ЙОРДАН ЙОВКОВ В МОЯ ЖИВОТ
Рада Въртунинска е родена е на 28.08.1932 г. Завършила е СУ „Св. Климент Охридски“, специалност, руска филология. Работила е в Окръжна библиотека, Държавен архив и Окр. Съвет за култура като директор на Центъра за худ. самодейност в Добрич. Автор е на краеведски изследвания. Има публикации в местния и централен печат. Член е на Съюза на учените в България. Издала е книгите: „Кратки исторически бележки за развитието на село Приморци“, „Сбогом, приятели“, „Дом на милосърдието“, „Добрич и Добричлии“, „Летописец на Добруджа“ „Звукови вибрации в имената на Йовковите герои“ , „Влияния и подобия в творчеството на Йордан Йовков и Н. В. Гогол“ и романите „Зовът на сенките“, „Когато горяха кладите“, „Сънища“, „Сказание за дървото на живота“, „Реквием за живите“.
Преди няколко време в Сдружението на писателите заговорихме за предстоящите тържества по повод 135 годишнината от рождението на Йордан Йовков. Спонтанно в съзнанието ми изплува един спомен от 1975 година. За да избягаме от голямата шумотевица на грандиозното честване, от натруфените фрази и оценки на всякакви величия, една вечер се отделихме една малка група и отидохме в Клуба на дейците на културата, който се намираше в приземието на хотел „Добруджа“ с предназначението за бар. Няколко добрички писатели, журналисти, литератори, а от гостуващите писатели си спомням негова скромност Васил Попов. Събрани около една маса, както някога са се събирали харамиите или цялата домашна челяд за вечеря. Разговаряхме непринудено, свойски, дори делнично, макар и разговорите да се въртяха около тържествата и Йовков.
В един момент на затишие Васил Попов извади от джоба си сгънат лист и започна да чете. Може би го беше приготвил за конференцията, но там както винаги беше в сила протоколът. Всичко бяло в творчеството на Йовков той бе събрал в едно възхитително бяло есе. Вперили очи в четеца, очаровани, слабо казано, омагьосани и омаяни от тайнствената светлина на думите, които се сипеха в кристален звънтеж, с перлената белота на разцъфнало пролетно дърво. Облъхваше ни душевната чистота и стремеж към поетично съвършенство в душата на двамата автори – Йордан Йовков и Васил Попов.
Какво струват доклади, анализи, възхвали пред възвишената простота на думите, събрани в поетичното творение на един талант, какъвто беше Васил Попов!
* * *
От кога започват спомените ни за Йордан Йовков? Може би от първите разкази, прочетени в учебника по литература, от театралната постановка, гледана в ранното юношество или в общуването ни с наши съграждани, родственици на Деспина Йовкова. За себе си, мисля, че открих истинския Йовков като ученичка в гимназията по време на една весела, шумна и слънчева като юношеството екскурзия. Целият 10-ти Б клас посетихме Йовковите места край границата. Там, сред широтата на степта, пролетната пъстрота и необятността на Добруджанската земя, съм се докоснала, не до творчеството, а до душата на Йовков; до чистотата на неговата обич към плодородната равнина и кротките добруджанци с очи на светци, до онези негови скъпи герои, които „ако можеха да говорят“, биха ни разказали за обичта и преклонението на Йовков към тях, верните труженици и помощници на човека, чийто език е разбрал само той. Там, в Йовково, до бившето татарско село Чифуткьой, близо до граничната межда, в заличените от времето следи на чифлика, по чиито остатъци от зидове се препичаха гущерчета, небето се заливаше от песента на чучулиги, а в нивите, по синорите цъфтяха разкошни алени макове, сини метличини, модри ралици и бели полски маргаритки. Пъстроцветен шал, наметнат на раменете на мома добруджанка.
Тази красота е изпълвала поетичната душа на юношата, а по-късно на даскал Йордан Йовков. Отлагала се е в него като благодатна почва за творчеството, тържествен химн за Божия свят, за златозърнестите жита, сред които върви Христос и благославя човеците. Общуването ми с Цанка Лазарова, сестра на Деспина, и с Румяна Лазарова, моя съученичка, е най-съкровеният спомен за докосването ми до света на Йовков. Има моменти в живота ни, които не можем да забутаме или да изхвърлим от съзнанието си. Те остават в нас като посято зърно, което чакаме да кълне и да плоди, или оставаме техни пленници завинаги.
Посещавала съм дома на Абаджи Кольо много пъти, но паметен за мене е мигът, в който благоговейно и боязливо прекрачих прага на младоженската стая на Деспина и Йордан Йовкови. Обстановката не беше променена. Цанка Лазарова свято пазеше атмосферата на Йовковото присъствие в бащиния дом. Гобленовият килим над леглото, голямата маса и виенските столове – носеше обаянието на Йовковото присъствие. В тази бяла стая си го представях облечен в бяла риза, приведен над белия лист, потънал в света на герои и видения, преминали през Добруджа. По онова време още не бяха застроени високите блокове пред къщата. Кладенецът не се беше превърнал в бутафория. Срещу прозореца на „голямата стая“ се откриваше градската градина със старото казино, с Яланджи баир и моста над суха река, шосето за Варна и рядката акациева горичка по баира, закриваща градското гробище.
Пораснах. Прочетох не един и два пъти Йовковите творби с все същото вълнение като първия път. На писмен изпит по българска литература в СУ „Кл. Охридски“ случайност ли беше или съм имала късмет, бе изтеглена темата „Белите рози и любовта“. Писах вдъхновено с цялата си умствена и физическа принадлежност и обич към всеки от Йовковите разкази. Четиридесет години по-късно в мене беше узряло посятото зърно, като някакво обещание дълго потискано в мене за високо оценената ми университетска работа. Аз се върнах към „белите рози, червения карамфил и любовта“, за да участвам в една от националните конференции през 2010 г. изпълнявах своя обет пред великия разказвач. Моята благодарност към писателя, чиито творби са се превърнали в мое евагелие, в евхаристия за доброто, нравственото и красивото, на което са ме учили. Той беше моят пример за изящно слово и ме научи да търся най-истинските, точните, изразителните и поетични думи в съкровещницата на българския език.
* * *
Нищо, което се прави в памет на Йовков, не е достатъчно. Като председател на Центъра за художествена самодейност имах благодатни възможности и свободата да провеждаме със самодейци най-различни културни и творчески прояви. По повод 100 годишнината, която се разгърна в един изключителен юбилей, организирахме национална среща-конкурс за рецитация по творби за и от Йордан Йовков – „Бялата лястовица“. Конкурсът е проведе в село Красен /Каралии/ и продължи до 1985 година. Изявиха се участници от окръга и страната. Те изпълваха читалищния салон със светоусещането на Йовков за човешкото страдание и мъдрост и биваха обсипвани с аплодисменти и награди.
В журито присъстваха имената на много известни навремето режисьори, актьори, литератори, Алберт Анжел – режисьор в БТ. Нина Светославова, актриса и певица, з.а. Калчо Георгиев от Добричкия драматичен театър, Надя Михайлова от Националния център за художествена самодейност София и др. Читалището бе изпълнено с народ от близки села и градове, училището гостоприемно бе разтворило врати за посещения и поклонение пред учителя Йовков, пред неговата скромна обител. Филиповата кръчма се превърна в дискусионен клуб, в който вземаха участие и потомци на прототипи на Йовкови герои – Йордан Великов, талантлив поет и рецитатор, потомък на Щерю, Веселин Христов – цигулар, методист в Окръжния център – потомък на Татар Христо. Привечер заваля бял пухкав сняг, стелеше се над равнината и я превръщаше в бяла приказка. Йовков ни поздравяваше по своему.
Премълчавам мнението си за сегашното издание на „Бялата лястовица“ с участието на професионалисти. Недоумявам защо Балчик? Защо глъхне славата на с. Красен? Защо Албена кацна на морския бряг? Защо Антимовският хан не бе построен, каквато беше първоначалната идея през 60-те години на м.в Комерсиалност в лоното на творчеството…
Бих искала да се спра на честванията на кръгли годишнини от рождението на Йовков, защото сегашното се стреми да заличи миналото.
Първото издание беше през 1960 година, в едно все още неукрепнало и противоречиво време. Но през това време вече бе създаден и вървеше към своята слава хор „Добруджански звуци“. Отпразнуван бе 10-годишният юбилей на Добричкия Симфоничен оркестър. През 1960 година в града бе открит филиал на Варненската опера – все високи амбициозни цели и големи мечти. 80-годишният юбилей бе значимо и блестящо културно събитие. Доклад изнесе Розалия Бикс. От такива тържества човек изпада в умиление и му се доплаква.
След този неповторим със своята тържественост празник съм запомнила само две други чествания, оставили в мен дълбоки и ярки следи по своята организираност и високи критерии по отношение на гостуващите творци – 1980 година – 100 годишнината на Йовков и 1995 година – 115 години.
По повод тържествата през 1980 година посетих дома на Йордан Йовков на ул. „Леонардо да Винчи“ № 5, за да уточним някои подробности с дъщеря му Елка Йовкова. Когато детето влезе за пръв път в храма, то е смутено, заслепено от великолепието на икони и канделабри, от особената тишина и аромат на тамян. Вслушва се да долови шепота на трепкащите свещи и струящата от купола небесна светлина, светлината изпращана от невидимия и всевиждащ Бог. Подобни бяха и моите вълнения, когато прекрачих прага на Йовковия софийски дом. Стаята, в която ме покани Елка, бе също тъй слабо осветена като църква. В ъглите се криеха сенки. Не питах дали това е била стаята на писателя. В храма не се влиза с подковани обувки. Досещах се, защото и наредбата беше толкова скромна, колкото и стаичката му в училището на Красен.
Елка бе приветлива и сдържана. В очите ѝ търсех погледа на Йовков, проникващ и четящ в душата на събеседника. Разговорът ни беше делови, лаконичен. Аз я осведомих за програмата на честванията и за тяхната подготовка. Оставих традиционните покани. Уговорихме датата на тяхното пристигане. Тя нямаше никакви изисквания или бележки по реда на проявите. Не показваше превъзходството и с поведението и отношението към госта – „видите ли, Аз съм дъщерята на големия писател Йовков“. Тя беше негова истинска дъщеря, дъщеря по йовковски.
По време на пребиваването на Елка Йовкова и сина ѝ Боян Попов в Добрич ми бе предоставена възможността да ги съпровождам до различни културни и стопански обекти. Те бяха твърде скромни в желанията си и твърде мълчаливи в общуването, макар навсякъде да ги посрещаха с внимание, добре прикрито любопитство и обич. Имах усещане, че Елка е наследила не само външността, но и характера на баща си. Повече предпочиташе да говори със себе си, отколкото с другите. Уважението, което имах към тях, не ми позволяваше да бъда излишно речовита. Сега го считам за недостатък. Ако бях питалар може би щях да науча повече от това, което знаех, но къде у мене арогантността на съвременните журналисти. Скъп спомен от тези срещи ми остана луксозното юбилейно издание на „Старопланински легенди“, което Елка ми подари с автограф и още един автограф върху снимка с баща й, публикувана в том 4 на „Събрани съчинения в шест тома“ 1971 г.
Не по-малко интересни и важни за мен бяха срещите ми със Симеон Султанов /Мир а праха му!/ той бе един от най-задълбочените, проникновени и широкоформатни изследователи на Йовков и неговото творчеството. Симеон Султанов беше постоянен, желан и уважаван гост на Йовковите тържества. Той респектираше както с красивата си външност, така и с авторитета си на учен. Беше се въплътил в творчеството на Йовков с някаква мистична всеотдайност, каквато малцина притежават. Йовков се нуждае от топлотата на изследователя, какъвто е и той самият в своите творби. Не е достатъчно да бъде анализиран и илюстриран художественият факт, а да се открие до блясък сърцевината на авторовата мисъл, както умееше да го прави Симеон Султанов. Той превръщаше факта в непоклатим аргумент, в общовалидна, универсална литературна ценност.
През 1980 година бях твърде близо до него с почти същите задължения, като при Елка Йовкова. В последната вечер на тържествата го съпровождах в театъра. Младият добрички режисьор Михаил Василев представи своя, бих казала, пост модерна постановка на пиесата „Боряна“. Симеон Султанов бе потопен изцяло в атмосферата на ставащото на сцената. Съпреживяваше драматизма на пиесата, играта на актьорите с препратки към съвременността. Не мисля, че беше удовлетворен, но бе твърде възпитан, за да прави по-специални или критични оценки. Защото той знаеше как би се отнесъл авторът към един съвременен прочит, след като знае и реакциите на Йовков по времето, когато са поставяли негови пиеси в Народния театър.
Сигурно не бях най-занимателна и подходяща дама за Симеон Султанов, но съвместното преживяване на Алфатарската история беше част от почитта ни към сърцеведа и човеколюбеца Йовков, който вярваше, че красотата ще спаси света.
Макар че продължиха традиционните тържества, те не бяха разнообразни с нещо по-ново, нестандартно, напротив, ставаха все по-обикновени и сиви. Няма я и онази вълнуваща, до патетичен емоционален взрив атмосфера от миналите години. Последният ми най-впечатляващ и наситен с най-възвишени чувства спомен е от присъствието на сцената на една емблематична личност – Петър Увалиев. Бяха първите години на политически и държавни промени; когато на Запад, в съседния двор бушуваше война между хора, живели столетия заедно. Когато Америка и НАТО громяха с „обеднен“ уран една далечна, малка, непозната балканска държава, а ние се греехме на чуждия огън, дори се опитвахме като онази старица, която слагала съчки на кладата на която горял Ян Хус, а той снизходително ѝ простил, казвайки: „O, Sancta simplicitas“ Но това е друга тема. Тя не се вписва в морала и творчеството на Йордан Йовков.
В дневника си от 21 ноември 1995 година съм записала: „Среща с Петър Увалиев по случай 115 годишнината от рождението на Йордан Йовков. Какъв стил! Какво блестящо изложение на темата „Йовков и светът“! Реминисценции със дзен изкуството, с индийските паметници, с карамфилите на Рада, паднал на ЗЕМЯТА между нея и Шибил. Карамфилът като най-древно цвете, символизиращо любовта. Звънките, пеещите каруци на Сали Яшар, покъртителната молитва на Вълкадин, който си говори с Бога за… БОСНА!“ Наградата бе присъдена на Николай Хайтов. Внукът на Йордан Йовков – Боян Попов, негодуваше и апострофираше. Той не беше съгласен с решението. А Хайтов каза дословно: „Или вие не сте наред, или аз съм сбъркан, защото нямам написано нищо за Добруджа“.
Ние, добруджанци сме великодушни. Еднакво щедро раздаваме своето гостоприемство, уважение, обич и…. награди.
По време на концерта маестро Захари Медникаров елегантно върна предизвикателството на Хайтов с една родопска песен, изпълнена брилянтно от Детския хор и каза: „Родопите и Добруджа, Шоплука и Пирин сме единна БЪЛГАРИЯ!“
Преди няколко време в Сдружението на писателите заговорихме за предстоящите тържества по повод 135 годишнината от рождението на Йордан Йовков. Спонтанно в съзнанието ми изплува един спомен от 1975 година. За да избягаме от голямата шумотевица на грандиозното честване, от натруфените фрази и оценки на всякакви величия, една вечер се отделихме една малка група и отидохме в Клуба на дейците на културата, който се намираше в приземието на хотел „Добруджа“ с предназначението за бар. Няколко добрички писатели, журналисти, литератори, а от гостуващите писатели си спомням негова скромност Васил Попов. Събрани около една маса, както някога са се събирали харамиите или цялата домашна челяд за вечеря. Разговаряхме непринудено, свойски, дори делнично, макар и разговорите да се въртяха около тържествата и Йовков.
В един момент на затишие Васил Попов извади от джоба си сгънат лист и започна да чете. Може би го беше приготвил за конференцията, но там както винаги беше в сила протоколът. Всичко бяло в творчеството на Йовков той бе събрал в едно възхитително бяло есе. Вперили очи в четеца, очаровани, слабо казано, омагьосани и омаяни от тайнствената светлина на думите, които се сипеха в кристален звънтеж, с перлената белота на разцъфнало пролетно дърво. Облъхваше ни душевната чистота и стремеж към поетично съвършенство в душата на двамата автори – Йордан Йовков и Васил Попов.
Какво струват доклади, анализи, възхвали пред възвишената простота на думите, събрани в поетичното творение на един талант, какъвто беше Васил Попов!
* * *
От кога започват спомените ни за Йордан Йовков? Може би от първите разкази, прочетени в учебника по литература, от театралната постановка, гледана в ранното юношество или в общуването ни с наши съграждани, родственици на Деспина Йовкова. За себе си, мисля, че открих истинския Йовков като ученичка в гимназията по време на една весела, шумна и слънчева като юношеството екскурзия. Целият 10-ти Б клас посетихме Йовковите места край границата. Там, сред широтата на степта, пролетната пъстрота и необятността на Добруджанската земя, съм се докоснала, не до творчеството, а до душата на Йовков; до чистотата на неговата обич към плодородната равнина и кротките добруджанци с очи на светци, до онези негови скъпи герои, които „ако можеха да говорят“, биха ни разказали за обичта и преклонението на Йовков към тях, верните труженици и помощници на човека, чийто език е разбрал само той. Там, в Йовково, до бившето татарско село Чифуткьой, близо до граничната межда, в заличените от времето следи на чифлика, по чиито остатъци от зидове се препичаха гущерчета, небето се заливаше от песента на чучулиги, а в нивите, по синорите цъфтяха разкошни алени макове, сини метличини, модри ралици и бели полски маргаритки. Пъстроцветен шал, наметнат на раменете на мома добруджанка.
Тази красота е изпълвала поетичната душа на юношата, а по-късно на даскал Йордан Йовков. Отлагала се е в него като благодатна почва за творчеството, тържествен химн за Божия свят, за златозърнестите жита, сред които върви Христос и благославя човеците. Общуването ми с Цанка Лазарова, сестра на Деспина, и с Румяна Лазарова, моя съученичка, е най-съкровеният спомен за докосването ми до света на Йовков. Има моменти в живота ни, които не можем да забутаме или да изхвърлим от съзнанието си. Те остават в нас като посято зърно, което чакаме да кълне и да плоди, или оставаме техни пленници завинаги.
Посещавала съм дома на Абаджи Кольо много пъти, но паметен за мене е мигът, в който благоговейно и боязливо прекрачих прага на младоженската стая на Деспина и Йордан Йовкови. Обстановката не беше променена. Цанка Лазарова свято пазеше атмосферата на Йовковото присъствие в бащиния дом. Гобленовият килим над леглото, голямата маса и виенските столове – носеше обаянието на Йовковото присъствие. В тази бяла стая си го представях облечен в бяла риза, приведен над белия лист, потънал в света на герои и видения, преминали през Добруджа. По онова време още не бяха застроени високите блокове пред къщата. Кладенецът не се беше превърнал в бутафория. Срещу прозореца на „голямата стая“ се откриваше градската градина със старото казино, с Яланджи баир и моста над суха река, шосето за Варна и рядката акациева горичка по баира, закриваща градското гробище.
Пораснах. Прочетох не един и два пъти Йовковите творби с все същото вълнение като първия път. На писмен изпит по българска литература в СУ „Кл. Охридски“ случайност ли беше или съм имала късмет, бе изтеглена темата „Белите рози и любовта“. Писах вдъхновено с цялата си умствена и физическа принадлежност и обич към всеки от Йовковите разкази. Четиридесет години по-късно в мене беше узряло посятото зърно, като някакво обещание дълго потискано в мене за високо оценената ми университетска работа. Аз се върнах към „белите рози, червения карамфил и любовта“, за да участвам в една от националните конференции през 2010 г. изпълнявах своя обет пред великия разказвач. Моята благодарност към писателя, чиито творби са се превърнали в мое евагелие, в евхаристия за доброто, нравственото и красивото, на което са ме учили. Той беше моят пример за изящно слово и ме научи да търся най-истинските, точните, изразителните и поетични думи в съкровещницата на българския език.
* * *
Нищо, което се прави в памет на Йовков, не е достатъчно. Като председател на Центъра за художествена самодейност имах благодатни възможности и свободата да провеждаме със самодейци най-различни културни и творчески прояви. По повод 100 годишнината, която се разгърна в един изключителен юбилей, организирахме национална среща-конкурс за рецитация по творби за и от Йордан Йовков – „Бялата лястовица“. Конкурсът е проведе в село Красен /Каралии/ и продължи до 1985 година. Изявиха се участници от окръга и страната. Те изпълваха читалищния салон със светоусещането на Йовков за човешкото страдание и мъдрост и биваха обсипвани с аплодисменти и награди.
В журито присъстваха имената на много известни навремето режисьори, актьори, литератори, Алберт Анжел – режисьор в БТ. Нина Светославова, актриса и певица, з.а. Калчо Георгиев от Добричкия драматичен театър, Надя Михайлова от Националния център за художествена самодейност София и др. Читалището бе изпълнено с народ от близки села и градове, училището гостоприемно бе разтворило врати за посещения и поклонение пред учителя Йовков, пред неговата скромна обител. Филиповата кръчма се превърна в дискусионен клуб, в който вземаха участие и потомци на прототипи на Йовкови герои – Йордан Великов, талантлив поет и рецитатор, потомък на Щерю, Веселин Христов – цигулар, методист в Окръжния център – потомък на Татар Христо. Привечер заваля бял пухкав сняг, стелеше се над равнината и я превръщаше в бяла приказка. Йовков ни поздравяваше по своему.
Премълчавам мнението си за сегашното издание на „Бялата лястовица“ с участието на професионалисти. Недоумявам защо Балчик? Защо глъхне славата на с. Красен? Защо Албена кацна на морския бряг? Защо Антимовският хан не бе построен, каквато беше първоначалната идея през 60-те години на м.в Комерсиалност в лоното на творчеството…
Бих искала да се спра на честванията на кръгли годишнини от рождението на Йовков, защото сегашното се стреми да заличи миналото.
Първото издание беше през 1960 година, в едно все още неукрепнало и противоречиво време. Но през това време вече бе създаден и вървеше към своята слава хор „Добруджански звуци“. Отпразнуван бе 10-годишният юбилей на Добричкия Симфоничен оркестър. През 1960 година в града бе открит филиал на Варненската опера – все високи амбициозни цели и големи мечти. 80-годишният юбилей бе значимо и блестящо културно събитие. Доклад изнесе Розалия Бикс. От такива тържества човек изпада в умиление и му се доплаква.
След този неповторим със своята тържественост празник съм запомнила само две други чествания, оставили в мен дълбоки и ярки следи по своята организираност и високи критерии по отношение на гостуващите творци – 1980 година – 100 годишнината на Йовков и 1995 година – 115 години.
По повод тържествата през 1980 година посетих дома на Йордан Йовков на ул. „Леонардо да Винчи“ № 5, за да уточним някои подробности с дъщеря му Елка Йовкова. Когато детето влезе за пръв път в храма, то е смутено, заслепено от великолепието на икони и канделабри, от особената тишина и аромат на тамян. Вслушва се да долови шепота на трепкащите свещи и струящата от купола небесна светлина, светлината изпращана от невидимия и всевиждащ Бог. Подобни бяха и моите вълнения, когато прекрачих прага на Йовковия софийски дом. Стаята, в която ме покани Елка, бе също тъй слабо осветена като църква. В ъглите се криеха сенки. Не питах дали това е била стаята на писателя. В храма не се влиза с подковани обувки. Досещах се, защото и наредбата беше толкова скромна, колкото и стаичката му в училището на Красен.
Елка бе приветлива и сдържана. В очите ѝ търсех погледа на Йовков, проникващ и четящ в душата на събеседника. Разговорът ни беше делови, лаконичен. Аз я осведомих за програмата на честванията и за тяхната подготовка. Оставих традиционните покани. Уговорихме датата на тяхното пристигане. Тя нямаше никакви изисквания или бележки по реда на проявите. Не показваше превъзходството и с поведението и отношението към госта – „видите ли, Аз съм дъщерята на големия писател Йовков“. Тя беше негова истинска дъщеря, дъщеря по йовковски.
По време на пребиваването на Елка Йовкова и сина ѝ Боян Попов в Добрич ми бе предоставена възможността да ги съпровождам до различни културни и стопански обекти. Те бяха твърде скромни в желанията си и твърде мълчаливи в общуването, макар навсякъде да ги посрещаха с внимание, добре прикрито любопитство и обич. Имах усещане, че Елка е наследила не само външността, но и характера на баща си. Повече предпочиташе да говори със себе си, отколкото с другите. Уважението, което имах към тях, не ми позволяваше да бъда излишно речовита. Сега го считам за недостатък. Ако бях питалар може би щях да науча повече от това, което знаех, но къде у мене арогантността на съвременните журналисти. Скъп спомен от тези срещи ми остана луксозното юбилейно издание на „Старопланински легенди“, което Елка ми подари с автограф и още един автограф върху снимка с баща й, публикувана в том 4 на „Събрани съчинения в шест тома“ 1971 г.
Не по-малко интересни и важни за мен бяха срещите ми със Симеон Султанов /Мир а праха му!/ той бе един от най-задълбочените, проникновени и широкоформатни изследователи на Йовков и неговото творчеството. Симеон Султанов беше постоянен, желан и уважаван гост на Йовковите тържества. Той респектираше както с красивата си външност, така и с авторитета си на учен. Беше се въплътил в творчеството на Йовков с някаква мистична всеотдайност, каквато малцина притежават. Йовков се нуждае от топлотата на изследователя, какъвто е и той самият в своите творби. Не е достатъчно да бъде анализиран и илюстриран художественият факт, а да се открие до блясък сърцевината на авторовата мисъл, както умееше да го прави Симеон Султанов. Той превръщаше факта в непоклатим аргумент, в общовалидна, универсална литературна ценност.
През 1980 година бях твърде близо до него с почти същите задължения, като при Елка Йовкова. В последната вечер на тържествата го съпровождах в театъра. Младият добрички режисьор Михаил Василев представи своя, бих казала, пост модерна постановка на пиесата „Боряна“. Симеон Султанов бе потопен изцяло в атмосферата на ставащото на сцената. Съпреживяваше драматизма на пиесата, играта на актьорите с препратки към съвременността. Не мисля, че беше удовлетворен, но бе твърде възпитан, за да прави по-специални или критични оценки. Защото той знаеше как би се отнесъл авторът към един съвременен прочит, след като знае и реакциите на Йовков по времето, когато са поставяли негови пиеси в Народния театър.
Сигурно не бях най-занимателна и подходяща дама за Симеон Султанов, но съвместното преживяване на Алфатарската история беше част от почитта ни към сърцеведа и човеколюбеца Йовков, който вярваше, че красотата ще спаси света.
Макар че продължиха традиционните тържества, те не бяха разнообразни с нещо по-ново, нестандартно, напротив, ставаха все по-обикновени и сиви. Няма я и онази вълнуваща, до патетичен емоционален взрив атмосфера от миналите години. Последният ми най-впечатляващ и наситен с най-възвишени чувства спомен е от присъствието на сцената на една емблематична личност – Петър Увалиев. Бяха първите години на политически и държавни промени; когато на Запад, в съседния двор бушуваше война между хора, живели столетия заедно. Когато Америка и НАТО громяха с „обеднен“ уран една далечна, малка, непозната балканска държава, а ние се греехме на чуждия огън, дори се опитвахме като онази старица, която слагала съчки на кладата на която горял Ян Хус, а той снизходително ѝ простил, казвайки: „O, Sancta simplicitas“ Но това е друга тема. Тя не се вписва в морала и творчеството на Йордан Йовков.
В дневника си от 21 ноември 1995 година съм записала: „Среща с Петър Увалиев по случай 115 годишнината от рождението на Йордан Йовков. Какъв стил! Какво блестящо изложение на темата „Йовков и светът“! Реминисценции със дзен изкуството, с индийските паметници, с карамфилите на Рада, паднал на ЗЕМЯТА между нея и Шибил. Карамфилът като най-древно цвете, символизиращо любовта. Звънките, пеещите каруци на Сали Яшар, покъртителната молитва на Вълкадин, който си говори с Бога за… БОСНА!“ Наградата бе присъдена на Николай Хайтов. Внукът на Йордан Йовков – Боян Попов, негодуваше и апострофираше. Той не беше съгласен с решението. А Хайтов каза дословно: „Или вие не сте наред, или аз съм сбъркан, защото нямам написано нищо за Добруджа“.
Ние, добруджанци сме великодушни. Еднакво щедро раздаваме своето гостоприемство, уважение, обич и…. награди.
По време на концерта маестро Захари Медникаров елегантно върна предизвикателството на Хайтов с една родопска песен, изпълнена брилянтно от Детския хор и каза: „Родопите и Добруджа, Шоплука и Пирин сме единна БЪЛГАРИЯ!“
