СЕРАФИМОВИЯТ ПЪТ
Веселина Атанасова
СЕРАФИМОВИЯТ ПЪТ
Блажени безутешните и голите,
с охлузените лакти и души,
препълнени като разбити кораби
от любовта, която ги руши.
Блажени овъглените и битите,
подхвърлени на уличния съд.
Блажени тъмните и святи скитници,
които в дланите си храм държат.
Блажени болните, несъхранените,
забравяни и лъгани без свян,
окъсаните и осиротяли гении
на тоя свят – от низости пиян.
Блажени кръпките по коленете им
и посинелите им сетива.
Блажени сухите лица – просветнали –
когато за утеха ги зоват.
Блажени тия, пред които свеждаме
главите си виновно и мълчим –
предали Богу техните надежди,
отвърнали очи от Серафим.
А те накрай света са го последвали,
платили и поредния ни грях.
Кой знае отвъд Божиите хребети
дали ще ни приемат между тях.
Докато ние, ситите, загиваме –
Те – ангелите – покрай нас кръжат.
И все вървят – простили и отминали
натам – по Серафимовия път.
ЖЕНИТЕ НА ДОБРУДЖА
Поникнали от чернозема,
изваяни от светлина,
красавиците тук родени
от векове изплуват в нас.
На тоя кръстопът поели
дъха на хлебната земя
и на последната постеля –
те в кладите от страст димят.
Охулени, благословени,
преследвани от завистта –
те са загадъчни вселени
и божества, които бдят.
Човек не гледат отвисоко.
Не се окайват. Не кълнат.
Отрова не държат под нокът,
а следват само своя път.
Окови и сърца разбили,
те имат праведни души.
Който минава за всесилен,
не може да ги разруши.
На оня свят ще те изпратят
и няма да потънат в грях.
Те не живеят в небесата,
но вечността живее в тях.
Родени в Добруджа красавици
в най-тъмната сълза блестят
и тяхната любов остава
незабравима до смъртта.
ДОБРИЧ
Под слънчевия покрив на небето
е малкият ни, роден свят събран.
Това е Добрич, моят град, където
протяга ни душата си Люцкан.
Където лунната пътека плува
по омагьосаната равнина,
където кълнове дъжда целуват
и пеещите колела звънят.
Град с още много тайни неоткрити,
град с тиха мощ и дух неуловим,
където с кръпки и звезди в очите
по улиците броди Серафим.
Калмука пак е в дрямката си буден
и всеки бърза – жаден и желан –
към онова неразгадано чудо
наречено „Антимовският хан“...
Това е Добрич, моят град, където
и люлката, и гробът ни зове –
все още хубав, откровен и светъл –
град на човеци и на богове.
Над него ветровете се прегръщат,
лед го сковава, суша го мори.
Но оцелява. Ние с него – също –
с надеждата да станем по-добри.
Домът на хляба – в него сме родени,
закриляни от щедрия му свод.
Това е Добрич – нашата вселена –
до утре и до другия живот.
ЗЕМЯ НА ДВЕ
„Защо в таквоз усилно време
криеш себе си,Господи...“
Йордан Йовков
Отново буден – Вълкадин
около бряста обикаля.
Прахът на мъртвия му син
го тегли все на пътя кален.
Усамотен и непознат,
безмълвието натоварил,
обърнал гръб на тоя свят –
бащата с Бога разговаря.
Угаснала на хълма глух –
душата му изпива мрака.
А болката напряга слух
да чуе отговора чакан.
Земя на две.Народ – един.
Къде си, Господи? Защо си?
Побили в небесата клин,
дълбаят тъмните въпроси.
В гробове, мрежи и следи
ври чужда завист и измама.
Но продължава да седи
там, горе, Бог. И да го няма.
Обезглавените земи
оставила наполовина,
продава, гази и ломи
враждата, откъдето мине.
Чернее тъжната бразда,
жигосала огромен белег.
А кръстовете се редят
и в половините се стелят.
Тъй границата като шиш
дели сломената морава.
Как болката да пресуши
човекът – и да го забрави?
Оре небето Вълкадин
и сее страшните въпроси.
Земя на две.Народ – един.
Къде си, Господи? Защо си?
ЙОВКОВ
С очи – отворени вселени
и тайнствени мъглявини –
един мъдрец се взира в мене.
Не ме осъжда и вини.
Той кротката глава надига
и пали северната кръв.
Сърца отваря като книга
и влиза в кладите им пръв.
Един поклонник на човека,
изпратен да ни утеши,
да ни пречисти и навеки
да вземе нашите души.
Но не за да ги обуздае.
(Той все по-здраво ги държи.)
А да ги отведе в безкрая –
далеч от земните лъжи.
Един ваятел в храм самотен
върху спасителния бряг
на красотата и доброто,
ни вдига до небето пак.
И страстно като вир бездънен
той ни пленява със звезди,
като че иска да потънем
в загадъчните им бразди.
Един мъдрец се взира в мене –
всевластен като любовта.
Очи – отворени вселена –
в мълчанието му блестят.
СЕРАФИМОВИЯТ ПЪТ
Блажени безутешните и голите,
с охлузените лакти и души,
препълнени като разбити кораби
от любовта, която ги руши.
Блажени овъглените и битите,
подхвърлени на уличния съд.
Блажени тъмните и святи скитници,
които в дланите си храм държат.
Блажени болните, несъхранените,
забравяни и лъгани без свян,
окъсаните и осиротяли гении
на тоя свят – от низости пиян.
Блажени кръпките по коленете им
и посинелите им сетива.
Блажени сухите лица – просветнали –
когато за утеха ги зоват.
Блажени тия, пред които свеждаме
главите си виновно и мълчим –
предали Богу техните надежди,
отвърнали очи от Серафим.
А те накрай света са го последвали,
платили и поредния ни грях.
Кой знае отвъд Божиите хребети
дали ще ни приемат между тях.
Докато ние, ситите, загиваме –
Те – ангелите – покрай нас кръжат.
И все вървят – простили и отминали
натам – по Серафимовия път.
ЖЕНИТЕ НА ДОБРУДЖА
Поникнали от чернозема,
изваяни от светлина,
красавиците тук родени
от векове изплуват в нас.
На тоя кръстопът поели
дъха на хлебната земя
и на последната постеля –
те в кладите от страст димят.
Охулени, благословени,
преследвани от завистта –
те са загадъчни вселени
и божества, които бдят.
Човек не гледат отвисоко.
Не се окайват. Не кълнат.
Отрова не държат под нокът,
а следват само своя път.
Окови и сърца разбили,
те имат праведни души.
Който минава за всесилен,
не може да ги разруши.
На оня свят ще те изпратят
и няма да потънат в грях.
Те не живеят в небесата,
но вечността живее в тях.
Родени в Добруджа красавици
в най-тъмната сълза блестят
и тяхната любов остава
незабравима до смъртта.
ДОБРИЧ
Под слънчевия покрив на небето
е малкият ни, роден свят събран.
Това е Добрич, моят град, където
протяга ни душата си Люцкан.
Където лунната пътека плува
по омагьосаната равнина,
където кълнове дъжда целуват
и пеещите колела звънят.
Град с още много тайни неоткрити,
град с тиха мощ и дух неуловим,
където с кръпки и звезди в очите
по улиците броди Серафим.
Калмука пак е в дрямката си буден
и всеки бърза – жаден и желан –
към онова неразгадано чудо
наречено „Антимовският хан“...
Това е Добрич, моят град, където
и люлката, и гробът ни зове –
все още хубав, откровен и светъл –
град на човеци и на богове.
Над него ветровете се прегръщат,
лед го сковава, суша го мори.
Но оцелява. Ние с него – също –
с надеждата да станем по-добри.
Домът на хляба – в него сме родени,
закриляни от щедрия му свод.
Това е Добрич – нашата вселена –
до утре и до другия живот.
ЗЕМЯ НА ДВЕ
„Защо в таквоз усилно време
криеш себе си,Господи...“
Йордан Йовков
Отново буден – Вълкадин
около бряста обикаля.
Прахът на мъртвия му син
го тегли все на пътя кален.
Усамотен и непознат,
безмълвието натоварил,
обърнал гръб на тоя свят –
бащата с Бога разговаря.
Угаснала на хълма глух –
душата му изпива мрака.
А болката напряга слух
да чуе отговора чакан.
Земя на две.Народ – един.
Къде си, Господи? Защо си?
Побили в небесата клин,
дълбаят тъмните въпроси.
В гробове, мрежи и следи
ври чужда завист и измама.
Но продължава да седи
там, горе, Бог. И да го няма.
Обезглавените земи
оставила наполовина,
продава, гази и ломи
враждата, откъдето мине.
Чернее тъжната бразда,
жигосала огромен белег.
А кръстовете се редят
и в половините се стелят.
Тъй границата като шиш
дели сломената морава.
Как болката да пресуши
човекът – и да го забрави?
Оре небето Вълкадин
и сее страшните въпроси.
Земя на две.Народ – един.
Къде си, Господи? Защо си?
ЙОВКОВ
С очи – отворени вселени
и тайнствени мъглявини –
един мъдрец се взира в мене.
Не ме осъжда и вини.
Той кротката глава надига
и пали северната кръв.
Сърца отваря като книга
и влиза в кладите им пръв.
Един поклонник на човека,
изпратен да ни утеши,
да ни пречисти и навеки
да вземе нашите души.
Но не за да ги обуздае.
(Той все по-здраво ги държи.)
А да ги отведе в безкрая –
далеч от земните лъжи.
Един ваятел в храм самотен
върху спасителния бряг
на красотата и доброто,
ни вдига до небето пак.
И страстно като вир бездънен
той ни пленява със звезди,
като че иска да потънем
в загадъчните им бразди.
Един мъдрец се взира в мене –
всевластен като любовта.
Очи – отворени вселена –
в мълчанието му блестят.