Ангел Веселинов
/1959 – 2015/

СИНКОПЪТ *


Когато ме заведоха в Бастилията, така ѝ викаха на гимназията, и ни строиха поред на паралелките, аз не познавах никого, освен баща си, който се отдалечаваше от нея, за да хване автобуса на обратно за село. Бяха ме напъхали нашите в един син костюм, под него в една бяла риза, на врата стегната като примка с червена вратовръзка, а остриганата ми глава потъваше в голямата фуражка, та само уплашените ми очи се виждаха как шарят и молят снизхождение. Съучениците ми бяха учили вече една година заедно, познаваха се и гледаха с градското си око пренебрежително пришълеца слязъл от планината. А като започнахме Омир – хоп!, лепнаха ми прозвището Терсит. Не им липсваше асоциативност, каквато ми се струва отсъстваше у съквартирантите ми, които бяха големи келеши и ме кръстиха Заек. Мода някаква наложила се от казармата, разказвана от бащи на синове, от големи на малки. Новобранец значи. „Заек, донеси ми обувките! Защо не са лъснати? Заек, бягай за дърва, Заек, скокни до магазина за хляб, за цигари! Абе, ти, още ли си тука?“ и т.н. С две думи – лошо ми тръгна. Не ми се ходеше в огромната каменна сграда, където ме бяха пратили на книга да се изуча, не ми се прибираше в квартирата, защото ме очакваха мутрите на самозваните бабаитчета. Не щеш ли и чичо ми, на когото ме бяха кръстили и много се обичахме, се помина внезапно след месец. Причерня ми, изправих поглед към небето и:
— Това не се понася вече, Боже! Защо ме наказваш?
— Не, не те наказвам. Стига си хленчил! Всичко ще мине. Ще видиш.
— А дотогава?
— Твоя работа. Аз каквото трябваше, съм го сторил.
И изчезна.
После нещата взеха да се променят.
Спомням си веднъж, от някаква бригада се връщахме с един раздрънкан автобус, беше след втора смяна, около 22 часа вечерта. Седяхме по трима, четирима на една седалка, пееха се песни, разказваха се вицове и тъй като нямаше учители, можеше да се чуят и по-разголени и закачливи. Когато пристигнахме в града, един от съучениците ми, вече с мустак, зализана назад коса, светещи очи и ярка усмивка ме дръпна за рамото:
— Ей, Терсит, ти пиеш ли, бе?
— Пия.
— А пушиш ли?
— Пуша.
— Утре вечер си на терен у нас! Става ли?
— Става.
И стана. После видяха, че мога да играя футбол не по-лошо от тях, да решавам задачи, да пея, да мисля, да танцувам и дори да се влюбвам пак не по-лошо от тях. Не мога да си спомня защо, но смениха прозвището ми от Терсит на Съдбата. Пак беше опит за шега, но вече звучеше топло и приятелски. И още на другия ден:
— Съдба, искаш ли да се запишеш във футболната школа на юношите към градския тим?
— Искам! Много искам!
— Но в понеделник набират нови членове за училищната музика и училищния хор. Ако те хареса даскалът по музика – няма отърване. Искаш ли да се явим заедно аз, ти и Ванката? Маестрото ще проверява гласовете ни на пианото. Ако пеем фалшиво, ще ни се размине само с ругатни или най-много с някой шамар по врата. Ако ни приеме, ще ни скапе от репетиции и край със спорта.
— Мисля, че ще се справя. Знам как се пее вярно, значи ще мога да пея и фалшиво.
Речено – сторено. Отиваме в понеделника при маестрото.
— Съдба, ти ще влезеш първи, защото миналата година не си учил тук, той не те познава и по-лесно може да го заблудиш. И както се разбрахме, нали?
Нямаше как да откажа на такова високо доверие, пък и страшно обичах футбола и бях готов на всякакви жертви за него, почуках плахо на вратата на кабинета по музика.
— Влез!
Влязох.
— Седни сега тука до мене, аз ще свиря на пианото, а ти ще повтаряш след мене мелодията с „ла-ла-ла“. Ясно?
— Да.
И започна.
Мелодията, която излизаше от пианото, не само че ми беше позната, а до болка се беше сраснала с едно мое преживяване в час по музика на село, когато самият Инквизитор ни обясняваше синкопа: „ Ла (половин тон), ла-а (цял), ла (половин тон)“. Моят съученик, Тодор Черепанов, не обичаше пеенето, той всъщност не обичаше нито един предмет, се помъчи да го хване предвид надвисналата над черепа му опасност, но не успя да го изпее и изтактува от място след няколко трагически опита. Тогава даскалът го извика при себе си, хвана с огромната си рунтава лапа крехката още детска ръчица на невинния грешник и започна да тактува с нея върху подалия се над старата маса гвоздей и зверски да реве: „Ла (дрън върху гвоздея), ла-а (издига ръчицата му и пак я стоварва върху пиронската глава), ла (вдига я нагоре). И пак, и пак. Всеки следващ път по-силно и по-гневно. Кръв пръска от дланта на мъченика, сълзите му се стичат като пороен дъжд по стъклата на прозорец, той плаче на глас, ние сме се втренчили и също плачем, но мълчаливо и без сълзи.
Спомних си тази картина, можех да изпея упражнението не само с „ла-ла-ла“, а нота по нота. Можех да начертая петолиние с ключ сол на черната дъска и да напиша нотите досущ както са в партитурата на автора, но ме изби на плач и аз се разридах, точно като Тошко на времето.
— Стига си ми цирлил! За нищо не ставаш! Махай се! Ще се обадя още днес лично на учителя ти по музика, да го попитам защо ти е писал шестица в удостоверението за завършено прогимназиално образование!
— Но... аз... не знам какво стана... Да опитаме пак?
— Не! Вън! Ти си пълен бездарник! Не искам да си тровя нервите с теб през цялата година! Следващият!
Следващите обаче бяха чули ругатните и обидите, куражът им се беше изпарил от главите, те ги приведоха и маестрото отсече:
— Ваньо – в духовата, Пламен – в хора! Следващия понеделник след часовете ще ме чакате пред кабинета ми. Ясно ли е! И без номера!
Тръгнахме си заедно от Бастиона на науката. А Пламен:
— Хич да не ти пука, Съдбичке! И аз няма да пея в хора. Баща ми беше футболист в градския отбор, любимецът на публиката, легенда, голмайстор. Той е приятел с треньора, ще му се обадят на даскала и готово. А ние с тебе утре ще отидем заедно на стадиона да те запишат при юношите.
— А па вие да не си мислите, че аз ще му свиря в духовия оркестър? Бащата е кош ми ти коджа кмет в Чипровци, той командва парада, колко му е да завърти една шайба и всичко ще бъде о кей. Аз да не съм дошъл тука туби да надувам – изломоти със самочувствието на потомствен принц Ванката.
— Е да, моят баща е миньор. И аз плюх върху рода си, като се направих на идиот преди малко. Дядо ми свири на кавал, вуйчо ми е кларнетист, а Съдбата – пълен музикален инвалид и бездарник. Пфу!
— Но ще стане футболна звезда!
Дълбоко в мене някой тихо проговори:
— Кой знае... Колкото стана певец и барабанист. Ама все пак ще опита.

* Музикален термин. Синкоп е преместването на акцента от силен метричен момент на предходния слаб. В резултат на това, тон встъпил на слаб метричен момент, продължава да звучи и през следващия силен. Силно метрично време е всяко първо време на такта.

ЕДИН ЖЕСТОК СЛЕДОБЕД

Пословична е любовта на българина към знанието. Казвам го, не защото съм вече белобрад и изперкал бърборко, облъчен от речите на министрите на културата и образованието, опазил ме Бог, не че го знам от дебелите книги, към които изпитвам неприкрита неприязън, а от свои собствени преживявания и впечатления от наблюденията си върху света, който повече исках да изживея, но за съжаление повече го съзерцавах.
Най-напред баща ми:
— Слушай, синко, купил съм ти тетрадки, моливи, мастилница, писалка...
После мама:
— Костюм, фуражка, чанта...
Пак тате:
— От тебе се иска само да учиш и каквото ти кажат даскалите, още там да го попиваш! Аз нямам време да се занимавам.
И мама:
— От нас дрехите, от тебе – науката.
А аз бях добро дете и макар и разочарован от напътствията, съгласих се.
— Иначе ще се мъчиш като нас цял живот – продължиха едва ли не хорово, а аз не проумявах що за мъка е да тъчеш килими и да пееш, да караш трактор само ти в село и да псуваш занаята и съдбата си, ама им повярвах. Пък и другите първолаци явно бяха изслушали тези наставления, защото и те тръгнаха със същия неудържим ентусиазъм на училище. С всяка измината година родителите ставаха все по-взискателни, между нас, децата, започна съревнование кой ще бъде по-добър от другите, кой ще влезе в по-елитно училище в градовете и като се изучи, ще стане големец, а родителите му ще ходят изпъчени в дочените си дрехи из село, горди и недостижими, че са отгледали такава светла личност. Угояваха ни с наука на село, за да можем да постъпим в по-изискани угоителни заведения, лишаваха се от залъка си, за да ни натъпчат главите с благоденствието на бъдещето. В учебните заведения по градовете имаше стълпотворения от роби на знанията.
Така беше и в Бастилията. До обяд учехме гимназистите от реалните и математическите паралелки, а след обяд – чуждоезиковите. Всеки срок ни сменяха. Сигурно, за да е по-справедливо. Отпред имаше голяма спортна площадка, а до нея физкултурен салон с гимнастически уреди, съблекални и бани, но последните не се използваха. Спомням си, че когато бяхме първа смяна, следобедите ходехме да поиграем футбол на някое от игрищата, което беше свободно от редовни занятия.
Един ден даскалът им по физкултура каза:
— Знам, че ви се играе, стига сте ми се молили, аз не съм Господ, но ще ви дам топка, ако ей, този, ми свърши една услуга. „Ей, този“ бях аз.
— Какво трябва да направя и защо точно аз?
— Защото си най-дребен. В съблекалнята на момчетата има един скрин с медицински топки. Ще влезеш вътре, ще сложиш отново капака и през пролуките между дъските ще можеш да видиш дали някой бърка в джобовете на учениците. Омръзна ми да ми се оплакват, че някой им краде парите! Ще стане ли?
— Ами... добре, ама обещавате ли да ни дадете футболна топка?
— Ела с мен!
Отидох, влязох в коша, седнах и зачаках. По едно време дойдоха учениците, преоблякоха се в спортни екипи и влязоха в салона. Малко след това влезе в съблекалнята лелката с метла, лопатка и кофа. Подпря дръжката на метлата на скрина и тръгна от джоб на джоб, сака, панталони, проверява и каквито пари намери, слага ги в престилката. Само пари. Другите работи ги връщаше по местата им. После си излезе и отиде в женската съблекалня. Излязох и аз.
— Видя ли нещо? – нетърпеливо ме попита физкултурникът.
— Видях.
— Вярно ли е? Децата ми казаха, че в нея се съмнявали.
— Вярно е.
— Сега... – изпрати ме при директора да докладвам. Отидох. Оказа се, че трябва писмено да опиша всичко, каквото съм видял, до последната подробност. Описах го. Благодари ми с една широколистна усмивка, изпрати ме до вратата и дори ме потупа по рамото. Аз хукнах най-после свободен навън. А там:
— Съдба! Виж само каква топка ни даде другарят! Чистак нова!
И тъкмо да се втурна към нея, за да опитам удоволствието от играта, заради което бях дошъл, видях момичето тревожещо сърцето ми с присъствието си и заради което обичах да идвам да играя футбол следобед точно в двора на Бастилията. Стоеше помръкнало, по спортен екип, момичетата и по онова време знаеха кой точно екип ще покаже максимално предизвикващите грях и у най-невинните същества от противоположния пол. Повика ме с жест.
— Ти, за какъв се мислиш, бе? Кой си?
— Знаеш много добре кой съм и...
— Доносник! Жената те чака ей на оная пейка. Иска да говорите нещо.
Крадлата:
— Момче, ще ми изядеш хляба, бе! Ти всъщност вече го изяде! Аз не искам да го правя, но имам две дечица, колкото тебе са. Даже по-хубави! Ти ме предаде, само ти можеш да ме спасиш!
— Как?
— Като отидеш при шефа и му кажеш, че си излъгал заради футболната топка. Моля те! Ти майка имаш ли?
Презрях я и я съжалих едновременно. Погледнах Бога в очите и го попитах:
— Какво да направя, Господи?
— Прецени и реши сам.
Представих си мама, малка пред големия стан, видях баба си да наплита скъсаните вълнени чорапи на сина си, баща ми, погледнах лелката и с болка ѝ казах:
— Не мога, лельо. Точно заради това, че имам майка.
— Проклет да си!
Бог чу. Изпрати облаче, което да ме скрие от слънцето, за да не пламна, да ме охлади с дъжда си и продума:
— Правилно постъпи. Ти току-що изпълни една от десетте ми заповеди. Благословен да си!
— Ами момичето?
— Нека то да прецени и да реши. Ти, твоето го свърши.
А то:
— Ти, наистина постъпи като истински мъж, но това беше майка ми.
И си отиде. От мене – завинаги.

ПРЕМЕЖДИЕ В МАХАЛАТА

Бях попаднал в една безизходица и повиках вятъра да ме издуха от нея. Но и той беше пропаднал в едно дере, чул ме беше, ама нямаше как да излезе и да дойде, та да ми помогне. „Ех, – чувам го – да можеше да дойдеш, да ми подадеш една ръка, веднъж да изляза, в небесата щях да те отнеса, при слънцето през деня, при звездите нощем. Ама на. Сега не мога!“
Всъщност моята безизходица беше по-скоро младостта ми, а младостта обича да се забърква в разни каши и после с тия каши се хранеха всякакви лакоми прасета, които колкото повече се тъпчеха, толкова по-розови ставаха, а опашките им все повече се навиваха и се размахваха като антени, които излъчваха на най-широките честоти човешките несъвършенства.
Сега ще ви кажа от какво се разлюляха един ден темелите ми съвсем. Това, че дядо Евтимий беше разперил каменните си ръце пред светската обител на Света гора беше истина, каквато си е и сега. Интересното беше, че под нея, поне по мое време, се взираха една в друга през дуварите невзрачни къщици на хората с другата вяра. „Турската махала“ наричаха квартала, който си водеше свой начин на живот с джамийката, с бакалийката, с кръчмицата, със забрадчиците и шалварчетата. Тук споделяха битието си три малцинствени групи в търновското общество – турци, цигани и студенти. И трите се намираха на различен етап от развитието си, но ги обединяваше бедността. За сметка на това пък беше евтино, по селски уютно и романтично.
Юмер, един внушителен като ръст, като физика и като излъчване циганин, по-скоро наподобяващ на Холивудска звезда, отколкото на кварталния каубой. Беше хубавец, атлет, побойник и любовчия, живееше с младата си съпруга, когато не беше на кирия из страната или в затвора, беше си пристроил две стаички да ги дава под наем на студенти, които обикновено много уважаваше. Когато се напиеше, пребиваше жена си, после пълнеше една голяма стъклена кана с вино и изискани мезета и черпеше квартирантите си. Ей така, от душа. Той никога и за нищо на света не им посяга, приема ги като скъпи гости, които на всичкото отгоре си плащат редовно. Страховит човек беше с две думи. И неговите съседи го уважаваха сигурно точно заради това, а и защото знаеха, че той без нож не излизаше от къщи.
Пък последната му жена! Господ здраве да ѝ дава още сто години! Неземна хубавица! Очите ѝ – буйна екваторска флора, влажни и тъжни, и покоряващи, тялото ѝ – луднало искрящо вино, усмивката ѝ – ослепително бяло сияние. Присъствието ѝ – порив към грях и тайни. А сърцето ѝ – мека топлина и оазис на прошка.
Как бяха създадени тези хора – едновременно взаимоизключващи се и родени един за друг. Те живеех в ужас и във възторг. И досега не мога да си обясня как стана така, че този лош човек, този разбойник и крадец реши, че можем да бъдем приятели и ме обикна като брат. И започна да ме води със себе си. По кръчми, по сватби, навсякъде. Веднъж, си спомням, че отидохме на една сватба. А там го ненавиждаха, защото беше имал взимане-даване с булката и бяха на нож с младоженеца и роднините му. Сватбарите го знаят, стискат зъби, гледат свирепо, аз броя оставащите си мигове, а той заръчва ракия и салата, и маане. Музикантите се споглеждат, но започват. Никой не танцува. По едно време си тръгваме. Питам го по пътя, защо ме измъчи, а той:
— За те видя дали си мъж. – И после добавя. – Тия бяха готови да ни заколят.
— Видях. Затова те попитах защо ме заведе и мене. Аз не бях им сторил нищо.
Той ме погледна отвисоко:
— Защото аз те обичам като брат, а ти се заглеждаш по жена ми и си влюбен в нея. Разбра ли, даскалче?
Разделихме се.
Един ден беше извадил масите Юмер пред къщата, празнуваше. Беше поканил и квартирантките си, две колежки, беше красив пролетен ден, усмивката на слънцето вливаше благодат в душите, като ме видя, покани ме щастлив домакинът, а домакинята отразяваше слънцето, зажужаха пчелите, събираха мед от душите ни, отлитаха, аз се замаях, зажужах и аз и без свян ужилих сърцето на моя приятел:
— Турчино, аз обичам жена ти!
Юмер бавно се изправи, извади от колана на дънките си един нож и ми каза:
— Аркадаш, ела с мене. – вкара ме в стаята на квартирантките и ме блъсна на леглото. – Честно ти казвам, ако не беше ти, а някой друг, щях да го заколя ей с този нож. А с тебе ще говорим като се наспиш.
Когато се събудих, компанията още беше отвън. Излязох и пак се присъединих с намерението по някакъв начин да се извиня.
— Ти помниш ли какво ти бях казал преди да заспиш?
— Помня.
— Съвсем честно ти го повтарям – щях да го направя, ако не беше ти.
— И аз бях честен.
— Знам. Затова си жив още. И пак си ми добре дошъл!
Пътищата ни с Юмер повече не се срещнаха.
С жена му се виждахме, но тя вече не предизвикваше зверовете в душата ми.
— Антихрист ли съм, Боже?
— Не, просто и аз те обичах.