Лили Качова e родена в Бургас. От 1977 год. живее в София. Автор е на стихосбирките „Стихове по пясъка“ (2004), изд. „Август”, „Вълче в градината на Господ“ (2008), изд. „Български писател”, „Адажио за мокри гларуси“ (2013), изд. „Потайниче”, „Виа Понтика и кръстопътни души“ (2015), изд. „Потайниче”. Участва и в сборна стихосбирка на бургаски автори „Думи в мрежата“ (2005). Нейни творби са публикувани във вестници, списания, сборници и алманаси, в т.ч.: „Словото днес”, „Труд”, „Литературен глас“ Ст. Загора, „КИЛ“ – Варна, в-к „Преса”, списанията „Пламък”, „Знаци“ – издание на Славянската литературна и артистична академия – Варна, „Жажда“ – Сливен и други. Има множество отличия от национални и регионални конкурси за поезия, между които: Национален поетичен конкурс „Валентин Найденов“ 2013, „Литературен глас“ Стара Загора 2013, „Златен пегас“ 2011, „Яворови дни“ 2011, Национален поетичен конкурс „В полите на Витоша“ 2008, „Мелнишки вечери на поезията“ 2007, „Пенчо Славейков“ в София 2007, „Море от вино”, Поморие 2007 год. и др. Била е гост на Международния литературен фестивал „Стихове под стария чинар“ организиран от Съюза на албанските писатели в Република Македония през 2015 г.



В ИРИСА НА ИЛИНДЕН

Илинден е. Навън кървят треви.
Изтича слънце от прерязаните вени
и тишината след косата се изви –
почти е катедрална…
Като есен.
Почти крещи бездомникът-щурец
и как раздвижва сенките на здрача ми…
Деня скъсява… и гризе, гризе,
а той конете е пришпорил –
лято е.
И още е за триста луди луд.
Горещниците – с макове в окото –
сред жътва пеят…
Поплак ли дочух?
Видях за миг да се събира ято.
Стоя с втвърден от заминавания гръб.
Артритно е крилото ми. Боли ме.
И свеждам се над земния си път…
Илинден е.
А в ириса му – зима.

ДОЧУТО МЕЖДУ ИЗСТРЕЛИТЕ В ПАРИЖ НА 13.11.2015

Танго в Париж ли?
Кестенът заплака:
Човек е дух и страшно много кал.
Стъписа се светът, а после пламна –
над кръстовете гарвани кръжат.
Като във филм на Хичкок са.
Връхлитат
с гъгнивото си грачещо арго.
И късат плът – на варвари приличат –
и чувам как звънти Армагедон…
Оръжия,
езани,
литургии
тъй често са с еднакви имена.
Солта делят.
Наоколо – пустиня
и после…
непосилна тишина.
А в нея няма място за декори.
И раждане,
и смърт
са точно днес.
Човек е буйното дете на Бога
и крайно време е да порасте.

КЪПАНЕ

Трептят свещички в унеса на Ганг.
Една от тях... Една от тях е моя.
Родих се в лотос – дъх от дъх на цвят,
а тинята сега ми е до пояс.
О, нека стихнат злите ветрове,
надмогването с дявола и Бога.
Човекът в мен е страшно уморен,
вълчето пък – уплашено от хората.
Рисувам между веждите око.
Окото трето – двете не достигат.
Дано прогледна – време е дошло –
във края съм на слънчевата крива.
Да ме изкъпе майчица – вода.
Нагълтах се със пясъци в пустинята.
И после лека – капчица на длан
с хартиената лодка да отмина.

ИМАНЕ ЗА ПИЛЕЕНЕ

… И ветровете ми не са каквито бяха.
Предишните – с дъха на дъжд, земя и юли –
в росата се търкаляха –
жребци сред лято.
Гъсениците бяха пеперуди…
А днес проплакват в бесовско котило.
В джендемите се раждат и пилеят.
Пилеят от събраното,
а дните
приличат на обесени недели.
Ръцете ми са празни. Как да сипя
елей за помирение със Бога?
Говорим на различните езици –
божествен Той,
а в мен отеква грохот.
Трещи, гърми… Утеха как да чуя?
Утеха ли?
Навярно е за слабите.
Какъв ти сън? Умират пеперуди.
Животът е броене наобратно.
А пътят ми – настръхнал –
в Рим не води.
Сред тръни индулгенции не дават.
До грош си плащам правото на спомен –
сребристи ветрове да си открадна.
Защото знам, че нищо не се връща.
Каквото е било,
било е
и минава,
а те са ми пристанище
и къща…
Жребци на зазоряване по плажа.
Необуздани вятърни жребци –
недостижими птици.
Попътна светлинка са ми.
Накрая:
– Дойдох си грешна – честно ще засричам.
Имането ми –
два табуна – в юг зачеван – вятър.

СВЕЩИЧКА ЗА ДЕЛФИНА

Окървавиха изгрева.
Делфинът
с изящен скок проряза с гръд зората.
Простреляха го в полет.
Чух и хрипа
и кървавата струя към водата
в солените безмери как отвежда
безумеца –
във слънцето надзърнал…
… А беше влюбен.
Също като мене,
но повече от мене беше дързък.
О, как – по детски чиста –
радостта му
венчаваше морето с висините,
танцуваше…
А днес тревожен гларус
реди заупокойни литургии.
Делфини ли шептя в несвяст?
Харпунът.
Метален зъб е той на суетата
и празникът –
триумфът ѝ над други…
Един убит делфин какво ли значи?
Нарекоха го улов и победа,
а нещо безвъзвратно си отива.
Не знам дали нарича се Човечност,
но знам –
без него всичко е пустиня.

СЛАДКО ОТ СМОКИНИ

Над морето – вечерня, а Бог – по-бездомен от мене…
Късен гларус е август, кърви под Господнята самост.
Заприличва на дом – за безпътника в залез постеля –
и в покоя му влизам със гола душа –
като в Храма.
Есента ли проплаква? Пищи над прибоя ѝ птица.
Елегично докосват се с бриза – любовно попътни.
И трепти по небцето ми сол – старо чувство за пристан –
не усетих кога, нито колко пътувах
до вкъщи.
А съм ничия, Господи. Толкова ничий е вятърът.
Непростимо наивна и смешна – отглеждам заблуди.
Имат край и сезоните, зрее в мен вълчата азбука,
но сега ми е есен
и друго не искам да чувам…
… Напращели са клоните с тъмни, безсънни смокини.
Някой сръчно отпенва, друг бърка във сладкото с пръсти.
После писък и смях… И надничам през процеп в годините.
Виждам мама, а аз…
След това заднишком се измъквам.

СМЪРТТА НА РИБАРЯ

В часа на отлива, в часа преди да съмне,
в часа за екзекуции и сбогом,
не знае той –
със жеста на осъден
цигара пали, после кашля грозно.
И портата прискърцва подир него.
Градът тежи от есен, сол и риба.
Сезон във тиха охра –
за раздели.
В такъв сезон жена му си отиде.
Внезапно тръгна тя –
със вик на птица
гравира пентаграма в небесата.
Гласа ѝ чува нощем – левантийка –
далечна – тя, а близка – самотата.
Морето му остана.
Друго няма.
И лодката, веслата потъмнели.
Но този див сархош –
безпътен вятър
попрекалил е снощи със червеното.
И вдигна се вълната – черен бивол –
и в бясна вакханалия погълна
брега, света и хрипа му в гърдите
и вместо с въздух, с вечност ги изпълни.
Животът му се сви до точка в златно,
изгряла във гледеца на всемира.
Смъртта не е ли вход към свободата,
а таксата за нея –
връзка риба?
Заблъска се в ръба на световете.
Вълните мятат тленното му тяло,
гласът на левантийка го люлее…
И чувам как изплаква бебе в бяло.