Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: МИНИАТЮРИ ПО ДЕЙСТВИТЕЛНИ СЛУЧАИ"

МИНИАТЮРИ ПО ДЕЙСТВИТЕЛНИ СЛУЧАИ

АЛЕКСАНДЪР БЕЛЧЕВ

АЛЕКСАНДЪР БЕЛЧЕВ

Поет. Отговаря за корекцията, избора, връзката с виртуалното...


Роден е на 17 септември 1952 г. в Добрич. Завършил е електроинженерство и радиожурналистика. Негови стихове са превърнати в песни от известни изпълнители - Михаил Белчев, Асен Масларски... Има две поетични книги.

Последни 5 статии от АЛЕКСАНДЪР БЕЛЧЕВ

Александър Белчев


(или, каквото животът ти предложи, никой не може да го измисли)


20 СЕКУНДИ
(или как ми платиха по 20 долара на ред)

Имаше тогава във всеки град и паланка у нас радиоточки (наричаха ги кабелни радиовъзли), имаше и ежегоден конкурс за техни радиопредавания в Търговище. Та аз бях шеф на такова чудо в Добрич, шеф на сдружението им беше кореспондентът на БНР в Търговище Евтим Петков, който ме свърза с Асен Масларски да направим песни, а с Евтим бяхме състуденти във факултета по журналистика, и конкурсът се провеждаше с покровителството на декана му, проф. Веселин Димитров, теоретик на радиото у нас, светла му памет, по-жертвоготовен и добър човек не съм срещал. Това вкратце е необходимата предистория, да е ясно за какво иде реч нататък
И понеже неведнъж ми бяха награждавали радиопредавания в конкурса, дойде време да ме поканят да журирам (това по времето, когато тъкмо захапвахме демокрацията, или тя нас, въпрос на гледна точка).
Няма лошо – поемат ми разходите, че и плащат за журирането, и се срещаш с драги приятели – отивам, слушаме два дни и посредствени неща, но с мерак правени, и стойностни, както е винаги при конкурси, и се поскарахме кого да отличим, но „конструктивно", както си му е редът, и аз се влюбих в една от членките на журито, както си му е редът. Изяждам я тази Мария с погледи, тя мен – не толкова въодушевено, и така до прощалния бал в елитната дискотека на Търговище. Пресрамих се, поканих я да продължим на по-удобно място вечерта, а тя ми се усмихна: – Изпревариха те! Закъсня с 20 секунди!...
Мераците са едно, реалността се налага да приемеш с достойнство – казах „доскоро" на приятелите, събрах си незначителния багаж от хотела и се настаних да страдам в барче в покрайнините на града.
20 секунди... И пишман поет нали съм, реших да спретна стихче, което, ако го четеш, отнема 20 секунди... Тъкмо го свърших, барманът ми казва, че затварят. Ами сега? Гарата в Търговище е на километри далеч, влакът за Добрич – в 2.00 през нощта, а е само полунощ... Преброих колко имам от хонорара за журирането и махнах на едно такси. – До Добрич? Подигравате ли ми се? – Не бе, човек, ето парите – стигат ли? – Е, ще Ви останат да си допиете там...
Вероятно най-дългият курс в живота му е бил, но в два часа посреднощ ме достави човекът, и отидох да се доутеша в хотела, където Мариан Желев, авторът на „Свлачище", беше барман – тогава романите му явно бяха само намерение...
Сядам на биричка, и до мен се присламчва една... ясно каква, но доста хубавичка. Предлагам да я почерпя, тя отказва: – Друго искам! – Съжалявам... Не съм настроен за това – Не бе, човек! Играе ми се бинго, а нямам пари за талончета...Как да не ти стане интересно? И се споразумяваме, че ще влезем на бинго, ще плащам талоните, но ако спечели – делим наполовина?
Влязохме, спечелихме натрупването, и съвсем да е като в приказка – „ударихме" едновременно бинго – по 38 бона на човек... 12 реда стихотворение, по тогавашния курс на долара ми се падаха по 20 долара на ред. Вие смятайте през коя точно година се случи това. 20 секунди... И куп пари...
На сутринта се обадих на актьора Радомир Андонов – бях съобразил, че тези 12 реда чудесно могат да се „вмъкнат" в „Равноденствие" – и те двамата с Валентин Атанасов, звукорежисьора, записаха клипа „на прима виста".
20 секунди и куп пари, но нямаш ли Любов – нямаш нищо.

 

 

ПРОКЛЕТА КУЧКА

С кучки винаги добре съм се разбирал, особено с проклети, но тази беше наистина уникална. Явно някой се беше постарал, с лошо отношение и целенасочено, да я озлоби срещу човешкото племе. Горкото животно... Вързана с желязна верига и никой от строителите не смееше и да припари в обсега й, по понятни причини. На мен, като на човек с две висши и особено подходящ за нощен пазач, ми обясниха, че вечер мога да я пускам, но мнооого внимателно, да държа тояга и да съм обмислил пътя за бягство.
Не се наемам да обясня мисловните процеси на проклетите кучки, но като се погледнахме в очите, разбрах, че съм ѝ симпатичен – и въпреки ужасените викове на бачкаторите, отидох до нея и я погалих – първо я почесах зад ушите, а като се излегна блажено – и по корема. Така за няколко секунди станах авторитет в очите на зидаро-мазаческото племе.
А мястото си беше повече от опасно – някъде между Симеоново и Драгалевци, и навремени се и гърмеше, когато преоблечени като попове разстрелваха в близките заведения бизнес-съперниците си. Но аз си имах Синтия, и след ритуалния пир с пилешки кокалчета, тя лягаше пред вратата на стаичката ми на пазач, и ме охраняваше грижливо – а аз си пишех пиеси, повести и стихове, и никой проверяващ не можеше да ме изненада, дори и да задремех.
Когато излизах – и да се поразтъпча, и да наобиколя по задължение, на лунна светлина понякога зървах и невестулката – но тя никога не ме допусна близо до себе си. Е, не можем да имаме всички жени, нали така казват? Но в неделите строителите почиваха, та „охранявах" и денем. И идва един министър да нагледа как върви строежът на апартамента му – там, като вилна зона, повече от два етажа сгради е забранено да се строят, неговият беше на петия и колкото футболно игрище, че и с басейн на открито, половината етаж – а аз се разхождам със Синтия до мен, но на повод – страх ме е да я пусна, ще изяде някого. Щом наближи, Синтия заръмжа предупредително – а той посяга да я гали!
Едва я удържах, яка немска овчарка беше...И му казвам: – Внимавайте, господин Василев, тя не знае, че сте министър!
Брех, умен управленец – от две думи ме разбра!

 

 

„КАКВО Е ЛЮБОВТА НИ, ДЕН
... след победените заблуди? –
Измислен клоун, откровен
в несъществуващи етюди.“

(или как ми се наложи да кажа на Красимир Ранков „Шапка ти свалям!“)

Звъни ми той, и вика: – Намислил съм да поставя мюзикъл в добричкия театър, все пак съм му шеф, наемаш ли се ти и Камелия Кондова да напишете текста? (разшифровано значи: то Камелия и сама ще го напише, но що не добавиш нещо „за цвят"?) – Ама Краси, аз кога да съм писал мюзикъл? – Що бе, за да направиш нещо, трябва вече да си го правил ли? (ако не сте преговаряли с истински талантливи режисьори, знайте – те така се мотивират – да нямаш какво да кажеш).
— Освен това ще работиш с Петьо Радевски!(демек, голяма чест, и съм длъжен да знам с кого ми се оказва милостта да взаимодействам).
Точно така излезе накрая – опитайте само да си представите оркестъра на Радевски, който на доста нетипични инструменти – легени, корита за пране, кратуни (кухи тикви) и каквото ти хрумне, излълнява и класическа музика, и поп хитове? –
направо ми спря дъха...
Мюзикъл си е музика и танци, нали така? Та аз и Кондова да напишем шеговити текстове към хитови песни, понеже идеята е народа да се весели и смее от душа?
— Но Краси, толкова хора на сцена ще е страшно скъпо! (подпитвам си аз, да знам доколко да се разпростра).
— Теб това не те засяга!
— Тогава искам в дъното на сцената на „приглушено" осветление двама да правят секс върху бюро, докато звучи песента! (Тъй де, ако нямаш и претенции, какъв автор си?!)
Всъщност препратката ми беше към популярни български филми и постановки, понеже се тръгваше от идеята „45 години стигат", срещу което възроптах и го замених с „И век ни е малко", и в процеса на работа преценихме пародиите да са върху наши си, български песни, та припева към популярна италианска песен така си и остана само като заглавие на тези ми редове.
И идва денят на премиерата, и какво да видя – на входа на театъра – крава! Ама жива, и срещу билетчето на всеки зрител му доят чаша мляко!
Е как да не му кажа на Краси Ранков: – Шапка ти свалям!

 

 

ЖИВОТЪТ Е ХУБАВ

На излизане от магазина се разминах с една малка принцеса. И тя ме погледна така, както поглеждат само малки принцеси.
— Здравей! – казах ѝ аз.
— Здрасти! – отвърна ми тя – и ме погледна така, както поглеждат само малки принцеси (около 4-5 годишни).
Десетина метра по-надолу, на същия тротоар, тъкмо ми донесоха бирата в кварталната кръчма, и чувам: – Здравей!
— Здрасти! – отвърнах на малката принцеса.
— Баба след малко ще дойде с хляба, но дотогава искаш ли да ти покажа новата си книжка?
— Ще ме зарадваш! – отвърнах на малката принцеса (което си беше самата истина).
И тя започна да ми я показва – книжка с приказки за животни, ама магическа – натиснеш бутонче – петльо кукурига; натиснеш друго – овцата блее – а бе книжка тъкмо за малки принцеси!
Само че, както във всяка приказка, баба дойде с хляба.
— Показваш новата си книжка на чичкото ли?
— Ами да! – каза малката принцеса – и на него много му хареса! (което си беше самата истина).
И тъкмо си бяха тръгнали, дочух как маркира последното си завоевание:
— Той вече е мой приятел!
Което си е самата истина.

 

 

ЛЮБОВНА ИСТОРИЯ

Едно време, преди да си спукам тъпанчето на лявото ухо заради лакомия и гмуркания на дълбочини за спортисти, а не за лаици, бях вманиачен на тема „подводен морски риболов“. Е, с подръчни средства – нашенски прекалено дълъг харпун с ластици и две вълнени фанели една върху друга наместо неопренов костюм, пристегнати в кръста със самоделен баластен колан, но има ли значение? Като знаете какви приказни гледки са долу…
И да дебнеш плашливи кефали в рамките на минутката въздух в дробовете – а бе не ми разправяйте, че рибите от магазина или отстреляни, ако си с бутилки за леководолазно оборудване, имат същия вкус!
Не само за мен тези приключения бяха възможни единствено в приблизително летни съботи и недели, но тогава още не осъзнавах какво – да не скромнича – щастие ми е отредила младостта ми. Сега и като го сънувам, не ми се вярва, че съм го имал. Но всичко по реда си.
Приключил съм късно вечер в петък с редакторските си ангажименти в Радио Варна. То нерви, то чудо, всичко „на запис“ и прослушано за секретност от БКП-цензора; прибирам се на таванчето с обща тоалетна за петте тавански стаи – и два дни са си лично мои! Чантата ме чака с мерак на куче за разходка, в събота сутрин се качам на първото корабче за Галата и ей ме там!
Другите слезли гледат невярващо как поемам наляво към обления от вълни отвесен скален бряг, но маниаците си знаем работата. Има тайна пътечка, на едно-две места вода само до коленете, на две-три с ръцете нагоре се хващаш за камънаците да не те събори чантата в морето, не да не се е случвало… – и ей те на десетина метровото (по дължина) и около метър (на ширина) магическо плажче, известно само на варненци-кореняци и на близките им приятели!
Айде бързо сега, плавниците „Гигант“ (огромни, тежки, неудобни, но само „на сухо“) да ги понамокря; и маската, и шнорхела – навличам фанелите, пристягам баластния колан – и съм в друг свят, където всичко зависи само от мен (и от него – за това – малко по-късно…).
Залепям се по корем на пясъчното дъно, в подножието на камъка, който заобикалят по пътя си кефалите; те да не ме виждат, а аз тях – да, щом се появят – е няма… Свършва ми въздухът, хайде горе, сетне пак се гмуркам долу – е няма… Така сума ти пъти, докато ми затракват зъбките от студ – първи признак, че са минали поне два часа, и се налага да мина на скучни попчета, да не е съвсем без хич… Ама нека поне още веднъж, а?
Нататък е ясно – няколко пъти „поне още веднъж“, десетина попчета и цял посинял, поемам към брега.
И с ужас разбирам, че все още съм в свят, където всичко зависи само от мен – но и от него.
Едно е да се надцениш в службата – мъмрене или уволнение, известни финансови загуби и неприятности – но тук за самонадценяването плащаш с живота си.
Щом пиша това, справил съм се някак с преохлаждането и неизбежните схващания на крайниците, но на два-три метра от спасението загубих съзнание. Пред очите ми падна черна пелена – последните си движения не помня, само мисълта, че трябва да се измъкна от морето, по корем, пълзешком, като плужек – но поне до кръста.
Когато отворих очи, веднага ми стана ясно, че съм се удавил – пред мен беше седнал чисто гол ангел от женски пол, димеше цигарка и ме гледаше с любопитство. Но някак тъжно, как се стига до такива изводи не подлежи на обяснение, важните неща се усещат. Е какво сега, в рая ли бях, или в ада? Налични бяха несъответствия – липсата на крила, поведението – нещата клоняха към очакванията ми, покрай живота, воден от мен дотогава, но знае ли човек?
Протегнах ръка с няма молба първо към устните, сетне напред с жест, че и аз искам да пуша – сложи ми запалена цигара между пръстите. Опънах си няколко пъти, подвуумих се, но първия въпрос зададох на руски. Никакъв отговор. Е що за нрави в отвъдния свят? Всички „гларуси“ знаехме от опит, че полякини и чехкини, които изглеждат като ангели, ненавиждат този език; още тогава ни беше известно и защо, но и „там горе“ ли? Е, не си бях у дома – с оскъдния ми немски се получи. Не, нямало да дойде на таванчето ми, любимият ѝ я напуснал и искала да е сама с тъгата си.
Изправи се и се отдалечи.
От тогава съм наясно с това, с което и Вие – че любовта започва, когато си отива.

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево