Петранка Божкова


БАЛАДА ЗА СТАРАТА ЧЕШМА

“И може би рядко някой ще го каже, но в душата
на всекиго е благодарност към бога и хвала към онзи,
който беше направил тая чешма и чието име сякаш
вечно шепнеха струите на трите чучура.“
Йордан Йовков

Стара чешма на пътя.
Тя откога ли е тука?
Надписът е изкъртен.
Няма следа от букви.
Белите камъни светят.
Кой ли ги е нареждал?
В пукнатината – цвете.
Тъничко, като надежда.
Бистра вода, студена...
Тя откъде ли извира?
Протягам длан уморена,
времето сякаш спира.
Дочувам някаква песен.
Момински глас ли се носи?
Белите менци къде са?
Болката ме докосва…
Нечия орис вградена
в каменните темели,
бавно пристъпва към мене.
Времето ни разделя…
Колко съдби се преплитат
в халището на спомена!
Вихър се спуска над дните –
прашинки от счупена стомна.
Тътне земята и стене –
човешка река, пенлива.
Дните ни са броени.
Болката е за живите.
Другото е забрава.
В бурени пътят се скрива...
Само водата остава.
Тя накъде ли отива?





ПЕСЕНТА НА КОЛЕЛЕТАТА

         По едноименния разказ
         на Йордан Йовков

Чувам ги – каруците ти, майсторе!
Песента им над житата плува,
сякаш някаква магия тайнствена
към душите ни и днес пътува.
Сякаш мъдростта ти неизречена
търси пристан в дните ни тревожни,
броди в сънищата ни, обречени
да са тъжни чак до невъзможност.
Сякаш дарбата ти, чудотворната,
нещо много важно ни подсказва –
че страхът и болката на хората
се лекуват с обич, не с омраза.
Чувам ги – припяват пак звънчетата
с непозната мелодична нежност.
Майсторе, вълшебнико! Ръцете ти
с красотата раждат и надежда!
И дали защото пак надеждата
може би ще ни спаси от ада?
В твоите каруци се оглеждаме
и се молим тихо.
И не страдаме...