова, доколкото сам я схваща и разбира. Самите писатели са апологети на системата и дори не допускат, че нещо в нея може да доведе до срив и упадък. И не я отричат, дори не я подлагат на съмнение. Трудностите за тях са временни, а лошите качества на отделните личности са лоши качества именно на отделни, а не на всички хора, не на обществената система.
Виждаме едно явление, каквото преди не се е срещало. То е с естетически характер, но измеренията му са и психологически, и идеологически, и политически. За писателите, които навлизат в него, след като са живели и изразявали колективистичното общество, то е необяснимо и нежелано и те търсят неговата формула, мъчат се да си го обяснят. Затова и в творбите им толкова остри са въпросите им „защо стана така?“ и „къде сгрешихме?“.
Те търсят отговора им в спомена за миналото. Трябва всичко отново да се обгледа и прецени, за да се открият именно там грешките и причините за новите явления. Високата нравственост и чувството за отговорност пред хората пречат да се види обективният характер и историческата неизбежност на случилото и на случващото се.
8.
Валери Петров живя дълго (94 години) и в края на земното си съществуване преживя истинска нова творческа младост. Особено активен и по новому зрял и мъдър той бе в последните 6 – 7 години, когато почти всяка година издаваше книга с нови стихотворения. Тези стихотворения са проявление не само на великия и неувяхващ талант на големия ни поет, но и важен знак за състоянието и равнището на днешната ни литература, поради което заслужават специално внимание и анализ.
Обикновено критиката хвали един автор, който се променя и „показва нещо ново“. Е, никой човек не остава един и същ през целия си живот, особено ако този живот продължава до дълбока старост. Има писатели, които следват хода на времето и изразяват новия тип общество; други остават такива, каквито са били в началото – те придобиват редица нови качества, усвояват по-уверено майсторството да си служат с думите, обогатяват арсенала си от изразни средства, пишат върху нови теми, но запазват своя първоначален характер. Валери Петров е от втория тип писатели. Такъв беше и Иван Вазов.
Колективистичното общество, родило поезията на Валери Петров и изразило се в нея, отдавна го няма, но продължава да е живо като система от нравствени и естетически ценности и критерии, която продължават да преценяват и съдят новия свят и да се стремят да му придадат друг облик. Сблъсъкът на критериите с обществената реалност поражда силно драматично чувство и тревожен размисъл за смисъла на живота, за миналите тревоги и борби за справедливост, за дадените жертви и за собствената си участ.
Сега, в новия век, хората живеят в друга обществена система, в която правилата и ценностите са различни; човешкият живот е друг и цената му е различна. Сега всичко е позволено и не се искат жертви, не се води борба за справедливост и човешки правдини. Всичко е просто и ясно, елементарно дори. Ала може ли човек да бъде доволен и щастлив в такава обстановка? Нима сегашният му живот оправдава историята, изпълнена с постоянни борби за чест, справедливост, високи помисли, душевна светлина, свободен дух, отговорност и състрадателност към онези, които са в неволя и се нуждаят от помощ и съдействие? Отговорът на поета е неутешителен. Трудно е да се съди за едно ново време с критериите на миналото и традицията, но нима е допустимо да се приема и оправдава душевната нищета, страстта към парите и успеха, алчността и бездуховността, защото на хората уж така им харесва?
В последните стихотворения на Валери Петров много често присъства понятието свобода. Поетът размишлява за свободата, за това какво е тя и как е била прилагана преди и как я живеят днес новите млади. Свободата не е само дума, означаваща някакво понятие, а идеал на модерната епоха, за който са се водели войни, извършвали са се революции и са загивали хора. Днес тя очевидно означава друго и Валери Петров в редица стихотворения посочва новите ѝ значения и смисли. За него е ужасяващо, че нейните граници са прекалено разширени и е станала дори „всичко е позволено“. Ала „всичко е позволено“ не е свобода, макар че гръмогласно бе обявена в края на миналия век. Всъщност, това е „актът за раждане“ на доминиращите днес групи хора, овладели лостовете на властта и притежаващи националното богатство. Хора, които са се възползвали от вдъхновението и въодушевлението на обществото, от неговата наивност и доброта, от неистовото му желание да бъде свободно и свободен да е и човекът в него. В стихотворението „Свобода“ поетът показва какво излиза от всичките определения на свободата, с които бяха залъгвани хората. „А какво се оказа? Че всичко било / подготовка за долен спектакъл.“
Случилото се под маската но свободата се възприема от поета като голяма национална трагедия, разместила социалните пластове и убиваща поривите, идеалите и морала за живот. Хората са измамени, но нямат сили да се съпротивляват, макар да им е непосилно и непоносимо. И сега още по-настойчиви и изпитващи стават въпросите „какво се случи?“ и „защо стана така?“. Те никак не са лесни, тъй като изискват дълбок, обективен и честен анализ на причините; изискват честни признания. Но и поуки. Поетът постоянно се пита защо се провали светът, за който и той е отдавал енергия и пориви. И това не е лично питане, а фундаментален въпрос на историята, чийто отговор ще даде представа за характера на миналото, за неговата историческа оправданост и възможност да се повтори в бъдещето.
Изкуството не е пожалено също. И тук според човека на колективистичното общество е заложена още по-тежка драма. Защото разместването на пластовете, обедняването, озлочестяването, несправедливостите сега само са станали по-болезнено видими и неутешими. Но с времето и с общи усилия несправедливостите могат да бъдат отстранявани. Пораженията върху изкуството обаче са обикновено необратими и засягат духа и душата на народа. Не може да няма изход от тази бъркотия; не е възможно един ден отново да не се възцарят разумът, духът, благородството, красотата, талантът. Това е основната идея на поемата „Вчера, когато си влизах...“ и на много други поетични творби, писани от Валери Петров през тези негови последни седем години от живота му.
9.
Много пъти в тази статия се говореше за разбирането на Валери Петров за изкуството – особено за поезията и за таланта, който я създава и възприема. Темата за поетическото изкуство и словото на писателя преминава през цялото му творчество – къде сериозно, къде с ирония, къде със самоирония и самонасмешка.
Защо е толкова непримирима настойчивостта, с която големият поет разработва тази тема?
Всъщност, темата се появява в творчеството му малко по-късно – към края на миналия век, когато, както вече стана дума по-горе, колективистичното общество се е пропукало и върви към своя заник. Но неговото изкуство е винаги посветено на хората, достъпно, със силен нравствен акцент; то търси смисъла на живота и подтиква човека към съзидателни дела. Когато народът и обществото преживяват някакво сътресение, трагично събитие или нещастие, изкуството се стреми да внесе бодрост и дух, за да се преодолеят нежелателните последици. То не само възпява, но и размишлява, преживява и осмисля събитията и явленията.
Една от причините за провала на голямата идея, на която поетът е посветил живота си от най-ранни младини, е изкуството, което не успява да мобилизира хората и да им внуши, че трябва да бъдат почтени, смирени, искрени и честни. То според него не казва истината, прикрива я и повече се опива от себе си, занимава се със собствените си проблеми. Фалшът и неискреността го изпълват и хората не го искат, не го обичат, защото не му вярват. Това означава, че поетът е срещу народа си и не само не му помага да намира верния път, но и му пречи със своите лъжи и заблуди. Поетът трябва да е морален и отговорен; той е длъжен да помни, че ще му се търси отговорност за празните и гнили думи.
Изкуството и поезията трябва да бъдат съзвучни с живота, да го показват в истинския му вид, а не да го измислят и разкрасяват нарочно, за да изглежда не такъв, какъвто е. Валери Петров е поет-реалист и е напълно чужд на каквито и да било модернистки идеи за литература. Той е реалист, защото за него животът е достатъчно богат и многообразен, за да бъде пресъздаван, а не съчиняван по образ и подобие на автора. Затова и средствата, с които той си служи, трябва да са думи и изрази от родния език; те трябва да бъдат пазени да не се изопачат, изкривят и изпразнят от съдържание. Езикът е свещен и не подлежи на издевателства, на каквито го подлагат най-новите поети-постмодернисти, медиите, улицата.
Не по-малко важен е и образът на самия поет, как живее и как изглежда в очите на читателите и в своите собствени очи. На писателя на колективистичното общество е присъща постоянната самопреценка и неизменното съмнение в това, което е написал и което пише. Той се оглежда в своите читатели и се стреми да се постави на мястото им, за да разбере дали творчеството му има някаква цена и каква е тя. По това се отличава от писателя на индивидуалистичното общество, който обикновено вини другите за своите душевни и творчески мъки и несполуки. У Валери Петров виждаме как на много места се самоиронизира и се пита дали е успял да задоволи изискванията на читателя си.
Поезията на Валери Петров е урок по писателска нравственост, но и за това как трябва да се пише. Младите автори биха могли да намерят в нея съвети и оценки, каквито в никой учебник не биха открили. Стига да я четат внимателно и задълбочено.
10.
Поставена в такъв контекст, поезията на Валери Петров придобива истинското си значение и място в историята на българската литература на ХХ век. В него тя се вижда не само като съвършено умение във формата, в простотата на изказа и дълбочината на мисълта и чувството, но преди всичко като мащабно явление в историята на българската национална и литературна история, равно по стойност, сила и значение на творчеството на Иван Вазов, Йордан Йовков и Димитър Талев!