Драгомил ГЕОРГИЕВ


30 години от смъртта на Йордан Кръчмаров

Поезията е тайнство, невероятно, различно общуване с ирационалните измерения на Космоса и Вселената. Този шамански диалог го могат малцина, защото творческата душа трябва да е огледало, вместилище, игленик, който хилядократно да е пробождан от стрелите на обидите, болките и страданията на световната неправда, да има белези от раните в търсенето на индивидуалната и публичната свобода, правда и истина. До тези дълбоки измерения на Вселенския Разум се докоснаха и достигнаха двамата наши големи добруджански рицари на духа, на доброто и красотата – Йордан Кръчмаров и Иван Атанасов. Творецът на „Риза за Христос“ в краткия метеорен живот остана верен на природата си да бъде неконвенционален, но да е „на Бога най-светлия син“ /Пенчо Славейков/.
Естетическият свят на поета от Гурково е колкото зрим и конкретен до малкото добруджанско село, толкова е необятен, вселенски и отворен до морската безбрежност и небесните вселения. В този макро – и микрокосмос са вградени притчите, историите за древното и новото, за предсоциалното, предобщественото и личното, индивидуалното. Това пулсиране е великото дихание на Космоса, а някъде сред „стихиите“ /Елисавета Багряна/ ветровете, дъждовете, бурите, „слънцето“/Дора Габе/ са Адам и Ева и техните последователи в трудния и трагичен диалог в назоваването на предметите, явленията, процесите, но и емоциите, чувствата и преживяванията. Човекът в този субективен свят е често сам или с приятели, първопроходник, който мъчително бавно превръща древните и новите знания в личен опит и памет. Всяко стихотворение, миниатюра, изповед на поета е самостоятелна история, мъдрост, притча, която се вписва в общия мегатекст на цялата му поезия, която зазвучава като Книга на книгите, на мъдростта. Четенето на творбите е колкото лесно, ефирно, толкова и предполагащо връщане към тях многократно, за да се изпита удоволствието от отваряне на непознати врати към скритите тайнства на културните пластове.
Общото в живота на Йордан Кръчмаров, Иван Атанасов и Пеньо Пенев е в духовната им прилика до чудаците на великия ни класик Йордан Йовков от типа на цветопродавеца Люцкан от „ Последна радост.“ Четем за това дете на природата, че в него има:“ нещо много оригинално, полусмешно и полусериозно“, с настроението за „някаква възторжена мечтателност, някакво тихо и самодоволно блаженство“, душата е „светла и възторжена“, създадена за „свърталище на любовта.“ Около нашите двама съвременници са винаги рояк от приятели, отлични слушатели и техни невероятни почитатели като Сашо Серафимов, Елка Няголова, Камелия Кондова, Красимир Масурски, Валентин Шалтев, Георги Илиев, Константин Младенов, Красимира Атанасова, Александър Белчев и много други, едно добруджанско ято от млади поетически гласове, бохеми, които обичат морето, пътешествието, рибарските истории и чакането на утрото в някоя от малките и схлупени кръчмички на брега. В документалния биографичен филм на поета Владо Любенов са вградени откровенията на най-близкия приятелския кръг на Данчо, споделени са скъпи и незабравими мигове, мили спомени от общуването, от живота и характера на този неординерен и чужд на битовото поет. Нашият побратим на Робинзон Крузо е обществен аутсайдер, далечен е на конформисткото спокойствие, но се преобразява и става друг от песните и притчите на морските вълни, от историите на рибарите и срещите си с чудаците. От срещите, напрежението и сблъсъците на двата противоположни свята – на профанното и сакралното са ражда „искрата“/ Константин Паустовски / на изкуството, която прави непознатото, далечното, иреалното в познато, близко, конкретно, окъпано от енергията на болката и страданието на сътворението в творческия процес.
Новаторското и уникалното на тази оригинална и самобитна поезия е в нейния художествен свят, който е резултат на вечното търсаческо колумбовско неспокойствие да откриеш нови естетически територии и брегове. С каква различна духовна храни ни гощава поетът на Добруджа и водната безбрежност? Йордан Кръчмаров има предпочитания към космическите процеси в тяхната динамика, движение и повишената енергия на промяната. Чужди са му мудното и застиналото, библейското блато на мъртвото /„Три камшика биволска кожа на небето/ раздраха с гръм и шурна от раните дъжд“-„Потоп“/. Морето е великата тайна на неговите картини, сцени, сюжети и драми. То е „извор и сила“ /„Вдъхновение“/, във видението за него водещите маркери са на „мъртви течения“, „бели делфини“, тъмни бездни, „зли ветрове“, „горещи звезди“, т.е. светът е огромен макрокосмос, в който Водата и Земята са вечните начала преди Сътворението. Светът носи „ехото на хилядите взривове“/„Сол за живите“/. В изящната миниатюра „Несебър“ видението е за топоса като „капка божия кръв паднала в морето“, образът е феноменален на ниво находка и взрив на въображението. Старият Бизоне е съкровищница на „магията на миналите светове“, а в нощния залив се вписват морето и брегът в „прегръдка ненаситна и дълбока“ /„Нощен залив“/. В този древен свят от времето на Омир вечните стихии-вятърът, дъждът, огънят, земетръсът, са част от вселенските закони на хармонията в редуването на Живот и Смърт, Сътворение и Хаос. Такива са внушенията в текстовете му „Стихия“, „Солари“, „Възпоменание“, „Барба Анастасий“ и други. Какво е животът, това е въпросът на въпросите, пред който се изправят философите, водачите, мечтателите. За „бедния селски поет“, любимата идентификация на Аз-а, той „ е само дълго и страшно сбогуване“ /„Сбогуване“/ с приятелите, с близките и с направеното или пропуснатото през отредените дни в земния ни път. Философията на лирика респектира със суровостта, истинността, но и със строгостта на мъжкото светоусещане, че няма време за губене. Читателят се чувства като в небесна църква от фантастичните приказки или от подводните пейзажи. В това невероятно времепространство иконите са морето, брегът, делфините, вятърът, дъждът, но още конете, щурецът, делфините, „моите гълъби“ – пред тях човешкият представител може да изрече своята молитва, изповед и да разкаже драмата, историята си, както го правят героите му.
Водещият лирически герой в този колкото магически, древен, толкова и нов свят, е „някъде по пътя“, дете на морето, слънцето, земята, небето, преродено, идващо от старите светове и пространства, притежаващо, познаващо всички езици, знания, което трябва да ги пренесе, за да стигнат до следващите поколения. В уникалното стихотворение „Риза за Христос“ лирическия разказвач вероятно е прероден някой от учениците, от новите последователите, може да е Богородица или Бог Отец, това е началната загадка. Той, Тя ни разказва историята за света за Земята като кръчма или „кръстът с фар“, където слиза Учителят, за да моли за риза, за да стопли студеното си от самота тяло. С Него се оказва, че разговаряме Аз, Ти, Вие, но честно и болезнено за трескавата потребност Той да е с нас. Поантата е феноменална, Той си тръгва „сякаш никога не го е имало“, а човекът, Аз, Ти, Ние сме на съдбовния си „зрелостен изпит“ по вяра, състрадание или грях. От една страна, „страшно, страшно ни боли“ на ниво индивидуална самота, обреченост, а, от друга страна, в гърлото ни са сълзите на пречистването, болката, страданието, но и извисяването. Посланието е хуманитарно, универсално за личния път към Бога, в който няма как да се скриеш, да се оправдаеш или да си безразличен. По него си задължително сам, силен или слаб, а думите ти трябва да носят спомена за преживяното от мига, когато „през страшните рани от гвоздея виждам звездите.“ Този герой на Йордан Кръчмаров е творческо надграждане над поредицата от персонажи на мъдреца Йордан Йовков – Сали Яшар, дядо Давид, Вълкадин, Иван Белин, Петър Моканина. Новото е в актуализирането на универсалната история за Божия Син, за възможната и невъзможна срещата с Него, която е награда или наказание според личните, индивидуалните натрупвания и/или извисявания на душата. Този текст на поета като видение, естетическа интерпретация и новаторски находки го прави водещ в съвременната ни национална лирика и литература. Ние го виждаме още да изкачва нагоре „забил ръце в неизвестното“ по пътечката към „яростния връх на песента“, както е при духовните учители Ботев и Яворов, душата е със „зейнали страхотни бездни“, а дланите са прострени „за глътка светлина“. Това е той, съвременният поет, творец, човек, който се самоидентифицира „като полюшвана от вятъра мишена“ /„Мишена“/. Голямата чилийска писателка Исабел Алиенде в романа си „Паула“ обобщава, че „Този свят има нужда от отцепници, дисиденти, авантюристи, аутсайдери и бунтовници, които задават въпросите, огъват правилата и поемат рискове.“ Такъв е лирическият човек на тази уникална лирика, в който са вградени толкова автобиографични видения, мечтания и болки.
Другите около лирическия субект в този фикционален субективен свят са най-често рибарите, приятелите, близките от семейния кръг, селяните на стария вечен земеделски труд. Близък като избор на човешки натури до поета от Гурково е великият ни класик Йордан Йовков, а в световната литература са героите от Библията и стария Омир, през Даниел Дефо до Робърт Бърнс, Джек Лондон и Ърнест Хемингуей. До неговите невероятни мъдреци като бай Кощи, дядо Яни, барба Анастасий са още колективните образи на децата, братята, косачите, както е и при Елин Пелин, зографът, познат ни от Димитър Талев, момичетата, красиво – невероятни при Константин Павлов и Станка Пенчева, на бездомните кучета още срещани при Сашо Серафимов, Ангел Веселинов, циганите от Максим Горки до Иван Ставрев, т.е. това е съборното пъстроцветие на живота – фриволно екзотично като в цирк, с многообразието и неповторимостта от човешки типове и индивидуалности. Пред нас е барба Анастасий, последователят на хитрия Одисей на Омир или Благолаж на Елин Пелин, Сали Яшар на митотвореца Йовков. За него „другите говорят“ за възможните и невъзможни дела-„в кратунка е доил мляко от делфин“ за утринната попара, докато младите още са оборени от магията на съня. След това с „устната хармоничка“ той ще реди изповедта на душата – „нито свири, нито плаче“, а „паницата с памида“ ритуално ще засилва енергията на страданието и болката, мъдростта от преживяното и опита.
Кратките миниатюри на Йордан Кръчмаров са най-често от две строфи. Този композиционен модел ни отвежда към богатата традиция на сина Славейков с цикъла „Сън за щастие“. Плодотворно е да се школува при големите и великите национални творци, защото те дават криле, висини и слънца. Общото между двамата художници на изящното ни слово е в повишената роля на съзерцанието, на асоциативното мислене и на естетическите аналогии. Могат да се направят културни мостове между „Докле е младост“ на автора на „Епически песни“ и „Полет“, „Изповед“, „Утеха“, „Богатство“, „Постеля за щурец“, „Пране на мрежи“ и други на Данчо, за да стигнем до ярките ескизи от този тип „Вечеря“, „ Мама“, „Спомен за тате“ и „Път“. В текста „Път“ лирическият сюжет е максимално пестелив и изчистен до библейските и културните притчи за Одисей, Мойсей, за печалния странник на Димчо Дебелянов. Героят е както при Йордан-Йовковите сюжети старец, който през дългия си живот във времето е опознал святата истина за „себапа“, че „гдето и да тръгнеш-стигаш/портите на вечността.“ Тези новаторски текстове, миниатюри на поета на Добруджа и морето, са отворени за поредни вглеждания на есеисти, интерпретатори за други и неочаквани ракурси. За сценаристи и режисьори те ще са богата школа за моноспектакли и рецитали.
Годишнините от житейския път – раждането или преждевременната смърт на Йордан Кръчмаров, един от най-талантливите и големи български лирически гласове, са творческа възможност за вглеждане в отделни текстове или в цялото му творчество. Неговите търсения за човека и света, за хората и времето, за приятелите и морето, за селяните и труда, за рибарите и техните тайни, за стихиите и тишината са цяла вселена, която зове чрез мечтите да изкачваме стълбите нагоре към звездите. Този път е задължително през страданието, болките, съмненията и драмите, но без този катарзис няма да пристъпим в самотата на Христос. Мисията ни като негови интерпретатори и задълбочени реставратори е да отваряме с различните „ключове“ портите към богатите бездни от уникалните му видения и да ги правим достъпни за младите възприематели и последователи в духовността.

ЖИВОТ В ДАТИ И СЪБИТИЯ

Роден на 24 юли 1948 г. в семейството на Керанка Желязкова и Добри Кръчмаров в добруджанското село Гурково. Учи в родното село, Добрич и Балчик. Първи поетични опити. Води с прекъсване дневник (1963 – 1985)
1968 – 1970 г.
Матрос във Варна. Първа публикация – стихотворния цикъл „Реквием“ във в. „Димитровска вахта“ от 12 април 1968 г. Сътрудничи на различни военни издания с поезия, проза, публицистика. На 28 юли 1968 г. умира баща му. Участва в сборника „Вечери в кубрика“ (1969) с откъс от поемата „Море“. Поканен е да остане на работа като военен журналист, но се завръща в осиротялото си семейство.
1971– 1981 г.
Работи като миньор, спасител на плажа, рибар, бригадир на растениевъдна бригада в родното си село. Много пътува по добруджанското черноморско крайбрежие по любимите си места за размисъл и творчество: нос Калиакра, резервата „Яйлата“ при с. Камен бряг, Дуранкулашките езера и др. Пише стихове и поеми, разкази и новели, публицистика и пътеписи, фейлетони и епиграми, поставя спектакъла „Зора след зора“ (1979), работи върху сценарии за кино и телевизионни постановки, има незавършени повести и романи. Рисува графики и цветни пейзажи. От 1979 г. до края на живота си участва в работата на литературния клуб при Младежки дом в Балчик. Приятелство и кореспонденция с Петър Алипиев, Борис Христов, Любен Недков, Георги Константинов, Александър Геров, Георги Марковски, Юрий Камински (Украйна), Георги Бояджиев и др.
1982 – 1986 г.
Става член на Клуба на младите творци и на Дружеството на писателите в Добрич. Много пътува, участва в конкурси, рецитали, литературни четения. От 1982 г. до края на живота си работи като завеждащ културната дейност и радиовъзела в предприятието „Битова техника“ – Добрич. Приятелство с творците Георги Давидов, Венцислав Славянов, Сашо Серафимов, Александър Белчев, Ирина Янкова, Камелия Кондова, Елка Няголова, Красимира Атанасова, Иван Овчаров, Женя Радкова, Венета Мандева и др. Непрекъснато публикува в местния печат. Негови творби се появяват и в централните литературни списания. През 1984 г. с голям успех е представен рециталът на добричките поети „Как да гледам слънцето“ в НДК от млади актьори. Повече от стиховете в литературната композиция са негови. В началото на 1986 г. в идателство „Народна Младеж“ – София излиза поетичния сборник „Общежитие“. В него участва с цикъл „Цялото ми богатство“. На 16 май 1986 г. към 20.00 ч., на връщане от среща с ученици в Хуманитарна гимназия – Добрич, умира внезапно от инфаркт. Погребан е в родното си село.
Изцяло със съдействие на приятелите му по перо от Добрич излизат посмъртно поетичните му книги:
„Нощен залив“ (1987) – издателство „Георги Бакалов“ – Варна, Съставител – Сашо Серафимов
„Сол за живите“ (1992) ИК „Елка Няголова“, Съставители и редактори Елка Няголова и Сашо Серафимов
„Риза за Христос“ (1993) ИК „Синтез“ – София, Съставители и редактори Красимира Атанасова и Константин Младенов
„След XX века“ (1998) ИК „Сребърен Лъв“ – София, Съставител Константин Младенов
„Полюшвана от вятъра мишена“ (2008), ИК „Жанет 45“ – Пловдив, Съставител Сашо Серафимов
Константин Младенов /допълнено/