Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ЙОРДАН ЙОВКОВ И АЛЕКСАНДЪР С. ПУШКИН. ЗА СВОБОДНИЯ ИЗБОР НА ЛЮБОВТА"

ЙОРДАН ЙОВКОВ И АЛЕКСАНДЪР С. ПУШКИН. ЗА СВОБОДНИЯ ИЗБОР НА ЛЮБОВТА

РАДА ВЪРТУНИНСКА

РАДА ВЪРТУНИНСКА

Краевед. Забележителна дама. Отговаря за величините и изискаността, за красотата и стила


Родена е през 1932 г. Завършила е Руска филология в СУ "Св. Кл. Охридски. Работила е в Окръжна библиотека, Държавен архив и Окръжния съвет по култура. Автор е на краеведски изследвания. Има девет книги, сред които романите "Зовът на сенките" и "Когато горяха кладите". 

Последни 5 статии от РАДА ВЪРТУНИНСКА

Рада Въртунинска


В търсене на допирни точки между легендата „Индже“ на Йордан Йовков и разказа „Кирджали“ на А. С. Пушкин, открихме не само общи черти по отношение на исторически личности, но и еднакви интереси към темата за съвместимостта или несъвместимостта на етносите в любовта. Йовков и Пушкин се отнасят еднакво толерантно към етносите. В своите творби те поставят на преден план човешките качества на своите герои, а не етническият им произход. Широтата на Пушкиновия мироглед, що се отнася до расовите различия, обхваща и необхватното. В неговите вени тече африканска, шведска и руска кръв. Смесицата на горещия Юг и студения Север се изявява в таланта и темперамента на гениалния поет, поставил началото на руската модерна литература. Все пак трябва да потърсим отговор на въпроса: щастлива ли е такава любов? Възможна ли е и ако нe е защо?
Можем да кажем, че първопричината за Йовковия интерес към проблема е истинската, драматичната любовна история на Градешкия циганин Шибилиоглу Мустафа и българката Дженда. Той обаче се е въздържал да пресъздаде действителните събития. Вместо това естетът, който вярва, че красотата ще спаси света, сътворява най-святата, романтичната легенда за трагичната любов между Шибил и Рада. За първи път в „Старопланински легенди“ той открехва завесата и сладкодумно ни разказва за любовта между Божура и Василчо. Тази любов се ражда поради обстоятелствата, че „Няма да го бъде… Не други, а хаджи Вълчо да даде дъщеря си на тогоз пиения Василчо“. Василчо се пропива от безсилие да наруши статуквото богати-бедни. Случайно забелязва Божура, а нейната страстна, циганска кръв кипва от една закачка. Едва ли се е надявала на нещо повече от замерването с ябълки. „Василчо… защо си биеш шега с мене? Аз съм циганка. Баща ми прави вретена, майка ми ги продава.“ Тя поставя границите, които ги разделят, а от там и невъзможността за любов или съвместен живот. Както е в природата. Не се съешват вълк с куче или чакал, гургулица и гълъб, макар да са от една порода.
Пестеливо, почти иносказателно, Йовков ни прави свидетели на съдбовната за Божура среща с Василчо. „Тя видя очите му и разбра, че трябва да бяга… И се противеше, но пак вървеше след него…“
Не можем да не се спрем на няколко изречения, с които авторът ни подсказва трудностите, които водят до тази любов. Божура „… мина от единия бряг на реката на другия и тръгна нагоре. Изпречиха се скали пред нея и тя се покатери по тях. Горе, на върха се спря и се изправи.“ Божура преминава от своята етническа, а не от социалната си общност към другата „по-организираната и цивилизованата“, както пишат някои изследователи. По пътя ѝ се изпречват трудности – недоверие, клюка, обсъждане на грешната ѝ любов, но тя е на върха. Надмогнала е, победила е предразсъдъка и СТРАХА. Тя е пред блесналото огледало на живота, на Куков вир, в който за първи път се е видяла хубава и е видяла отражението на любимия. Вирът-живот също е разделен от слънцето на две. „На едната страна беше сянка, там водата беше зелена…, а от бреговете надолу, като черни змии се спущаха дълги корени.“ Корените на злоезичието, на омразата към различния, на мълвата, на осъдителната махленска клюка. Йовков е съзнавал, че манталитетът на човека се променя най-бавно и най-трудно. Срещу невинната чистота и вяра на Божура, че щастието е възможно, че Василчо ще се върне и че тя го обича такъв, какъвто е, се надига гласът на Жечевица: „Просто, просто. И ти вярваш, че оня пияница ще се върне. Ще се върне на Куков ден!“ Този Куков ден отвежда Божура на Куков вир. Несбъднатата любов се сбъдва на Куков ден във водите на Куков вир. Дълбоко трогателен и драматичен е образът на Божура. Попаднала в капана на съдбата, тя не изоставя детето си. Не го подхвърля пред нечия порта, за да го отгледа някоя като Яна Калмучката. Тя го отнася със себе си, за да не го постигне нейната съдба. Много любов струи от сърцето на автора, че всеки човек заслужава да бъде щастлив, но е избрал този завършек на предварително обречената любов под „недотам добрите очи на попа“ и жлъчния шепот, с който Жечевица разнася чуждите тайни.
„Божура“ не е единственият разказ на Йовков, в който поставя неразрешимия въпрос на свободния избор на любовта. Че обществото още не е дорасло да заличи границите между бели и черни, европейци и азиатци.
Не по-малко трагичен е образът на Славенка от разказа „Грешница“. „Непорасналата“, игрива, засмяна Славенка се чувства потисната в дома, в който живее. В него няма смях и веселие, което значи няма любов. Всеки следи някого и всичко е работа, която няма свършване. Тя няма право на отдих. Да послуша песен, да се порадва на пролетта. „Скръстила си ръце и сто-о-иш? – Свърших с прането, казва Славенка. – Като си свършила с прането, друга нямаш ли?“ хока я свекървата. А Славенка се е заслушала в песните и свирните на Билял циганина.
Йовков е обрисувал Славенка с много топлота и като физика, и като характер и душевност. Дори името ѝ Славенка звучи песенно. Тя е като „цъфналата слива и жужащите край нея пчелици“. Простодушна като дете и гледа на света с очите на дете. Закрита от погледа на свекърва си, тя изцяло е отдадена на удоволствието да слуша песните и свирните на Билял. Без много да мисли, през градини и дворове излиза накрай село да си поговори с него. А свекървата бди. „Хубаво, булка, хубаво!... Да приказваш с един… циганин.“ И отново хорската мълва: „Аз ми казваха, ама не вярвах… Чумо черна!“ крещи и пустосва свекървата, и посяга да я удари с хурката, а Славенка „усмихната както винаги, забърза към къщи“. Тя не осъзнава постъпката си като осъдителен грях. Тя е влюбена не в Билял, а в песните му. Вечерта старата Иваница я ковлади, а Бърни, съпругът на Славенка, като останат сами, я пребива. Една вечер тя излиза да послуша на открито песента, Бърни я бие и я заплашва: „Ще те убия! Ще те убия!“ „Сутринта като че ли нищо не се е случило“, Бърни и баща му, дядо Иван, „навъсени и мълчаливи“ работят и работата им няма край. Мъката на Славенка прелива. Разбира се, че в този дом ще бъде бита, унижавана, насилвана и живот за нея няма да има. Ще я мразят и подозират във всички грехове. В своето отчаяние и безизходност тя прави своя труден и безнадежден избор – свободата и любовта. „По бял ден, без да се пази от когото и да било… като луда се спуска тичешком към дола… циганите ги нямаше. Тичешком, както бе дошла, с пламнали очи, тя се спусна надолу по пътя…“ Волният полет на Славенкината душа е кратък. Като престъпница тя е доведена в селото, което е напуснала по своя воля. Божура е одумвана, но никой не я е анатемосвал или ударил. Срещу Славенка и арестувания Билял, издран и окървавен от бой, се надига цялото село с озлобление, със сопи, юмруци и закани: „Дайте ги на нас. – Ние ще ги съдим!“ „Не я е срам… с един циганин!“ Селото се изживява като общност, цялостен организъм, чиято чест е опозорена. Картината е предадена натуралистично, в целия ѝ драматизъм, но и с оттенък на негодувание към заблудите на човешката тълпа; съжаление за осакатения и погубен живот на двама млади и влюбени. Бърни и майка му подбират Славенка да се върне в къщи. Тя е замаяна от случилото се. Не е разбрала истинското му значение, смутена, без да е уплашена. Дядо Иван ги чака на вратника. Той е единствената надежда на обруганата жена, че ще я защити, че поне един човек ще я разбере, защото е мъдър и знае, че е човешко да се греши, но и да се прощава. Че всеки човек има право на избор как да живее и кого да обича. Той ѝ обръща гръб. Забива лице в земята, тя моли единствено него за прошка. „Той не се обърна и не я погледна.“ Славенка, както и Божура, е самотен образ на жена, която следва инстинкта и зова на сърцето. Нейното бягство не е осъзнат бунт, протест срещу нравствеността, законите на обществото и неговия морал, а бягство от безличното и монотонно съществуване, в което нищо не се случва. Няма ни радост, ни любов, ни песен. Дори майчинството не я е направило щастлива. Тя е забравила, че има деца. За тях научаваме от селяните: „Не ѝ ли дожаля за децата?“ Славенка е отклонилата се от стадото черна овца, която не могат да приемат, защото е белязана, не прилича на другите ни по външност – винаги засмяна, ни по нрав – волнодумна, емоционална, духовно надраснала своята среда. Проявява характер и смелост да напусне стадото и да живее според своите разбирания и желания. Тези Йовкови творби са далечно, но гръмливо ехо на Пушкиновите поеми „Кавказки пленник“ и „Цигани“.
Пушкин слага началото на поемата „Цигани“ през 1824 г. в с. Михайловское, което е продължение на неговото Южно заточение от 1820 г. В предисловието на поемата пише: „…молдавските цигани са смирени привърженици на свободата… и се отличават… с голяма нравствена чистота.“** Поводът да напише това уникално
произведение е едно негово пътуване до с. Долна, Бесарабия. Близо месец той се подвизавал и споделял живота на един табор. Бил впечатлен от простотата на техния бит и взаимоотношения. Влюбил се в Земфира, дъщерята на старейшината. Хората от селото виждали как „простата циганка и великият поет“, заловени за ръка се разхождали из степта, загледани един в друг. Любовта им не продължила дълго. Земфира се влюбила и избягала с друг циганин. Ревнивият Пушкин търсил изменницата, но не я намерил.
Нарекохме поемата „Цигани“ уникална. В какво се състои нейната неповторимост. В отделна книга поемата излиза в 1827 г. Осемнадесет години по-късно Проспер Мериме, който добре е познавал творчеството на Пушкин и известно време са си кореспондирали, издава своята драма „Кармен“.
Докато Мериме акцентира на контрабандистката дейност на испанските цигани, която доминира и над любовта, то Пушкин поставя глобални въпроси от общочовешки характер. Той изразява своята гражданска и човешка позиция за свободата и любовта. За етническите различия и интелектуалните прояви и възможности на човека. За неделимостта на човека от природата като нейно творение. В поемата „Кавказки пленник“ поетът изразява своите възгледи и търси причините, които тласкат човека към промени, а те са вкоренени във физическото и духовното закрепостяване на личността. Чрез Алеко, главният герой на поемата „Цигани“, той развива тези свои схващания. „В образа на Алеко Пушкин е вложил частица от самия себе си“.*** Още във въведението Земфира представя своя гост на баща си като преследван от закона.
„Он хочет быть как мы цыганом.
Его преследует закон...“
Всеки стих от първия диалог със Земфира е зареден с гняв и напрежението на неговата горда, свободолюбива, неспокойна, бунтуваща се душа. Дали съжалява за това, което е изоставил, той отговаря: „За какво да съжалявам?“ Там хората „… се срамуват от любовта, прогонват мислите си и търгуват със свободата си“. В чергарския живот той търси уединение, независимост и щастие в уединението. С всеки следващ стих Пушкин – Алеко прибавя нови и нови аргументи за постъпката си, стремежът му да се съхрани, да не погуби човешкото в себе си, заради един псевдоцивилизован свят. Достатъчна му е нейната любов и свободата, към която се е стремил. Не е предвидил, че толкова скоро ще настъпи краят на идилията. Земфира се влюбва в друг. Тя го презира и приспива тяхното бебе с песента, която е пеела майка ѝ Мариула, преди да изостави малката Земфира и баща ѝ.
„Коли ме, гори ме/ на жарава ме сложи…/ Твърда съм, не се боя/ ни от ножа, ни от огъня! „Ненавижу тебя! Умираю любя!“ Той е потресен. В него заговорва нараненото мъжко честолюбие. Сблъсква се със самия себе си. Той иска да е свободен, но не е преодолял негативите на своето общество. На неговото ИСКАМ СВОБОДА се съпротивлява Земфирината волна природа – АЗ СЪМ СВОБОДНА! Заслепен от ревност, Алеко убива и съблазнителя, и Земфира. Той не се противопоставя на циганката, а на ЖЕНАТА, която има свободата да избира. След убийството, старият циганин му дава последния урок по човеколюбие и вътрешната свобода на човека. „Ние сме диви. Нямаме закони. Не измъчваме и не убиваме, но с убиец не искаме да живеем.“
Таборът напуска гибелното място. Всред полето остава една каруца с продрано чергило и ТОЙ. Осъден на самота. Изгубил битката в дуела със собствената си съдба.
При Йовков проблемът за свободния избор на любовта е етнически. Несъвмес-тимост, поради исторически сложили се обстоятелства. При Пушкин са заложени морално-етични, но и ГЕНЕТИЧНИ разлики. Едните – Мариула, Земфира, тук е и Кармен, са се развивали в условия на първобитна освободеност от всякакво подчинение – закони, богове, идоли. Целият свят е техен като на прелетните птици. От другата страна са човекът „пленник“ на цивилизованото общество, обвързан с властови и религиозни изисквания. „Пленникът“, достигнал по-висок етап на самопознание, се стреми да си върне свободата, която му принадлежи според законите на природата. Така се ражда вътрешният конфликт между истински свободния и борещия се за свобода. А нашият въпрос „ЗАЩО НЕ? Остава без отговор.


* Съкратен откъс от изследването „Йордан Йовков „Индже“ и „Кирджали“ на А. С. Пушкин.
** Трубецкой, Б. Пушкин в Молдовий, К., 1985, с. 301
*** Бурсов, Б. Судьба Пушкина., Л., 1989., с.395.

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево