ПОСВЕЩАВА СЕ НА 110-ГОДИШНИНАТА ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ДИМО МИНЕВ

Димо Стефанов Минев е роден на 19 октомври 1905 г. в град Лясковец, където получава основното си образование. Завършва гимназия в Търново. Следва романска филология в Софийския университет. Дипломира се през 1929 г. и още същата година специализира френски език и литература в университета в град Дижон – Франция. През 1931 – 1934 г. е гимназиален учител по френски език в Русе и Варна. От ноември 1934 г. е редовен преподавател по френски език във Варненското висше търговско училище. Димо Минев става един от основателите на Висшия педагогически институт „Кирил и Методий“ през 1963 г. в Търново. Той е специално поканен от първия ректор проф. Александър Бурмов като старши преподавател по френски език. Тук Димо Минев работи до пенсионирането си през 1967 г. Той е и един от основателите и пръв председател на Съюза на научните работници – клон Велико Търново. Умира на 14 април 1980 г. и е погребан във Велико Търново.
Димо Минев е автор на литературоведски трудове, на методически статии, на библиографски разработки, на краеведски трудове, на стопанско-икономически проучвания и др. Най-известните му книги са: „Цани Гинчев – Никола Козлев“ (1933 г.), „Град Лясковец – минало, сегашно състояние и дейци“ (1944 г.), „Цани Гинчев“ (1963 г.), „Никола Козлев“ (1966 г.), „Иван Вазов – проучвания и извори на творчеството му“ (1967 г.). Особено ценен е извороведският му труд за Йордан Йовков, издаден във Варна през 1947 г. – „Йордан Йовков. Документи и свидетелства за живота и творчеството му“, допълнен и преиздаден отново във Варна през 1969 г. под заглавие „Йордан Йовков – спомени и документи“. От 1944 до 1946 г. Димо Минев обхожда местата в Добруджа, Жеравна, Котел, Градец, Варна, София, свързани с Йовко-вото творчество. Разговаря с десетки хора, събира информацията частица по частица, за да създаде този грандиозен труд за писателя. В Добруджа най-верни сътрудници са му Йовковите приятели Ловчо Стоянов и Георги Вълчев. Навсякъде намира съратници – помагат му приятели, роднини и познати на писателя. На два пъти Димо Минев получава финансова подкрепа от БАН, както и съдействие за командировки от Висшето търговско училище във Варна, където преподава по това време. Благодарение на неговите усилия и на получената подкрепа обемното изследване за Йордан Йовков е издадено и до днес е настолна книга на йовковедите.


ИЗ КНИГАТА НА ДИМО МИНЕВ

„ЙОРДАН ЙОВКОВ – ДОКУМЕНТИ И СВИДЕТЕЛСТВА ЗА ЖИВОТА И ТВОРЧЕСТВОТО МУ“
/Варна, 1947 г./


КЪЩАТА, РОДИТЕЛИ, УЧЕНИЕ

Йовковата къща се намира в западната страна на селото на едно възвишение „Голямо бръдо“ и заема самото било на хълма. Малкият двор е каменист и е ограден с високи каменни зидове, които на места са срутени и затрънени. От този двор се открива широк хоризонт към цялото село, околностите и далечните планински подножия и върхове. На северозапад е „Черковната кория“, на североизток е корията „Старче“, а по-на изток е „Циганската кория“. Фученето на вятъра от „Черковната кория“ малкият Йовков е чувал добре през комина на домашното огнище. (Старопланински легенди, Овчарова жалба с.156).
Южно от селото, към югоизточния Балкан е „Старата кория“, която се губи зад равнината. На изток, откъдето се влиза в село, е хълмът „Добромерица“, сега залесен с борчета. По на юг е местността „Перниковец“, Боцура“, а на запад „Крайница“ и „Ореша“.
Къщата е ниска, схлупена и изградена от дървен материал, с какъвто са правени изобщо жеравненските къщи. Изложена е на припек. Пред нея някога е имало лозина. Влиза се в малко предверие „сайванче“, което някога е било открито, а сега е преграденно с врата и наполовина остъклена ограда. Срещу входната врата е „зимника“, където семейството е пазело „каракъди"-те — дребните неща. Отстрани на зимника са разположени две стаички. В ляво е стаята при „огъньо“, която е висока около два метра. Подът „земетъ“ е пръстена мазилка, а към двете прозорчета на юг се издига 4-5 пръста „менсофата“, където на дъсчения под са били нагласявани леглата върху рогозки и козици. Огнището – камината е към запад. Над него е „булото“ или „яшмака“ – широка фуния с дъно към земята с дървена облицовка. През нея се спуща веригата за закачване на котлето, а отстрани е поставен „ главника“ – ръжена.
Пръстеният под „по земъта“ е отделен наполовина от „менсорага“ с дървен пармаклък. Стените са запълнени с долапи, над които са полиците, по които са нареждали домашни съдове и окачвали бакрачета.
Йордан Йовков е бил роден в тази стая („при огънъо“)
Тази къща е била правена от прадядото на Йордан Йовков – Вълко, който имал син Йовко, а той син Стефан – баща на писателя.
В сравнение с други жеравненски къщи, Йовковата къща е съвсем малка и скромна. Зад стаите, до външната врата се намира яхърчето, в което Йовкови са запирали магарето. По вратата на яхърчето Йовков като ученик е нарисувал с въглен главата и предните крака на тяхното магаре. Рисунката е едва забележима от по–далечно разстояние.




РОДИТЕЛИТЕ НА ЙОРДАН ЙОВКОВ

Майката – Пена Бойчова, била дъщеря на Бойча Вълков, който пък бил син на Вълко Сираков, овчар в Ямболско, около Стралджа. В Стралджа той отворил кръчма, където работел Бойчо, бащата на Пена.
Бащата – Стефан Йовков, е бил касиер на овчарския руфет. Поради някакви неуредени сметки, той се скарал с руфета и се преселил през 1897 г. с цялото си семейство в с.Чифуткъой, където от по-рано имал имот. В Чифуткъой съдружник му бил Георги Цонов – син на дяда Цона, за когото е дума в „Кошута“ (Старопланински легенди). Стефан Йовков бил мълчалив, обичал да пие. Бил малко сгърбен, затова го назовавали „Стефан Камбура“.
Николай Стефанов – по-голям брат на Йордана, е бил съученик на г. Вл. Стоянов. Николай имал туберкулоза в крака, ходил с бастон, много страдал от неизлечимата си болест и най-сетне завършил печално живота си. Той не търпял неправди, бил волнодумец, затова като чиновник бивал често местен от едно на друго място в няколко града. Йордан Йовков дължи нему учението си в Русе и София, където е бивал местен брат му.


КОСТА ЙОВКОВ

Брат на Й. Йовков. Роден през 1883 г. Пенсионер, живее в гр. Провадия
Г-н Коста Йовков е най-малкият брат на Й. Йовков. Близки по възраст, двамата братя прекарали детинството си и връзките им продължавали до края на Балканската война. От 1918 г. насам Коста Йовков живее в Провадия, като пенсионер. Съпругата му е жеравненка и тя участва в разговора ни.
Бащата и майката на Йовков били местни хора. В бащиния им род дедите са били кехаи – и между тях не е имало учени хора – свещеници или учители. Бащата Стефан, от Жеравна, бил роден през 1840 година. Той останал единствен син на родителите си, понеже другите му братя и сестри отрано измрели. Учил се в килийно училище, та бил грамотен. Обичал много чистотата. Майката по-късно казвала на децата си: „Как няма някой от вас да прилича на баща си по чистота?“ Само Йовков приличал на баща си в това отношение.
Йовковата майка била неграмотна, но я знаели като много паметлива, разговорлива и общителна. За нея преди женитбата ѝ със Стефан Йовков, в Жеравна пеяли следната народна песен:

Пенка мами си думаше /2/ (повтаря се)
„Погледни, мамо, да видиш,
какво е слънце огряло
на Джоровото дюкенче /2/
в нашите порти опряло.
Какъв се Стефан /3/ повива,
повива и полюлява –
като босилек в градина,
кат` карамфил в саксия.“
Пенкина мама думаше:
„Пенке ле, мила, мамина,
той ще си дойде, байко ти1.
Аз ще те, Пенке, попитам:
Кой си любовник издава,
на майка, Пенке, на баща.“

От тази песен поличава волността и откровеността на Йовковата майка, която като мома, не се посвенила да изповяда пред майка си – при тогавашните нрави – какви чувства таи пред избраника на сърцето си. Пена била ниска на ръст, бяла и хубава. Обичала да пее и да се шегува. Веднъж, на шега, изпратила завити в кърпа жаби, вместо обещани тиганици /пражени мекици/ на булките, които белили платна на белянката. Друг път, кога видяла някой забързан старец, спирала го и с много приказко го забавяла. Йордан приличал на нея по шегаджийство. Майката живяла все в Жеравнта до 1897 г., когато окончателно се преселила съ цялото си семейство в Чифуткьой. Стефан Йовков ѝ и казвал: „Ще те заведа в село без гробища“ /т.е. Чифуткьой/. След 1897 г. семейството не се е завръщало в Жеравна. Като малки децата са ходили в Чифуткьой преди тази година. И Йордан е ходил там преди 1894 година .В сбирката разкази „Ако можеха да говорят“ Йовков е описал бащината си къща с добитъка: воловете и патките. Имената на воловете им били Комур, Балан, Чивга и пр. Тези имена са използвани в „Ако можеха да говорят“.
Като малък Йовков бил палав и предвождал другарите си. Спомен за това детинство Йовков е дал в разказа „Святата нощ“ – том ІІ.  К р а й  М е с т а  с. 62-64. По-малкият брат там е самият г. Коста Йовков. Йордан е учил в Жеравненското училище до втори клас. Трети клас учил в Русе при брата си Николая. След като горял Котел през 1894 г., Йордан повторил трети клас в Жеравненската прогимназия. Четвърти клас учил в Котел. След това продължил образованието си в София, понеже там бил преместен брат му Николай като чиновник в Народната банка. Йордан бил издържан от баща си и от брата си Николая. От София той си идвал в Жеравна през лятната ваканция. През 1897 г.1, когато семейството му се преселило в Чифуткьой, Йордан прекарвал лятната си ваканция пак в Жеравна при сестра си Съба. През другите ваканции до 1900 г. той отивал в Чифуткьой. Тогава Йордан и Коста се качвали на бащините си коне и по цели дни се скитали из добруджанската равнина.
Като завършил гимназиалното си учение в София през 1900 г., Йордан се завърнал в Чифуткьой и през есента на учебната 1900/1901 г. отишел на кон в село Каралии, за да търси там учителско място. Назначили го за учител в с. Чифлик Мусубей. Коста навестявал често брата си в това село. Йордан обичал да пътува с кон, не в каруца, затуй Коста завеждал в село два коня, та на връщане към Чифуткьой двамата радостно препускали с конете. През зимата на 1902 г. Йордан постъпил в Школата за запасни подпоручици в Княжево. Служил две години. След това се записал в Университета студент по право. Когато баща му умрял през юни 1904
1. Йордан Йовков – документи и свидетелства
г. Йордан бил в София. Дошел си есента и пак постъпил като учител в с. Чифлик Мусубуй. В това село учителствувал две години, а сетне една година в с. Сараджа. През 1907 г. той поискал от майка си една хубава престилка, която занесъл за подарък на учителката Ана Савова в с. Узлар. За големите празници и лятната ваканция Йордан си идвал в Чифуткьой. В къщи обичал да рисува карикатури, напр. овчар с куче, генерал Куропаткин. Не можел да пее. Майката, обаче, пеела.
Като ученик и като учител четял повече руска литература. „Като ходех при него на село, винаги имаше на масата му книги от руски автори, а по-малко на френски книги“.


БОРИС ХРИСТОВ

Съученик на Й. Йовков в VІІ клас на Софийската гимназия, сега е адвокат в гр. Никопол.

През месец септември 1899 г. постъпих ученик в VІІ клас на Пловдивската мъжка гимназия, но през месец октомври бях изключен от учителския съвет, понеже съм участвувал в кръжока на Димитър Благоев. Отидох в София, за да се запиша в гимназията. Директорът на Първа мъжка гимназия Станимир Станимиров след известни колебания ме прие и нареди да бъда записан в VІІ-я реален клас.
Дошел от Пловдив, аз никого не познавах в класа. От скромност заех един от предпоследните чинове и започнах редовни училищни занятия. В кратко време се запознах с всички другари от VІ-я клас. В този клас следваха синовете на много видни столичани, напр. Евстати Ив. Гешов, син на известния държавник Ив. Ев. Гешов, Трендафилов, Капитанов, Василев, Богомил Радославов, Никола Панов и други синове на столичани. Между тях имаше две момчета от провинцията: Григор Василев и Йордан Йовков. Последните двама заемаха чиновете срещу моя чин. Като нов ученик аз бях скромен и внимателен към новите си другари и в скоро време се сближих най-много с Григор Василев и Йордан Йовков. В тяхното лице аз намерих съчувствие за моето изгнание от Пловдивската гимназия, затова с двамата дружбата ми беше по-интимна и свободна.
Започнах и аз да участвувам в шегите и хумора на класа, но всичките шеги и хумор създаваха Йордан Йовков и Григор Василев. Последният беше висок, със сухо, мургаво лице и иронична усмивка: спрямо другарите си беше закачлив и майстор в устройването на закачки и шеги. Йовков беше ученик с под среден ръст, съ живи и пламтящи очи, винаги с добродушна и наивна усмивка. Един ден двамата устроиха една весела сцена с училищната гъба. Тогава бяха на мода големи гъби за изтриване на черната дъска. Гъбата на нашия клас беше около 30 сантиметра в диаметър. По инициатива на Гр. Василев, гъбата бе напоена с вода и зад вратата на класа поставиха един стол, на който Йовков се покачи с ръка с напоената гъба. Затвориха вратата и след малко пристига един наш съученик, който спокойно отвори вратата и пристъпи да влезе в стаята. В този момент гъбата бе изстискана върху него и ученика биде поръсен с вода. Избухна смях, веселие, гоненица в класа, без озлобение и сръдня.
Отношенията на Йовкова към всички другари бяха внимателни, но пълни с шеговитост и веселие, защото той носеше винаги усмивка на лицето си. На никого от нас тогава не идеше на ум, че този палав наш другар един ден ще стане именит български писател. Редно е да спомена, че за изграждане на духовната култура на Йордан Йовков най-много допринесе знаменитият наш учител по литература и естетика д-р Цветан Радославов. Неговите лекции бяха не учителски, а професорски. Още е пред очите ми неговата мастита фигура: хлътнали очи, бледо лице и разсеян поглед.
Останал самотен и неженен, Радославов живееше в квартирата на Капитанов, наш съученик. Полубопитствувах да узная живота му и един ден, заедно с Капитанов, посетих квартирата му и останах много учуден, когато влязох в неговата стая. Там имаше грамадна библиотека, художествени картини, изработени от Радославов, маса, отрупана с немски и френски книги. Капитанов ми посочи една доста обемиста книга на немски език – отпечатък от списанието на проф. Вунд в Лайпциг: това беше труд на д-р Радославов върху зрителното помнене. Моят другар ми каза, че учителят ни бил сътрудник на Вундовото списание, обаче в българските списания нямало нито един негов труд.
Лекциите на д-р Радославов по литература и естетика бяха цветисти, пълни с най-обширни сведения за световните литературни знаменитости и придружени с една художествена и философска критика, която нашият учител правеше с удивителна ерудиция и задълбоченост.
Положителен съм, че д-р Цв. Радославов, със своите знаменити лекции, е допринесъл много за подготовката на Йордан Йовков: искрите на учителя спомогнаха много за пробуждане таланта на писателя.

Гр. Никопол, 17 февруари 1945 г.




ЙОВКОВ В ШКОЛАТА ЗА ЗАПАСНИ ОФИЦЕРИ


ХАРАЛАМПИ ПАНАЙОТОВ

От гр. Котел. Роден на 10 февр. 1879 г.. Бивал е народен учител до 1896 г. От 1914 г. нататък офицер. Сега живее във Варна.
На 1 февруари 1902 г. постъпих войник в Школата за запасни подпоручици в с. Княжево край София. Между другарите имаше и един 20-21 годишен момък Йордан Йовков. Строехме се и двамата на десния фланг и правехме учение в две срещуположни редици, упражнявахме се един срещу друг, та от честите срещи и разговори се сближихме повече.
Първото впечатление, което той направи на всички ни, бе неговата закачливост и присмехулство. Още в началото, при една вечерна проверка когато взводният подофицер проверяваше школниците, извика името на школника Спас Генчев. Понеже Спас не се обади, друг школник каза: „Господин младши, Шпаш шпи!“ Това „Шпаш шпи“ направи впечатление на мнозина и те се наведоха да видят кой го каза, но мина – замина. Казал го бе един школник – гърче от Варна. Йордан обаче го нави на пръст и дето мине-замине, повтаря си: „Господин младши, Шпаш шпи“.
Имахме и един школник лекар Минко Шипковенски от Троян. Преди да си легне той грижливо изчистваше партенките си и постилаше вестник под кревата си. Това даде материал за Йордана за присмех и закачки . Не оставяше човека да спи. Напразно Шипковенски го моли да го остави на мира и да не се занимава с него. Не! Йордан продължаваше да го закача и да се смее. Отгоре на всичко той почна да го нарича с японски имена – Минци хас Шипчикур. Такъв присмехулник си остана Йовков до края на службата. Но и другарите му почнаха да му отплащат добре. Когато Йордан почваше да се присмива някому и сам да се смее на шегата си, нашият другар Йордан Йонев почваше да се смее изкуствено и викаше: „Смейте се бе, господа, смейте! Я вижте Йовков какво остроумие прояви!“ Йовков се сепваше, кажеше някой остра дума и се отдалечаваше. Така той се поотучи да се подиграва с най-близките си другари.
Йовков беше добър войник и се стараеше да прави хубави хватки с пушката, но му ставаше неприятно, когато друг го превишаваше. Само към Йонева не беше ревнив: „Е, казваше, защо гледаш Йонева? Той е гимнастик. „Разбира се, че прави хубави хватки“. Последният правеше много хватки с пушката, която летеше в ръцете му. След службата той стана учител по гимнастика в една гимназия.
При стрелба и Йовков като другите удряше два или три куршума от трите. Когато не удареше три червени, не можеше да търпи, кога някой му кажеше, че ударил и трите червени: „Голяма работа! Кой знае какво си направил! Заслужаваш тиквен медал!“
А когато и той удареше трите червени, радваше се и се похвалваше, както правеха всички останали в такива случаи.
След една учебна стрелба , при която Йордан беше ударил две червени и един син, другарят ни Спас Генчев, който беше ударил и трите червени, връщайки се от стрелбата когото видеше, питаше колко е ударил и се похвалваше, че е ударил и трите червени.
Едно, че не можа да удари и трите червени, друго, че Спас се хвалеше на ляво и дясно, то Йордан се ядоса и, по едно време, гледам го умъдри се на кревата си и почна нещо да пише.
На другия ден ми показа рисунка-карикатура: – школникът Спас изправен тръби с тръба, а под рисунката надпис. „Он трубит по всеми направлениями, что он ударил три.“
Подаде ми я с голямо самодоволство и се смееше гласно. Карикатурата беше сполучлива. Изредиха се всички да я гледат. Даже и Спас я видя , като остана поласкан от вниманието – да бъде нарисуван на кадро.
Веднъж бях на двора до помещението на взвода близо до отворения прозорец. Кой знае как се допрях до прозореца, та се счупи стъклото. Стана ми неприятно, защото трябваше да плащам стъклото. Изражението на лицето ми ще е било особено, защото Йордан се превиваше от смях. По едно време ми подаде рисунка: – стена със счупен прозорец и войник (аз) гледа жално-жално, а рисунката написано: „Панайотов оплаква счупения прозорец!“ Лицето не беше много сполучливо, но все доста ме наподобяваше.
Имаше във взвода ни двама школници – Диньо Христов от едно старозагорско село и Минко Топалски от Троян. И двамата били много избухливи и готови за кавга и бой помежду си. Кой знае защо не можеха да се търпят. С другите не бяха така. Гледам един ден двамата взели по един ботуш в дясната ръка махат ги един срещу друг – двубой. Йолдан в това време се върти настрана и се превива от смях. Другите присъствуващи кое се смяха, кое се чудеха на ума на бившите се. Най-сетне трябваше да ги примирим. Йордан ми извика: „Хараламбе, остави ги бе! Да погледаме малко джумбюш и да се посмеем.!“
На другия ден между войниците се разнася доста сполучлива карикатура, представляваща дуелът между Диня и Топалски. Гледаха я и дуелистите и се чудех на сполучливостта ѝ. Попитах Йордана защо се сбиха, а той ми обясни: „Аз ги скарах. Казвам на Диньо: „Топалски тъй и тъй разправя за тебе“. Той се люти: „Гледай го идиотина му н`едни. И той се смята за човек и ходи за хората да разправя. Аз ще му дам да разбере!“ – Отивам при Топалски и на него казвам: „Диньо тъй и тъй разправя за тебе. „Не бива да се оставяш тъй да те резили“. – „Тъй ли? Аз ще го науча него!“ Срещат се двамата задъхани, настръхнали. – „Ти какво си приказвал за мене, бе? – „А ти, какво си приказвал за мене?“ и както били изули ботушите си, грабват по един ботуш и почва дуела.
Йордан доволен от успеха си, гледа сеир и се превива от смях.
Разправя ми, че по същия начин скарал Топалски с друг школник – струва ми се Иван Попов от Русе. И последният, като първите двама, беше избухлив.
Гледам в класната стая двамата се счепкаха — „Ти какво си приказвал за мене?“ – „Диване!“ – „Идиот“! и хоп: Иванчо удря плесница на Топалски, а последният му вика: – „Удри де! Удари ме още веднъж!“
Иванчо се оттегли от полесражението, а Топалски продължаваше да вика и да ругае.
Бе, Топалски, как позволи на Иванча да ти удари плесник?“ – „Удари ме той, но само веднъж. Не можа да ме разсърди. Я нека ме беше ударил още веднъж да ме разсърди, че да видиш какво щях да го направя!“ Погледнах на страна и видях, че Йордан се кикоти и гледа сеир. Заклатих му глава и после му казах: – „Това е твоя работа!“
Колкото обичаше да с шегува и закача за чужда сметка, толкова пък беше докачлив и остро възразяваше, когато някой се шегуваше с него.
Разправяше ми, че е от Жеравна и че свършил VІ клас в Котел, а гимназията завършил в София. Живял там при брата си чиновник. Казвал съм му: „Щом имаш брат в София, можеш са свършиш и Университета.“ А той с мъка и ядно ми отговори: „Как щи ме поддържа брат ми. Чиновник човек. Где има възможност да ме поддържа“.
По-късно познавах брат му Никола – книговодител във Варненската народна банка. Беше толкова нервен, че можеше да те изругае за нищо.
Йордан не разполагаше със средства. В лавката другите школници пиеха бира, закусваха мезета, сладка, а той поглеждаше завистливо и се задоволяваше с боза или пък разнообразяваше яденето с малко кисело мляко в млекарницата. Отиването и прекарването някое време в София струваше пари, а той се задоволяваше с разходка из околностите на Княжево, придружен от някой другар. Пък и софиянци идваха в Княжево на разходка.
Обичаше да прочита художествена литература. Чете ми веднъж на руски: „Повесть о том как поссорились Иван Иванович с Ив. Никифоровичом“ от Гоголя.
Йордан забеляза у мене руско-български речник: – Дай ми го, каза, за малко. Ще ти го върна.“ Дадох му го. Стоя у него дълго време. Наближаваше края на службата.
— Йордане, речника ми.
— В София е той, но къде съм го турил, незнам.
— Не ми е работа. Ще намериш речника и ще ми го дадеш!
— Е, къде ще ти го търся? Голяма работа! На тебе не ти трябва.
— Незнам. Искам си речника.
— Хубаво де. Ако го намеря, ще ти го дам.
И не ми го даде.
Вървим по шосето в Княжево. Той поглежда нагоре и ми казва: – „Не е хубаво тука“.
— Защо? Питам го. І Я виж каква хубава гора, река, височини.
— Не си струва, отвръща ми. Като че си в някой кладенец, а небето го виждаш през дупка. А в Добруджа колко е красиво! Простряла се онази равнина догде ти очи виждат! Изкласили ония ниви! Като се люлеят – море!
ЛОВЧО СТОЯНОВ
Роден съм на 20 март 1876 г. в с. Каралии (сега Красен). Основното си образование получих в Каралии, трикласното в Добрич, а средно педагогическо в Силистра през 1898 г. Започнах да учителствувам в родното си село Каралии от септември 1898 г. Тогава се ожених. Служих войни. В Каралии учителствувах до първата румънска окупация — 1 януари 1914 г. Изселих се и минах в България. Станах учител в с. Казълджилар (сега Червенци), Провадийско. Там ме завари Европейската война, след която се върнах пак в Каралии и станах учител в прогимназията. Когато румънците заеха повторно Добруджа, учителствувах още 2-3 години в румънското основно училище, където преподавах отначало български език, а после в първо отделение – румънски език. През 1926 г. се изселих от Каралии и дойдох в Добрич, където постъпих учител в първоначалното училище. Учителствувах до 1934 г., когато ни закриха 23 паралелки (от 29) и станах секретар на българската мъжка гимназия в Добрич. Изпълнявах длъжността до 1 октомври 1939 г. Тогава се пенсионирах. Имам пет деца. През 1942 г. бях чествуван с други колеги и получих орден за гражданска заслуга V-та степен с корона. Избран съм за почетен подпредседател в комитета за издигане паметник на Й. Йовков в Добрич.

* * *
След Освобождението на България (1878г.) първи ние – Петър Иванов, Георги Вълчев и аз излязохме из нашия край местни учители с педагогическо образование. Заварихме стари учители практици. Заработихме с жар било в училището, било вън от него. Аз заварих основано читалище в Каралии. Моят учител Тодор Попов – Брадата все пак беше направил нещо. Продължих работата в читалището с вечерни четения и сказки. Основахме Взаимно–спестовно дружество (Райфайзенова каса). С помощта на това дружество се основа друго – на кооперативни начала – за покупка на харманка (вършачка). Заработихме за откриване на прогимназия. Успяхме. Беше на път да се осъществи пансион за външни ученици. За тази цел придобихме ниви от 1000 дка. за първоначалното училище. Училището щеше да се издържа от тия имоти, без да обременява общинския бюджет. За прогимназията придобихме ниви и зеленчукова градина. Училищната градина бе образцова в цялата околия. Уредихме подвижна сцена за театрални забави: предна завеса, кулиси и три задни завеси. Всичко бе изработени на платно с маслени бои. Така вървеше до Балканската война, след която нашия край бе зает от румънците и почти всичко създадено бе разрушено.

* * *
С Й. Йовков се запознах, когато той дойде учител в село Мусубей (Долен Извор), Каралийска община, на два километра далеч от родното ми село Каралии, където учителствувах. Една година стоя там учител и след това замина да служи военната си служба. Пак се завърна в нашия край. Тогава се завърна и другаря ми Георги Вълчев, родом от съседното село Богдалии-Чамурлии. Понеже аз и П. Иванов бяхме женени, а Йовков и Вълчев ергени, последните двама имаха по-интимни връзки. През лятната ваканция Йовков, Г. Вълчев и П Иванов се събираха в Богдалии-Чамурлии и там прекарваха известно време. В това село Йовков е наблюдавал простряното бельо със същите пешкирчета на попа и дядо Георги Армутина, които описва тъй хубаво в „Приключенията на Гороломов“. Една лятна ваканция двамата ергени заминаха за Търново да съглеждат булка за Георги и завършиха мисията си успешно. Каквито приключения са имали на плажа във Варна и в Търново, Йовков ги разправя сетне, а аз и Петър Иванов се превивахме от смях. Георги просто бягаше от закачките му. След като Вълчев се ожени, Йовков дойде учител в Каралии, а Г. Вълчев и жена му се настаниха на неговото място в с. Горна Саръджа (Росица). От тогава насам (1907 г., бел. Д. М.) станах по-близък с Йовкова. Другарството ни беше в училище и през свободното време. Когато ни идваше гост от Добрич, инспектор по ревизия, ревизор на общината и кооперацията, или някой проходящ ме потърсеше, без Йовкова срещите и разговорите ни не ставаха.
Йордан четеше много и между група събеседници той взимаше надмощие с умът и знанията си.
Виждал съм Йовкова да рови из училищната библиотека и да чете книги оттам, но не съм обръщал внимание какви книги предпочита. Каквито списания получаваше училищната ни библиотека, той ги обръщаше от кора до кора. Обичаше да чете списанията „Мисъл“, „Българска сбирка“, „Право дело“, каквито получаваше училището и читалището, което се помещаваше все в училищната стая. Спомням си, че често споменуваше „Сирано де Бержерак“ (драма от Едмон Ростан, бел. Д. М.). Изобщо, той четеше разни книги. Виждах го да си купува нови книги с научно съдържание, но не мога да кажа какви бяха те.
При сериозни спорове, научни или обществени, той се налагаше и след като вземаше връх – стоеше весел и доволен. Такива спорове ставаха, разбира се, само с външни хора, когато идваха в село. По него време, при развилнялата се партизанщина, ние се редяхме в радикалната партия, на която водител в Добрич беше един млад адвокат от Русе – Кънчо Кънчев. По-късно, когато тоя адвокат се махна, партията почти са разпадна. В село, със селяните той не спореше, а само ги подбуждаше да се изкажат по някой въпрос и от това събираше впечатления, които споделяше и възпроизвеждаше пред нас в другарски срещи и разговори. С такива разказвания той ни разсмиваше.
Тогава ние – младите учители – бяхме идеалисти и се мъчехме да творим, да създадем нещо. Като по-млад от нас, енергичен, весел и закачлив, той беше умът, творецът между нас, а ние развивахме и прилагахме плановете. Заварвах го често като пише стихове, които на времето се появяваха в списание „Художник“. Почнахме да гледаме на него с други очи. Макар, че често ни дразнеше, всичко му прощавахме. Радваше ни обстоятелството, че между нас имаше колега поет.
Една лудост ни бе обзела по него време да уреждаме театрални представления. Йовков, ако и неохотно, все вземаше участие. Имахме си и комплект декори, изработени на платно от един стар иконописец дядо Наум, описан в „Жетварят“. Зимно време не минаваше без театър. Колкото и малки да бяха училищните стаи, те се превръщаха в места за идейност и наслада, а където училището беше съвсем неудобно – както в села Делиюсуфкуюсу (Лозница) и Мусубей – там оборът на някой по-заможен селянин ставаше театрален салон. Неудобствата бяха големи, но ние не се спирахме пред тях. Когато давахме „Иванко“ от В.Друмев в Каралии, Йордан играеше ролята на велможата Драгомир. Един от любителите селяни изпълняваше ролята на царски прислужник. В едно явление идва тоя актьор и съобщава за  смъртта на велможата Симо, но тъй жално произнесе думите „Симо умрял“, че после тоя „актьор“ бягаше от закачките и шегите на Йовкова.
В учителските конференции, които ставаха тогава, Йовков избягваше да взема участие, но вземеше ли думата – мнението му не търпеше критика.
Щом дойдеше края на учебната година, Каралии се изпълняше с учители и учителки от околните села. Те искаха от Йордана помощ за съставяне на статистическите таблици по движението на учениците през годината, по редактиране на годишните доклади. Йовков винаги се отзоваваше с готовност и колегите си заминаваха доволни и облекчени.
Още в първата година на нашето съвместно учителствуване в Каралии се зароди у нас идеята да създадем прогимназия, да изпреварим съседната община Армутлий, като запазим район за наша прогимназия. Йордан с ума и способностите си съчиняваше исканията ни, а ние, около него, изпълнявахме и създавахме почва за приложението. Можахме да привлечем на наша страна общинския съвет, кмета и да изходатайствуваме от Варненската окръжна постоянна комисия един заем, с който построихме нова сграда специално за прогимназия. На новосъздадената прогимназия, с хубаво здание, първи директор стана Йовков. Каква радост и гордост беше за нас, а най-много за него! Достави се пълен физико-химически кабинет, картини и пособия по антропология и човешки скелет. Всичко беше настанено в специални нови шкафове. Йордан сияеше и работеше. Първият випуск третокласници завърши с министерски пратеник, учителят от Варненската гимназия Хлебаров. Прогимназията цъфтеше. Имаше четири души персонал – един директор и трима преподаватели. Замислихме да разширим и заздравим нашето свидно дело. Почувствува се нужда от помещение за външни ученици. Тогава решихме да унищожим близката керемидарница и на мястото ѝ да построим здание за пансион. Всичко се подготви: утвърди се план, проектира се заем, който да легне върху общините, които влизат в района на прогимназията, обаче Балканската война разруши всичко.
Към учениците Йовков беше сериозен и строг, но не деспотичен. Умееше да ги овладява и те го обичаха. Беше за добрия ред и в прогимназията владееше безукоризнена чистота. От входната врата, по средата на салона и до другото протежение на същия, срещу учебните стаи (двата салона правят буквата Т) имаше послана пътечка от плат. Учениците влизаха под строг контрол на училищния слуга бай Йордан, който беше чист човек. Последният ходеше из училището само по терлици. Всяка сутрин изтриваше всички мебели и чинове с чиста кърпа. През междучасие пак премиташе. Прашинки и книжки из стаите, даже и по двора не се забелязваха. Подът на училището често биваше намазван със чисто прозрачно подово масло. Големите нови и хубави шкафове във физическия и химическия кабинет светеха от чистота. Който влезеше в прогимназията, почувствуваше приятност и свежест. Често пъти, а и обикновено, Йовков ще застане на стълбището, пред входа на прогимназията, и оттам, доволен от реда вътре, наблюдаваше било учениците, било минаващите селяни, които често прекосяваха училищния двор, за да отидат в общинското управление, което се намира на 20-30 крачки от двете училища – първоначалното и прогимназията.
Строг беше Йовков и към колегите си в училище. Не можеше да има закъснение от никого. Всеки идваше на време и се залавяше на работа.
Той даде подкрепата си за образуване на местното „Земеделско спестовно-заемодавно дружество“ – от тъй наречените по него време „Райфайнзенови каси“. Такова дружество се образува и в с. Богдалии-Чамурлии (Житен). Тия две дружества тъй се бяха развили, че почнаха да правят общи покупки на земеделски сечива и съестни продукти: маслини, сол, дървено масло, сапун, въжа и пр. Замислихме да доставим обща вършачка на кооперативни начала. Записаха се към 20 души членове на местното дружество, което ги кредитира и вършачката бе доставена. Този случай е разказан в повестта „Жетварят“, където живо е представена радостта на селяните при докарването и посрещането на вършачката. Двете дружества устроиха в Каралии практически курс по млекарство. За лектор дойде проф. Желю Ганчев. И за този курс – по устройството му – имаше голям дял Йовков. По-сетне се уреди единствената екскурзия от селяни, водени от нашия другар Петър Иванов. Те обиколиха Земеделското училище край Русе, Плевен и достигнаха до София. Той беше член на Спестовно-заемната каса, а аз нейн касиер. Учителските ни заплати бяха малки, та едва стигаха на местните учители, а на Йордана никога. Една година живя с майка си в частна квартира, а след туй се настани в прогимназията. Там усамотен в малката, но приветлива стаичка, започна първите си литературни творби, които срамежливо криеше от нас. Тук натрупа той своя материал, който отпосле пленително разработи в своите творения: Татарски Христо, Консула, Тачката, кметът Алекси, Вълчан, Бившият, Токата и др. са негови герои от Каралии и околността.
Когато заживя бекярски в прогимназията, хранеше се с каквото намери по кръчмите. По-късно се оплаквал от стомах. Грехът за това да му теглят селските кръчмари, които обикновено го гощаваха със сухи суджуци. Обичаше точено – тестени работи, и често, след като получи заплатата си, си позволяваше разкоша да поръча някъде да му разточат. След като свършваше парите си, искаше на заем. Дотогава бивах добър, но откажех ли му – не искаше да ме види. Това се случваше рядко и то само когато прекаляваше със заемите от местната Спестовно-заемна каса.
Първият разкош, който си позволяваше като получи заплатата си беше – да си купи папироси. Тогава пушеше с наслада и правеше шеги с училищния слуга дядо Хаджи. Последният не беше ходил на хаджилък, но бил живял някога в турска хаджийска къща и оттам получил името си хаджия. Йордан често дразнеше дяда Хаджия с папироси. Подаде му цигара и го поканваше да запали от него. На няколко пъти ще се навежда дядо Хаджи да запали цигарета, а Йордан все ще си дръпне ръката и дядо Хаджи правеше смешни поклони. Йордан се пушеше от смях. Най-после ще се примирят и ще си запалят цигарите. Ще накара след това дядо Хаджи да седне насреща му, ще вземе сериозен вид и ще го „интервюира“ – да каже мнението си за граф Бертхолд по някой политически въпрос.
Дядо Хаджи се прави и той на сериозен, бърчи чело, пули се и ще му отговори с някоя съвсем безсолна дума, а Йордан се късаше от смях.
На една учителска среща, не помня по какъв случай, пожелахме да се повеселим с грамофон. Единствен грамофон в село имаше у кръчмаря Филип Сивков. Изпратихме дяда Хаджи да поиска грамофона с плочите. Някой там ще се е пошегувал с дяда Хаджи и той, като се върна, доложи: „Грамофон няма и баба му умряла“. Тези думи се римуваха от Йовкова и нея вечер не излизаха от устата му.
Друг път дядо Хаджи се качил на училищния таван по някаква работа. Да се случи да е там Йовков и то точно, когато дядо Хаджи се изтървал и паднал на пода. Нова закачка за Йордана: дядо Хаджи не бил паднал, ами нарочно правил опити да хвърчи, понеже по него време Блерио правеше опити с аероплан, та дядо Хаджи искал да направи някои подобрения в хвърченето и да тръшне Блерио. И тая закачка продължи доста време. Изобщо Йордан обичаше шегите. Не оставахме назад и ние – другарите му. Но често идваха дни, когато той добиваше мрачно настроение. Тогава биваше строг и мълчалив, но скоро му минаваше, защото биваше принуден да отиде в кръчмата, за да се храни и там все се намираха весело настроени селяни, между които му минаваше. Йовков беше почитан и дирен от селяните, било за съвети, било да им напише заявление. Кроеше им такива заявления, че се приемаха с уважение от кмета и секретар-бирника.
Йовков беше голям враг на кучетата. Често идваха в училище кучета, за да обират трохи. Той ще ги издебне и ще ги мери с камъни, докато ги принуди да преминат през училищната телена ограда, по която оставаха да висят на бодливата тел снопчета косми.
Йовков обичаше да се носи модно. Дрехи си шиеше при най-модния шивач в Добрич – Ненчо Касабов, днес голям търговец и богаташ. Поръчваше си обуща при най-модния обущар в града.
Беше отличен рисувач. Седне ли на маса и намери ли листче пред себе си, хем ще беседва, хем ще те типоса. Сполучливо рисуваше другаря ни Георги Вълчев. За момент, с два-три замаха, ще го начертае цял на дъската – с гола глава, два-три косъма по нея, с дълъг нос, с чадър, бастун и четка за дрехи. Георги Вълчев беше голям чистник и без четка никога не пътуваше. Йовков беше окарикатурил Георги на варненски плаж, при един дъжд как разтворил чадър, за да се пази – гол с чадър да не се измокри. Когато Йордан прекаляваше със своите закачки, Георги ще почне да му се моли: „Стига бе, Йордане, моля ти се, бе!“ Тогава Йордан ще спре и ще започнат най-интимен приятелски разговор. И аз не останах неокарикатурен и неосмян. Бях пунктов учител и отивах в града за заплатите. За да осмее страха ми по пътя – да не ме оберат разбойници – Йордан беше ме нарисувал на едно картонче как се връщам пеш, на гърба си нося чувал и по него много нули – значи, пари нося. Минавам през една горичка до селото Каралез (Царевец) разрошен, изблещен, с поглед към гората и в устата си съм лапнал голям ятаган, защото ръцете ми са заети с чувала. До скоро пазех тази карикатура и много скърбя, че незнам къде е пропаднала.
Беше зима. Зима, която е придружена със студен северняк, който като че ли замразява необятното добруджанско небе, а снежецът пада ситен, нежен като хининов прах. В такива зимни дни севернякът всичко мете и снегът се задържа тук-там из обширното поле, но така набит и смесен със ситен прах, та дори и каруца мъчно го прорязва. В такъв зимен ден – дали през коледна ваканция, или други път не помня – нашата четворка: Петър Иванов, Георги Вълчев, Йовков и аз пътувахме за Добрич. Тръгнахме рано сутринта от с. Богдалии-Чамурлии с каруца, впрегната с най-добрите и най-силните коне в селото. Наредихме се в каруцата двама срещу двама: Йордан и Георги – ергени – отзад, а аз и Петър насреща им. Сух студ, а вятърът ни шибаше със ситен сняг, премесен с прашинки. Щом излязохме от дола, гдето са наредени селата Богдалии-Чамурлии, Есетлии и Дурбалии, разположени почти едно до друго, вятърът като че се усили повече. Дотогава почти мълчахме, но сега, макар добре облечени, вятърът ни дразнеше и ние започнахме закачките. Бяхме взели една доста голяма черга, която обвиваше коленете и краката ни. На някого от нас хрумна да хвърлим чергата над главите ни, за да не ни бие толкова вятъра. Образува се нещо като колиба и – дръж се вече за закачки. Йордан беше пуснал в ход всичките си разновидни шеги и ние примирахме от смях. Пътят беше оголен – с дребни буци замръзнала като камък кал, та каруцата отскачаше непрестанно, а заедно с нея и ние, та студът нахлуваше от всякъде. Друг път в такъв случай, човек слиза от каруцата и след като потича известно време, затопля краката си. Добре, но кой те оставя! Шегите на Йордана тъй ни увличаха и надуваха на смях, че ние като да забравихме за студа.
По едно време каруцата затрака по-равномерно и каруцарят завика, че сме пристигнали в града. Тъй неусетно изминахме 30 километра, докато стигнем до Пачевия хан в Добрич. Там беше сберилото на селските учители. Старият дядо Атанас Пачев любезно посрещаше гостите и ги канеше да се стоплят около голямата нагорещена печка. Хотелът гъмжеше от веселия смях на учители и учителки, дошли да прекарат ден-два за околийска конференция, или за дружествено събрание.
Тоя зимен ден никога не мога да забравя и винаги, при подобна студена зима, изпречва ми се тази картина: каруцата с четирма ни вътре и преметната отгоре ни черга.

* * *
Дъщеря ми, първото ми дете, беше ученичка при мене и при Йовкова. Питах я за Йовкова и тя ми разправи следното:
Била ученичка в трето отделение при Йовкова, когато той ми беше колега в първоначалното училище. Помни облеклото му. Йовков носел под палтото си черна сатенена рубашка, с висока яка – руски образец и бил препасан със шнур. Винаги повдигал полите на рубашката си и държал едната си ръка в джеба си. Йордан се е стъкмил така по подражание на някои далечни колеги. Това ще е било временно увлечение, защото, когато беше в прогимназията, той носеше костюм най-елегантно ушит. Дъщеря ми помни, че той носел много тесни панталони, които се впивали в месата му. Такава е била тогавашната мода. Когато се откри прогимназията и Йовков стана там учител и директор, тогава дъщеря ми постъпи единствено момиче между момчетата в първи клас. Стояла на чина при най-тихия ученик. Йовков, между другите предмети преподавал и пение. За часа си по пение Йовков събирал учениците и от другите класове. Любимата му песен била „Горда Стара планина“.
Дъщеря ми си спомня, че веднъж влязла с един човек в Йовковата спалня – училищната стаичка. На масата имало дебело хубаво огледало и до него нарисувана скица на Йовкова. Човекът, който придружавал дъщеря ми (може би съм бил аз) запитал Йовкова кой е нарисувал портрета. Йовков отговорил, че той сам го нарисувал както си стоял пред масата и пред огледалото – гледал се в огледалото и рисувал. Дъщеря ми беше ученичка само в първи клас при Йовкова. Това ще е било през учебната 1909/10 г. На следната година я пратих да учи в Силистра.

* * *
Една вечер, доста късно, Йордан идва и чука на прозореца ми. Питам го: „Какво има бе, Йордане? – Тази вечер, казва , ще ви бъда гостенин. – „Заповядай, отговарям му, на драго сърдце“.
След като влезе в къщи, запитах го: „Защо бе, Йордане, какво има“?
— Не знам, казва, тая вечер ми е така грозно да остана в училището. Нещо ми се струва да трополи по тавана на училището. Обзе ме един кошмар. Не мога да зъзна и реших, да ти дойда на гости – да преспя у Вас“.
И, наистина, три големи сгради – общината, прогимназията и първоначалното училище – нередени в шахматен ред, отдалечени от селото, без никаква жива душа, а само Йовков – не е за чудене да му е дошло страх. Може би е стоял до него време в кръчмата и там да са приказвали за убийства, разбойници др. подобни и да са се учудвали как нощува сам в усамотено здание. Йовков ми поръча да не разправям никому тази случка с него.

* * *
Един мой братов син ми разправи следната случка с Йовкова.
По него време у дома живеяха две учителки. Те се хранеха у брата ми, чиято къща беше през един двор далеч от моята. Вечерно време, след като учителките се навечеряли у брата ми, неговият син 16-17 годишно момче тогава – ги придружаваше до дома. Често пъти учителките задържали момчето до постои в стаята им. Йовков идвал вечер на гости при учителките и няколко пъти заварвал братовото ми момче. Йовков правел бележки за това на учителките, а веднъж засрамил момчето като му казал: „Ти защо стоиш тука? Хайде, върви си!“ Момчето се обидило и се заканило да си отмъсти. Една вечер то се притаило до една ограда точно там, където Йовков без друго щял да мине, когато се връщал от квартирата на учителките. След като доста почакало, видяло по едно време, че Йовков се задава. Като поотминал малко от него, то започнало нападение с камъни по него. Йордан, изненадан в тъмнината, хукнал да бяга и така се спасил от камъните.
Стана ми голяма мъка след разказа на тая случка. А и разказвачът чукаше с пръст главата си и просълзен думаше: „Голям грях съм направил, чичо. Сега съзнавам, че съм хвърлил камъни срещу най-скъпия човек“. (Случката е разказана след смъртта на Йовкова).

* * *
Йовков обичаше да играе на любов.
Беше дошла на гости у дома балдъза ми от Силистра. Тя беше млада и хубава мома и Йордан се плени от нея, та искаше да ми стане баджанак. Аз предположих, че това е временно увлечение у Йордана и казах на другаря си Георги Вълчев да го предупреди – да не си играе с момичето, ако няма сериозно намерение. И наистина след това той се остави от мерака си.
На учителски конференции той биваше ограден от учителки и на всички даваше с държанието си надежди, та и всяка гледаше да го плени. Любовни връзки той имаше с учителката Анна Савова. А най-много се беше увлякъл в колежката си Екатерина Русева, когато двамата бяха в с. Саръджа. При все че ние – неговите другари – го разубеждавахме, че тя не е за него, той все лудееше за нея. Знам, че банковият чиновник от агенцията в с. Армутлии (Крушари) – Хараламби Петров (вече покойник) кореспондираше с колежката му Екатерина Русева. Двамата мъже бяха почнали да се атакуват с писма, защото Йовков не търпеше съперничество. Когато Русева в края на учебната година реши да се премести в друго село. Йордан тичаше по пътищата да я гони и казвал дори на другаря ми Г. Вълчев, че ще се самоубие, ако тя му откаже. След голямо увещание от страна на Г. Вълчев, Йовков най-сетне, се отказа от нея.
Не по-малко закачлив беше към учителката в с. Дели Юсуфкуюсу (Лозница) – Еленка Анастасова. На път за общината в Каралии, или до Добрич, тя непременно се отбиваше у дома, за да пренощува, или пък да си отпочине. Беше дребно, но хубаво и симпатично момиче. Йордан по какъв да е начин се научаваше, че тя е у дома и вечерта, ако тя оставаше да нощува у нас, идваше ни на гости. Тогава имаше нескончаеми разговори и закачки с госпожицата.
От колежките си в прогимназията, той уважаваше една от двете – Йорданка Симеонова, дъщеря на добричкия телеграфо-пощенски началник. Много задиряше и друга учителка в първоначалното училище – Мара Рафаилова. Тя живееше у дома и нямаше мира от него. Беше хубавица и Йовков много я харесваше. Почти редовно всяка вечер той посещаваше учителките у дома. Понякога тъй прекаляваха със своите лудории, че безпокояха нас, понеже спалнята ни беше съседна със стаята на учителките. Често пъти жена ми настояваше да отида при тях и да им забележа да бъдат по-мирни и по-внимателни към нас.
В романа си „Приключенията на Горломов“ той много хубаво описва как героят му обикалял Йовковата къща (моята) и как при опита си да се качи на кацата до прозорците, за да наблюдава учителките, съборил кацата и събрал от шума селските кучета. Тук Гороломов е самият Йовков.
Млад беше Йовков и в това отношение нямаше съперник между колегите си. При все това, той беше много ревнив и ревнуваше учителките от идващите гости в село: граничният офицер, лесничеят и банковият чиновник от агенцията в с. Армутлии (Крушари).
Той гледаше никой да не дели мегдан с него и при малък повод на проявена симпатия от страна на учителките към външни лица, той по-късно ги караше да му се оправдават и често пъти ги е разплаквал.
У дома често пъти идваше граничният офицер, който живееше с майка си на граничния пост. Довеждаше понякога майка си в село за черква, или да се разходи тук.
Йордан тъй ревнуваше учителката Рафаилова, че след заминаването на офицера тя се криеше, за да избегне закачките му.
Една вечер – на един заговезни – отидохме с учителката у брата ми, за да заговеем заедно. Там Рафаилова свири на китара и се повеселихме, както е обичайно в такива случаи. Не знам по какъв начин Йордан дошел край къщата, без да го угадят кучетата, та между трендафиловия храст пред прозорците на стаята, гдето бяхме събрани, той наблюдавал всичко. На другия ден учителката ми разправи, че Йордан знаял за обстановката и начина на нашето заговяване.
Веднъж, граничният офицер, на път за Добрич, мина през селото с каруца. Рафаилова имаше ли, нямаше ли работа в града, помоли офицера да заведе и нея. Йордан щеше да се изяде от яд: защо пък с офицера да пътува? – Нямаше ли друга каруца?
Когато Рафаилова се завърна, тя просто плачеше от закачките на Йордана, който беше написал нещо като ода за нейните пантофки. В одата пантофките се оплакват от стопанката си, че през време на пътуването си до Добрич, при Каралезката чешма били изцапани. Той ѝ четеше тая ода и не ѝ даваше мира.
Изобщо Йовков не търпеше съперници и ще прави, ще струва – ще ги отстрани.




В БАЛКАНСКАТА, МЕЖДУСЪЮЗНИЧЕСКАТА И ЕВРОПЕЙСКАТА ВОЙНА

КОСТА ЙОВКОВ

Когато бе обявена Балканската война, двамата се събрахме във Варна и с парахода заминахме за Бургас. Там постъпихме в новообразувания 41 пехотен полк, съставен от по две дружини от 24 пех. полк – Бургас и 11 Сливенски полк. Йордан като запасен подпоручик стана ротен командир на 5-та рота в 41 полк, а аз като подофицер бях зачислен завеждующ прехраната. Отначало Йордан беше зачислен адютант, но той отклони тази длъжност, понеже не обичаше да бъде близо до началството си и да върши работа, която не му беше приятна.
Събрахме се около гр. Елхово (Казъл Агач), където се образува 41-я полк и, когато Йордан ме видя, ми се оплака: „Назначиха ме за ротен командир на повече от 300 души, все възрастни хора – всички оставили жени и деца, а мене ме е срам да ги обучавам и да ги командувам, та предоставих тая работа на фелдфебела и на взводните подофицери“. Войниците от неговата рота бяха от Айтошко, с. Ченге (Аспарухово), – Провадийско, Раковец и Нова Шипка.
Първото сражение стана край Кайпа, около Одрин (9 и 10 октомври 1912 г.). По обяд Йордан поведе ротата си в разгънат строй: вървеше с извадена сабя напред. Това аз наблюдавах отдалеч, на една височина. Едва минаха 200-250 крачки и започнаха престрелката, която трая до вечерта и през цялата нощ. Отблъснаха турците с големи загуби за последните.
След един-два дена ни смениха в с. Ташлъ-Мусулии и там имахме един ден почивка. Йордан дойде при мене ухилен и ми каза: „Аз вече взех мойто бойно кръщение – прав, с извадена шашка напред и момчета след мен. Всички бяха послушни и отблъснахме врага.“
Минахме през Лозенград, Виза и чак при чак при Чаталджанските позиции бе второто сражение на Йовковата рота. Аз се разболях от холера в с. Софас, на 5-6 километра от позицията. Това беше към края на октомври. Когато бях пооздравял от болестта, един ден един мой другар ми извика: „Йовков, брата ти го носят на носилка жив или мъртъв.“
Аз отидох и го намерих в носилката на улицата – Как си Йордане? го попитах. – Както виждаш, болен. Видях обаче как носят мъртъв човек. Благодаря на момчетата, които ме носеха на ръце 6 километра.
Отидоха да търсят квартира и го настаниха при един болен доктор.
След оздравяването ни заминахме за Чорлу, после Силиврия, Родосто, Деде Агач, и Гевгели.
Йордан беше обичан от всички войници, с които често се събирахме около него и той ни четеше новини от френски вестници. Оплакваше ми се, че действуващите офицери гледали с пренебрежение на запасните. Затова избягваше началниците и само по служба ходеше при тях.
Обяви се Междусъюзническата война срещу сърби и гърци. Бяхме между Дойран и Гевгели. Аз бях в с. Богдан. При склона се водеше ужасен бой – всичко наоколо гореше. Аз тръпна и питам за пета рота. Дойде другаря ми и каза: „Край селото има сръбски разезди“. Оставихме всичко и по един дол избягахме към Дойран. Стигнахме дойранските височини, където бяха струпани много хора – войници, леко ранени и цивилно население. Другарят ми извика: „Йовков, брат ти на кон отстъпва“.
Спрях се учуден. Йордан дойде при мене. – Как си? го запитах. – Както виждаш, ранен съм.“ – „Къде?“ – „В крака“ – „Е, малка работа, нали си жив!“
„Да, отговаря ми, малка, ама да е на тебе, ще те питам, малка ли е. Ама какво преживях! Съжалявам само за сабята си, че остана там. Щеше да ми бъде за спомен. Като ме раниха, моите храбри момчета ме носеха на ръце, че 4 километра ме носиха. Превързаха ме, та срещнахме кон, който носи вода, снеха бъчонките, качиха ме и аз в кариер се спасих. Ако не бяха момчетата, щях да бъда пленен“.
На другия ден го качихме на последния влак от Дойран и след свършването на войната се видяхме в Бургас. Каза ми да занеса много здраве на мама, на всички други и ми заяви, че няма да се връща в Добруджа под румънска власт. Двама не знаехме, че майка ни умряла от тъга по нас през м. юли 1913 г., когато румънците тъкмо навлезли в Чифуткьой на Петровден (29 юни, стар стил).
Йордан беше награден с орден за храброст.
Коста Йовков ми разправи, че когато била обявена Балканската война, Йордан изказал опасение, че ще бъде убит, та искал да даде парите си на своя брат Коста. Последният го разубеждавал и не приел парите на съхранение. Като офицер Йовков получавал заплатата си в аванс, та разполагал с доста пари. От заплатата си пращал пари на братовите си съпруги. Давал пари и на войниците си. Не обичал да пише писма на близките си. Дори нито веднъж не е писал писмо на майка си.
След войната се установил в София и потърсил работа. Получил служба: редактор-библиотекар в Министерството на вътрешните работи и народното здраве на „Известия на Министерството на вътрешните работи и народното здраве“. През Европейската война Йовков бил граничен офицер на гръцката граница край река Места. (Виж том ІІ „Записки на един граничар“). Там служил 5-6 месеца. Извикали го в София за сътрудник на изданието „Военни известия“.
В края на Балканската война, при уволнението си, Йовков бил произведен поручик, а през Европейската война добил чин – капитан.
Когато бил в София, по време на Европейската война, Йовков се запознал с бъдещата си съпруга, родом от гр. Добрич. По него време тя била студентка. Оженили се в Добрич през есента на 1918 г. През 1919 г – Йовков бил чиновник във Варна. Тогава му било предложена служба в Българската легация – Швейцария или в Букурещката легация. Йовков предпочел Букурещ.


ГЕОРГИ РАЙЧЕВ
Писател

Йовков изобщо не беше лишен от остроумие, дори духовитост. Когато биваше разположен, обичаше да разказва с увлечение весели случки. Обичаше и да се подиграе с някого. И, все пак, много пъти е повтарял с мъка и яд една обичана своя фраза: „Аз съм най-недуховитият човек на света…“ – когато някой се пошегуваше с него и той, смутен и объркан, не съумяваше да му отговори със съответната шега.
През Първата световна война, през една отпуска, бяхме се случили в София едновременно аз и Христо Ясенов, запасен поручик от фронта. Йордан беше постоянно в София. Прибрал се беше и Антон Страшимиров.
Една вечер бяхме се събрали у Страшимирови –Йовков, Ясенов, аз и още 5-6 души приятели. Пийнахме, веселихме се. Ясенов беше донесъл от фронта една много сърдечна народна песен; пееше я непрестанно, по желание на Стефка Страшимирова, която го обичаше с дълбока майчина нежност. Затова пък и той беше по-закачлив от всеки друг път. Шегуваше се подред със всички ни. Смеехме се на закачките му и, може би, най-много Йовков, който обичаше да види някого изпаднал в неловко положение.
По едно време Христо избра него за прицел. Една, две, три шеги – при това много сполучливи. Йовков се бранеше, но без особен успех. Веднъж дори пак повтори: „Аз съм най-недуховитият…“ После взе да се изчервява, сетне остро помоли Христа да го остави на мира. Но това още повече увличаше Ясенов – до досаждане, което пък беше негова слабост!... Докато в един момент чухме вик: „Поручик, стой мирно!“ Викаше Йовков, зачервен, разтреперан. Христо го гледаше и се смееше.
— На вас казвам, поручик. Стой мирно! Козирувай!
— Ами ти, Йордане, сериозно ли… обади се Антон.
Йовков отговори без да го гледа: – Сериозно. Аз съм капитан. Той е длъжен да ми изпълни заповедта. Рапорт ще подам!
Тогава избухна и Стефка, която беше много избухлива: – Йовков, как смееш да се държиш така в къщата ми!
— Отивам си, госпожо!...
Той вече беше прав и тръгна навън. Но Стефка скочи и го настигна в коридора: той слагаше вече фуражката си.
— И да не си стъпил вече в къщата ми! Чуваш ли? – извика му тя и се върна запъхтяна при нас.
Никой друг не каза нито дума, макар че при такива случаи обикновено компанията се впуща да примирява. Знаеха, че е безполезно. Затова и веднага забравихме инцидента.
Не помня все тогава ли е било, или през друга моя отпуска около онова време,Йовков беше се държал предния ден зле към някой друг, или към самия мене. Бяхме позакъснели вечерта, вървяхме и разговаряхме. Йовков някак беше притихнал, убит. Извардих момент и го упрекнах предпазливо. Очаквах, че ще ме нагруби пак и много се зачудих, когато той призна, че е виновен, но, все пак, ние не сме прави, ако го мислим, че е лош, или че не ни е приятел. Но не свърши с това. Йовков се увлече и заговори за себе си, за характера си, за детинството си. Обикаляхме улиците, кварталите, а той все говореше. Просто не вярвах на очите си и ушите си. На край мина и към сантименталните истории. Между другото, призна ми, че от фронта писал на едно момиче от тогавашната наша компания по няколко писма на седмица. „Ти писал ли си по 16 страници писма на жена? Аз съм писал…“
Разделихме се късно през нощта. На другия ден го срещам, гледа ме навъсен: „Гюро, ти това снощното, да го забравиш… Глупости… Може и да съм те лъгал…“


ИВАН КР. СТОЙЧЕВ
Военен историк

Полк. Цанев бе прекарал първата част от войната на фронта. Там той е могъл да установи, че много от разказите на някои писатели, седящи в редакцията, не отразявали бойната действителност, изобличавали авторите в неползване духа на войника и масата бойци, а също свидетелствували за пълно военно-образователно невежество. Всичко това будило сред войниците иронични насмешки по адрес на повечето сътрудници на вестника. Това направило впечатление на полк. Цанев и той намерил, че неговите сътрудници биха могли да изпълнят по-добре дълга си, ако биха се запознали с живота и дейността на войските на самото място.
Намерил одобрението на своето началство, полк. Цонев решил да изпрати всички служащи в редакцията служащи да престоят по три месеца в щаба на някоя дивизия. Един ден той събрал всички и им обяснил този въпрос, като им обяснил, че от подобно престояване те ще имат голяма полза тъкмо като писатели. След това им дал срок един ден, за да му кажат кой где желае да бъде командирован, за да си получи открития лист.
Десетина минути след като писателите напуснали стаята на главния редактор, на вратата му се почукало. Влязъл Йовков.
— Господин полковник, казал той, аз желая да отида в Добруджа, в конната дивизия. Моля да ми дадете веднага открития лист.
Полк. Цонев похвалил готовността на Йовкова и разговорът продължил на тема за ролята и назначението на писателите в онази обстановка.
Докато още говорил, полк. Цанев бил поканен на телефона от Главната квартира. Обаждал се началникът на Оперативния отдел полк. Ив. Луков, който съветвал Цанева да не избързва с прилагане решението към всички, защото имало слаби и болни между писателите, напр. Кирил Христов.
Станало ясно, че последният, възползуван от връзките си с ген. Жеков, чиято биография бе писал в Кюстендил, успял набързо, след приема у полк. Цанева на всички сътрудници, да влезе във връзка с полк. Лукова, комуто представил здравето си критическо, за да потърси закрилата му и да осуети отиването в щаб на дивизия.
След пладне при полк. Цанева се явила разтревожена и дори разплакана съпругата на писателя Н. Тя също ходаталствувала мъжът ѝ да не бъде изпращан, защото страдал от ред хронически болести.
Последвали и други постъпки в Главната квартира, които осуетили изпълнението на целесъобразните предначертания на полк. Цанева в това отношение.
Впечатлението, естествено, е било в най-голяма полза за Йовкова, който се показал и тогава човек на дълга и с любов към призванието си. А тъкмо той между сътрудниците е имал най-малко нужда да послужи на фронта, защото е бивал вече там през Балканската, Междусъюзническата и Европейската войни, когато е бил раняван и награждаван.
Пък и стана и друго: Йовков умря много по-рано и много по-млад от „болните“ си колеги.

София, август 1946 г.




ЙОВКОВ В БУКУРЕЩ


ЙОРДАН СТРАТИЕВ
Писател

Не помня кога съм се запознал с Йовкова, но в Букурещ се срещнахме като отдавнашни познайници. Това беше през м. август 1924 г., когато бях изпратен на служба в тамошната българска легация, дето Йовков работеше още от 1920 г., отначало като сътрудник по печата, а по-късно като секретар. Така, службата ни свързва в продължение на цели три години, до есента на 1937 г., когато Йовков се прибра в България.
Отначало работехме в една стая, един срещу друг. Йовков вършеше и част от секратарската работа, но се занимаваше главно с паспортната и драгоманската служба, издаваше паспорти, превеждаше всички документи от български на румънски и от румънски на български, водеше цялата румънска кореспонденция, – една работа, която поглъщаше всичкото му време. Изпълняваше службата си съвестно и не бих казал, че му тежеше, но – болестта вече го мъчеше и умората често се чувствуваше.
Сутрин и двамата бяхме заети с посетителите. Идеха много хора: градинари, студенти, добруджанци, турци, румъни, българи от България – „като в околийско управление“, както се шегувахме. Йовков приемаше своите „клиенти“ сдържано, служебно – хладно, услужваше им и бързаше да ги отпрати.
Дойдеше ли някой турчин, обаче, като че ли ставаше друг човек: засмиваше се, сякаш е видял баща си, поканваше го да седне, даваше му цигара и почваше един разговор на турски, който нямаше край: от кое село е, познава ли тоя и тоя, какво е станало с еди-кого си, как е берекетя, и едва след това запитваше за какво е дошел. Услужваше го, пращаше много здраве на познатите си и го изпровождаше едва ли не до вратата. Турчинът си отиваше доволен, но и Йовков се освежаваше за цял ден. Тъй се оживяваше, когато идваше и някой добруджанец. После ми разправяше за даскалъка си из добруджанските села, за българи и турци, разказваше обикновено някоя смешна историйка и погледът му блуждаеше усмихнат някъде в миналото: Йовков живееше с Добруджа и спомените от младините си.
Но не само към турци и добруджанци имаше тази слабост: обичаше простите хорица, в които виждаше по-голяма човещина, обичаше езика им, мъдростта, на която ги е научил животът, непресторената им добрина, простотата или здравият им хумор. И дали защото не забравях, че е писател, все ми се струваше, че ги изучаваше, за да ги използва някога за разказите си.
По него време имахме един прислужник Ангел, който не пропущаше да ни поизлъже, за да спечели някой друг лей. За икономия не му вадехме абонаментна карта, а му плащахме трамвайните разходи по сметка. Такава сметка той трябваше да представя всяка седмица, но той попрескачаше седмиците, за да можеше по-лесно да прибави по нещичко отгоре. Така, в една сметка бе писал: „До гарата и обратно – 6+6=12 леи; до пощата и обратно – 6+6=12 леи; вали дъжд – 6 леи“. Чеса се тук, чеса се там и не можа да обясни. Смяхме се с Йовкова, смя се и Ангел и зачерквахме това перо. Но Йовков го запомни и често го закачаше: „Ангеле, отиди да свършиш тоя работа, но гледай да не вали дъжд!“ По-късно използва тази слабост на Ангела в пиесата си „Обикновен човек“, дето един прислужник, когато вали дъжд също тъй прибавя по някой лев повече в сметката.
Йовков обичаше здравия български хумор и сам биваше духовит – когато излизаше от обикновената си студена затвореност. Но за това трябваше дълго да се чака или да се случи нещо необходимо. Тогава се разприказваше и сам се кикотеше на духовитостите си.
Имахме един по-стар секретар, голям скъперник, когото скоро преместиха другаде, но за чието скъперничество Йовков не пропускаше да ни спомни, когато ставаше дума за него. Кой знае от какво, беше го хванала хълцавица, която не преставаше. Ходил при някакъв махленски лекар, пи лекарства – напразно. Уплаши се човекът и отиде при един голям лекар. Като се върна, хълцавицата беше престанала. Йовков веднага отгатна лекарството: „Стреснал се като платил 500 леи и му минало“. Но на другия ден хълцавицата отново се появи. „Малко му взел докторът, смееше се до сълзи Йовков, трябваше да му поиска 1500, да хлъцне от изненада, та и внуците му варънджак (дори, бел. Д. М.) да ги не хваща хълцавицата. Прост доктор, малко му е взел“. По-късно, по тоя повод, Йовков вече фабулираше: имало в тяхното село един дядо Калинко, който разправял, че никога не го хваща хълцавица, защото дядо му, голям скъперник, подарил веднъж селемет за хълцавицата си при някакъв ходжа, но ходжата – досетлив човек – му поискал цяла бяла меджидия за да го излекува, дядо му тъй се стреснал, че веднага му минало и пр. – Като разказваше това, Йовков се смееше и казваше, че щял да използва тая случка някога. Доколкото знам, намерението му остана неизпълнено.
Йовков беше затворен човек и живееше уединено. Не общуваше с никого – нито с румъни, нита с българи. В училището и в църквата не стъпваше, дори и на големи празници, макар че бяхме почти задължени. Театри, концерти, кинематографи – не посещаваше. От къщи – в легацията и от легацията – в къщи. Към центъра на града отиваше много рядко, да прегледа какви нови книги са излезли, да си купи нещо, почти никога – да се поразходи. И винаги – сам. Струва ми се, причината не беше само характерът мум правеше го затворен и болестта му, но и писателят диреше да остава сам със себе си: имах впечатление, че Йовков, като много други писатели, твореше и по улиците.
В къщи живееше много скромно: заплатите ни бяха недостатъчни, а животът много скъп. Нямаше дори самостоятелно жилище. На улица „Франзелари“, 27, в малка букурещка едноетажна къща, с инспектора Иван Кръстев деляха две стаички и половина с обща кухня. Кръстев с жена си заемаха стаята към улицата, Йовкови – стаята към двора и малката стаичка, в която се и хранеха. Тук, в тая стаичка, Йовков работеше, тук написа ония прекрасни „Старопланински легенди“.
В стаичката, която гледаше към двора, имаше само една малка маса, на която се хранеха, едно малко бюро, ако не се лъжа и една кушетка – Йовковата кушетка, кушетката, на която почиваше, дето малката Елка, тогава 4-5 годишна, се бореше с баща си, и дето вечер, след като другите си легнат, Йовков замисляше и пишеше разказите си.
Разправял ми е, че дълго замислял един разказ и носел няколко разказа наведнъж, докато някой от тях изпревари другите – „като яйцата у кокошката“, както сам се изразяваше. Затова, обикновено пишел с лекота, само с няколко стилови промени. Случвало се обаче писането да го навеждало на нови хрумвания, свързани и с по-съществени изменения в замисъла, но твърде рядко. Обикновено нужно било само да запише замисленото.
Една вечер дълго приказвахме за войните. Йовков беши добре разположен и разказваше, оживен, случка подир случка: за страха си при първото сражение, за страха на другите, за интересните положения на убитите, за изражението им, за войници и офицери, в поход, на почивка, в боя. Всичко беше много интересно, и още по-интересно разказано. Но най-силно впечатление ми направи разказът за един стар войник, чията част била оставена дълго време за охрана на едно село. Свикнал войникът със селяните, обикнали го, обикнал ги и той, само едно не харесвал: любовта на една от учителките. Мислел дори да напише писмо дето трябва, но все отлагал, докато дошла заповед да напуснат селото. На тръгване му дали цветя, които не знаел какво да направи – за какво му са цветя на стар човек като него? И когато, на тръгване, минал край зида, дето предната вечер видял да се целуват под овошките учителката и приятелят ѝ – навел се, обзет от доброта и умиление, и сложил цветята на това място!
Всичко това Йовков разказа добре, с такива подробности и с такава топлота, сякаш преразказваше написан вече разказ. „Не, не съм го използвал досега, отговори Йовков; може да го напиша някога, но кой знае – толкова други чакат.“ Това беше оня чудесен разказ „Белите рози“ (Т е  п о б е д и х а. Разкази – том ІІІ), който Йовков написа много по-късно, но който – добре си спомням – ми направи толкова силно впечатление, когато го прочетох: знаех го вече, пък и тъй хубаво го беше разказал Йовков нея вечер!
След като написваше разказите си в къщи, Йовков ги преписваше на машината в легацията, обикновено в празнични дни, или в събота след обяд, когато не работехме – навярно, за да не бъде смущаван от никого: тъй можеше да нанесе някои последни поправки, а и не обичаше хорското любопитство.
Скоро след пристигането си, веднъж го видях да преписва на машината, усмихнат и доволен, явно някой току-що завършен разказ, и полюбопитствах: – „Разказ ли, Йовков?“ – Усмивката му изведнъж изчезна, каза студено: „А, не!“ и се затвори в обичайната си хладина. Много пъти след това, пак го виждах да работи нещо свое, но вече не смеех да попитам.
Един неделен ден, добре разположен, сам ми заговори: „Ще ти дам да прочетеш най-новата легенда, но при две условия: да я прочетеш в другата стая и да ми кажеш и хубавото, и лошото.“ Разказът беше озаглавен „Огледалото на водите“, „Огледалото на водата“ или нещо подобно, и имаше за мото: „…И съгради се чешма…“ (На всички „Старопланински легенди“ Йовков искаше да постави по някое мото, защото смяташе, че с това ще им придаде повече старинен характер). (Легендата е печатана в списание „Българска мисъл“, год. І, януари 1926 г., кн. 3, със заглавие „В огледалото на водата“. Бел. Д. М.)
Прочетох разказа и заговорихме. Казах му, преди всичко, че не ми хареса заглавието. Намирах го неподходящо за легенда и чуждо за Йовков разказ. По би подхождало, например „Куков вир“, с който е свързано действието, или „Божура“, по името на героинята. Йовков отхвърли „Куков вир“ поради натрупването на двете в-та: „Не бива да се допуща в заглавие подобно натрупване. „Божура“ пък – по името на героинята – ще напомня „Шибил“, но – ще помисля“.
Мотото, според мене, вместо да насочваше вниманието към сърцевината на разказа, изместваше центъра му и създаваше едно нежелано неравновесие. – Йовков веднага се съгласи. – „Имам готово друго мото, него ще взема, особено ако нарека разказа по името на циганката: „…Че съм черна циганка, баща ми прави вретена, а майка ми ги продава“.
В разказа се говореше твърде много за чорбаджийската дъщеря – бледо, безжизнено момиче, контраст на Божура, – и това още повече нарушаваше стройността на постройката. Йовков обясни: „Ето, затуй исках да го прочетеш. Първоначално разказът беше замислен другояче, с център чорбаджийската дъщеря, оттам и мотото за чешмата. Преработих го – изхвърлих излишното, но все още е останало, щом си го забелязал. Само че не ми се поправя вече. Ще стане, – когато ще се печата книгата“.
Подир няколко дни ми съобщи, че обмислил, направил нужните поправки и ги изпратил в София. След други няколко дни обаче, влезе мрачен, дълго мълча (като го виждах в лошо настроение, избягвах да го заговарям), и по едно време изведнъж избухна: – Писах в София да не ми правят никакви поправки. Не искам да кажат някой ден, че Йовковите разкази са писани от комшиите! Помъчих се да го убедя, че такива незначителни указания на един обикновен читател съвсем не накърняват авторството на писателя, разправих как Г. П. Стаматов три пъти променил края на разказа „Паладини“, след като го прочел на сестра си (Зная това от самия Стаматов) – не помогна.
Нямам сега под ръка „Старопланински легенди“, но доколкото си спомням легендата излезе в книгата със заглавие „Божура“ и старото мото за чешмата. Много пъти съм се канил да проверя дали Йовков е направил някои от намислените поправки, и какви именно, но – така си остана. Едно съпоставяне на разказа, печатан на времето в „Златорог“ или „Българска мисъл“ под заглавие „В огледалото на водите“, с „Божура“ от „Старопланински легенди“ би било, струва ми се, от интерес на изследователя.
Йовков, изобщо, беше ревнив към творчеството си и към писателското си име, а имаше съзнание и за величината си като писател. Не го казваше, но се чувствуваше. Известна ревност показваше най-често към Георги Райчев, за когото по онова време се бяха появили много благоприятни критики. – Представям си, казваше с отсенка на ирония, как се радва Гюро на тия похвали. За Елин Пелин говореше сериозно, но намекваше, че пише само за деца. Страшимиров ценеше, макар да намираше, че у него публицистът пречи на художника. За младите казваше, че едва сега се учат да разказват: „Не умеят още да се оттеглят в сянката; вместо героите им, все тях виждаш“.
Румънските писатели Йовков познаваше основно, четеше ги, знаеше да ги оцени, и винаги диреше прилики с нашите писатели. Обичаше Йон Крянга за хубавия му народен език; ценеше пиесите на Караджиале, особено комедията му „Загубеното писмо“; изтъкваше като изключително даровит Ливиу Ребряну – „един Елин Пелин в едър масщаб.“; възхищаваше се от простите разкази на Ал. Братеску-Войнещи. Но най-много му допадаше като че ли Михаил Садовяну: по стил, по тематика, по език, двамата писатели имат толкова много общо. И не напразно в една и съща година двамата издадоха книги, които си приличат не само по стил и строеж, но и по заглавията си: „Вечери в Антимовския хан“ и „Ханът на Анкуца“ или „Анкуциният хан“. Йовков издаде своите „Вечери“ след като се беше вече прибрал в София. И все пак, беше му неприятно това съвпадение. Когато тая есен (1945 г.) Садувяну беше дошел в София като гост на Писателския съюз, заговорих му и за Йовковия „Антимовски хан“. – „Зная, каза Садувяну, четох тия прекрасни „Вечери“ на Йовкова, за съжаление в румънски превод, и сам виждам колко общо има помежду им. Трябва да изтъкна, при това, че Йовковата книга (правих точна справка) е излязла няколко месеца преди моята, а преводът ѝ на румънски, няколко години след „Анкунциният хан“. Тъй че и дума не може да става за някакво заимствуване. Едно съвпадение между близки по дух писатели.“
Въпреки това общуване с големите румънски писатели, имаше нещо, което тежеше на Йовкова като писател. Тоя усамотен живот в Букурещ, пълната откъснатост от подходяща среда, отсъствието на досег с други хора на изкуството, оная особена атмосфера, която е толкова насъщна за писателя, и които французите толкова сполучливо наричат „липса на творчески климат“. На Йовкова не достигаше в Букурещ тъкмо тоя творчески въздух, и последната година той говореше твърде често за връщането си в България.
Естествено, не трябва да се смята, че тази е единствената причина да напусне Букурещ, но тя по моя преценка е от най-съществените. Защото Йовков имаше съзнанието, че е един от първите наши писатели и благородната амбиция да бъде най-първия. А за това му трябваше творчески въздух и повече свободно време, които да му позволят да се отдаде изцяло на творчеството си. И обстоятелството, че тъкмо в София, в тия десет години след завръщането си от Букурещ, той можа да достигне най-предно място в нашата литература, е едно доказателство за това. Все пак, трябва да се отбележи и друг един момент в живота на Йовкова в Букурещ. През 1925 година по липса на образователен ценз, Йовков бе понижен от секретар на драгоман. И това значително го засегна не толкова финансово, защото разликата в заплатите не беше голяма, а – финансова.


ГЕОРГИ ВЪЛЧЕВ

Роден съм на 17 април 1876 г. в с. Богдалии-Чамурлии, Каралийска община, Добричка околия. Сега селото е преименувано Житен, Красенска община, Генерал Тошевска околия. Първоначалното си образование завърших в село, прогимназиалното – в Добрич, а средното-педагогическо – в гр. Кюстендил през 1903-1904. През 1906 г – издържах в Шумен държавния си изпит за редовен първоначален учител. Учителствувал съм в с. Сараджа, Добричко, от 1897 до 1900 г., в с. Каралии от 1904 до 1907 г., в с. Сараджа от 1907 до 1913 г., в с. Лесичери, Търновска околия, от 1913 до 1915 г., следните две години в с. Саръ-Яр, Свищовско, една година в с. Асеново, Горнооряховско, в с. Богдалии-Чамурлии от 1918 до 1923 г. През 1907 г. се ожених. Особена обществена дейност не съм проявявал. Работил съм, обаче в зимни вечерни училища, вечеринки и утра.
Всичкото ми материално състояние е малка учителска пенсия.

А Л Б Е Н А.   Драма 1930 г.

В село Мусубей – бивше турско и татарско село – има парна мелница. Тук някога стана убийство: една жена, с помощта на любовника си, удуши мъжа си. Злодеянието се разкрило, когато започнали да идват жени и да окичват смъртника. Една от жените забелязала някакви драскулки по лицето и врата на смъртника и това станало причина да се разкрие престъплението. Тази случка стана през времето, когато Йовков беше учител по нашия край. Действуващите лица са поставени от Йовкова. Само едно лице – д а с к а л   То д о р   е взет от с. Каралии. Кметът  М а р и н   (Чолаков) е кметският наместник на с. Мусубей. Той бе местен човек и по него време бе член на общинския съвет на Каралийската община, в чийто състав влиза с. Мусубей.


Р А З К А З И.   Том І.

Б а л к а н. Нашествието на румънците стана по Петровден през 1913 г. Тогава бях на жътва по нивите. Посевите бяха на север от Каралии и тъкмо оттам забелязахме група румънска войска да идва по пътя за селото. Създаде се голяма паника. Всички бързаха да впрягат каруците и препускаха към село. Щом стигнахме там, някои жени и старци ни разправиха, че малко преди да пристигнем, българските гранични войници със саките за вода и граничарските кучета много бързо заминали към Добрич. Малко след това пристигнали румънските велосипедисти като разузнавачи. Повикаха ме в училището, взеха ключовете и ме пратиха в къщи. Старците, прекарали войни през робство под турците, се разтичаха да посрещат, за да омилостивят нашествениците: събираха хляб и сирене, за да ги дават на войниците.
В българския пограничен пост при село Енидже Хайдар (сега Краище) е служило кучето „Балкан“, за което по-късно чувах да се разправя, че се върнало в селото, както Йовков описва трогателно тая случка.

Б ъ л г а р к а. Същинското име на Ш и н а е Минка. В Добрич ѝ казвали или баба Минка, или баба Дяковица. По мъжовото си име се казвала Минка Дяко Георгиева Сарийска. Починала на 29 юли 1930 г. на 70 годишна възраст. Имала осем живи деца: четири момичета и четири момчета, от които днес са живи две дъщери и един син в Пловдив.
От един Минкин братовчед научих, че тя отишла въоръжена с ловджийска пушка и кобилица в окопите. Мъжът ѝ бил ловджия и навярно тя е взела неговата пушка с патрондаша. Това ми потвърди и Стоян Ингилизов, който с файтон носил вода към бойната линия и по пътя към болницата бил настигнат от Минка, която въоръжена с пушка през кръста, носила на рамо кобилица с вода.
Една нейна племенница ми каза, че баба Минка била пряма – режела направо. По чешмите тя туряла ред – кой първи да пълни вода и никой не можел да ѝ се противопостави. На опърничавите тя сочела кобилицата. Кафеджията пред общинското управление – Михаил Недев ми разправя, че тя често идвала за вода на чешмата до управлението и когато минавали румънски стражари или чиновници, тя ги чумосвала гласно. Когато попитвали какво казва тая жена, жените я завардвали, като обяснявали на румънците: „Опустосва чешмата, че не течала бърже“.
За по-точни сведения относно Шина отидох в нейната къща, зад черквата „Св. Троица“ по улица „Цар Симеон“, № 38. В къщата живее нейната дъщеря Петрана, която ми разправи, че майка ѝ често се е качвала на камбанарията – черквата е много близо до дома ѝ – и оттам наблюдавала и викала на комшиите си, че българите се виждали и идели. Когато се почнали боевете на изток от Добрич, тя първия ден ходила на фронта и когато минавала край дворовете и виждала жени, че стоят и плетат чорапи, гълчала ги и ги канила да отидат и окуражат войниците. Минка разправяла на дъщеря си, че когато била на фронта и срещала войници да отстъпват, тя ги окуражавала да се върнат, че и тя ще бъде с тях. На другия ден занесла много кобилици с вода до окопите. Това се потвърдява от много други лица, които я стигали, или срещали по пътя. През 1929 г. с паспорт отишла в Пловдив, за да види сина си Георги, оженен там. Снаха ѝ се отнесла лошо с нея. Минка се разболяла и едната ѝ ръка се парализирала. Дъщерята Петрана се научила за това и направила големи усилия да я прибере. Тъй като не ѝ давали паспорт, тя с фалшив паспорт минала границата. Българските власти, чрез намеса на нейните роднини, ѝ дали срок от три дни да иде и да се върне от Пловдив. С чужда помощ сполучила да вземе майка си и да я доведе в Добрич в крайно плачевно положение. Тук след една седмица Минка умряла. На нейно име сега има кръстена малка уличка зад хан „Дурмушлийски“. Казва се улица „Баба Минка“. На 18 октомври 1942 г. било устроено поменно тържество на нейния гроб. Добри граждани събрали пари и купили скромен паметник – обикновен каменен кръст. Над гроба й, при помена (видях фотографията) г-жа Бъчварова държала надгробно слово. Там са били войсковите части с гарнизонния началник, военна музика и учаща се младеж. Общо взето, това което научих за Шина, отговаря на Йовковото описание на героинята.


В Е Ч Е Р И    В   А Н Т И М О В С К И Я   Х А Н.    Разкази. 1928 г.

Д р я м к а т а   н а   К а л м у к а. Тъй както Йовков описва Антимовския хан – мисля, че се касае за Иланлъшкия хан. Селото Иланлък е разположено на едно равнище, почти на средата на пътя между Балчик и селата, които идват откъм Каралийската и други съседни общини. Шосе през това село и наоколо няма. Доста на север от селото минава шосето от Добрич за Кюстенджа. Пътят от Иланлък (сега Змеево)за Балчик минава през една дребна гора, където някога са ставали обири. Има село Антимово, но то е в Тутраканска околия. К а л м у к ъ т, според описанията на други съвременници, е довереното лице, пазачът, или както казват някои, вярното куче на своя господар. Такива лица, останали без никого, предадени на тая си специална служба до живот, се наричали по тия места калмуци. Такъв един калмук имало и в Иланлъшкия хан (стр. 8). С а р а н д о в и ц а   е поставено от Йовкова лице. Такава жена аз не помня да е имало в той хан. Предполагам, че Йовков е взел тая жена от другаде. Имаше по него време в с. Каракашла, зад с. Армутлии, такава кръчмарка. Тя беше дошла от Пловдивско, задоми се за Иван Алтъколачев, пътник на богатия питиепродавец в Силистра Калчо Василев. Пренесоха се в това село, където отвориха кръчма. Филип Сивков от Каралии им доставяше напитки. Започнаха да колят добитък и да разнасят по кръчмите из околността наденици и пастърми. Иваница кръчмаруваше и имаше държането на Сарандовица. Тя е идвала често в Каралии у Филипови и у нас, понеже Иван – мъжът ѝ – беше брат на жена ми. Ето защо предполагам, че Йовков е пренесъл Иваница Алтъколачева в Иланлък, т.е. Антимово. Срещите на дяда ГЕНА1 с Йовкова са били действителни. От разпит на някои лица установих, че действително дядо Гено и Йовков са дружили и заедно са пътували с пълни каруци до Балчик (стр. 12). Б а т а ш к и   беше учител в с. Кокарджа и беше такъв, какъвто го описва писателят. Пренесен е в с. Сърнино.

Б а щ а   и   с и н. Не ми е познато лицето М а т а к е. Т е м е л ко и Темелковия хан  знам, понеже съм нощувал в тоя балчишки хан. Иланлъшката гора съществува и вярно е, че в ония времена там са ставали обири. Преживявал съм и аз страха, когато съм минавал през нея. Лицата К и р о  К о т о м а н а   и   Й о р г и ш  не ми са познати (стр. 35). Чувал съм да се разправя за Кира Котомана. Д и м о   Р а й н о в, Д р а г а н (Батанов) и П а в л и  са лица от Саръджа, но Йовков ги прави антимовчани (стр. 36). „Въяци“ наистина казваха на селяни откъм Ботево (Добричко), а „главанци“ на тия откъм Карапелит (стр. 37). Случаи, като тоя с Матаке – да заспи в колата и конете да го заведат в хана – са ставали много пъти с пътници на Добруджа. Йовков ще е чувал да ги разправят и ги е използувал в тоя разказ.

Ч а с т н и я т   у ч и т е л. Тук Йовков описва селото Каралии, като го нарича Антимово. Веднага след това той ни завежда в Антимово при Сарандовица (Иланлък). Малко след туй писателят довежда граничния офицер, фелдшера и частният учител П а л а з о в (стр. 44) и всичко става вече в Чифуткьой. В някои случаи Папазов наподобява Йовкова.

В р а г о в е. Х р и с т о   М е с е ч к а т а  беше от Добрич. Лично го познавах. Той бе котленец, с имение някъде из Добруджа. Тук Йовков описва караницата  между селата Саръджа и Дели Юсуфсуюсу, като ги съпоставя с караницата между селата Богдалии и Чамурлии. Между тия села имаше стара вражда за мери. Само че разправията между Саръджа и Дели Юсуфкуюсу, беше за по-малко парче земя (стр. 68), а между селата Богдалии и Богдалии Чамурлии беше за по-голяма площ бозлук (целина), който достигаше до кайнака (извора). Б и с т р и ч а н и   тук са богдалийци, а същевременно заместят саръджани. И в а н   Т и т е в   е от с. Чифлик Мусубей, съседно на Богдалий (стр. 70).
Сърненци, според описанието, са по-скоро делиюсуфци. Последните имат гора и от това село излизаха гайдарджии, та по-късно с присмех наричаха делиюсуфци гайдарджии. Наричаха ги и мечкадари, понеже живеяха в гориста околност (стр. 71-73). Случката, която разправя Месечката за В а с и л   К о н с у л а – мечката в курника му – е действителна случка в с. Богдалии (стр. 84).

Е д н а    т о р б а   б а р у т. Я н к о (Киров) разносвачът е действително и познато мен лице от Каралии. Той е още жив. Д я д о   М о с к о, с когото съм разговарял, дойде от Русе, пропиля много пари, за да открие кариера (мина) за хума. Той мислеше да изнася с вагони хума за индустриални цели, но Балканската война спря и разруши всичко. Той едва събра пари да си замине. Йовков пренася Антимовския хан със С а р а н д о в и ц а    в Каралии (стр. 78). Дядо Моско се бе настанил във Филиповата кръчма. Имаше и друг човек Й о н к о, който свиреше добре на китара, но той не беше дядо Москов син, а нещо като негов съдружник. Не се помни да е експлодирала торба барут и да е пострадал дядо Моско. Йовков създава тази случка, за да усили действието на разказа си.


Ж Е Н С К О   С Ъ Р Ц Е.   Разкази. 1935 г.

С е р а ф и м. Героят на тоя разказ С е р а ф и м ми е непознато лице. Не помня и такъв скитник, който да прилича на Серафима. Е н ь о   или   С а р ъ   Е н ь о   е от Саръджа. Той държеше кафене, но според представената обстановка вън и вътре, това е кръчмата на Дима Райнов в Саръджа. Димовата кръчма не беше строена за такава, а беше приспособен обор, без таван, само с греди. Познавам Саръ Еня и съм влизал в кафенето му. И Йовков го познаваше, когато беше учител в Саръджа (стр. 10). Д а с к а л   Т о д о р   е от с. Богдалии (Белоклас). Той имаше обичай да прави плашила в градината си. Правеше сполучливо човек, напълнен със слама, облечен във вехти дрехи, с маска на лицето, с шапка или калпак и отдалеч изглеждаше истински човек, който стои прав и пази градината. Йовков е виждал такива плашила, когато беше учител в Каралии. Селото Б е л и ц а    е в Тутраканска околия, но Йовков е взел само името му и насочва вниманието на читателя към тоя край. Съдържателят на керемидарницата П а н а й о т   е наречен с истинското си име. Йовков го познаваше. Панайот дълги години държеше под наем керемидарницата в Каралии. Той е още жив и живее в Добрич. Керемидарницата беше зад училището, но вече не съществува. На мястото ѝ е построена сегашната военна застава на граничните войски.

Р е в н о с т. Сюжетът на тоя разказ е взет пак от Саръджа. Описанието на мерата с крушаците отговаря на тая в Саръджа. Само в това село, тук-таме и из нивите му, имаше крушаци. Описаните дворове с трънени огради са от Саръджа. В Каралии дворовете са оградени с камъни, наредени без спойка – сух дувар. В Саръджа, както и в други села, имаха обичай да мажат, с боядисана синьо вар, тясна ивица около прозорците (стр. 17). Не познавам селянин с прякор А г а т а. Конете и каруцата са добруджански. Живо и художествено описаната случка на ревност е отчасти ревността на Йовкова спрямо жени, които обичаше и ревнуваше от други мъже.

С к и т н и к. Име Д а ф и н   из нашия край не съществува. Не знам и не съм чувал подобен случай да се задомява слуга с господарката си. Не познавам и човек с име Й о р г а к е. Да е ставало убийство на кмет не помня и не съм чувал.

П о м п а д у р. Името дядо И в а н   Б у н а л а   е променено. В Добрич знаят Бончо Бунала, който е имал голям чифлик из Балчишко. Вярно е, че в селото Иланлък имало чифлик на П и к м а н, руски евреин. Проверих и се оказа, че Пикман имал хубав бял кон, но името на коня не се помни. Пикман идвал от чифлика си в града винаги с кабриолет, впрегнат с „тройка“ – в средата на тройката хубав бял кон (стр. 46). С т а н ч о   К и с е л к о в   живееше в с. Кюпелер. Той имаше там чифлик и развъждаше хергеле с хубави, отбрани кобили и коне. Дядо Станчо е покойник.
От хергелето си дядо Станчо отвъждаше прочути на времето таюве (млади тригодишни мъжки коне). Вярно е също, че в с. Харманкуюсу (Кардам) има чифлик на П е н к о   Ц о н к о в. Неговият син Цонко Пенков сега поддържа чифлика. И дядо Пенко развъждаше хергелета с породисти коне. И оттам излизаха на времето прочути хубави коне (таюве). Бунала не е имал хан в Добрич, но винаги, кога идвал в града, е спирал в хана „Кабаджата“. Там е било сберилото на големите чифликчии от Добричко и Балчишко. Всички са били по произход котленци.

В ъ л к ъ т. Името Н е й ч о   се среща на много места из тоя край. Мостове и върбови дървета се срещат край реката в Каралии и Чифлик Мусубей (стр. 54), обаче С и р а к о в а т а   м е л н и ц а,   която се споменува и в други Йовкови разкази, е мелницата в Мусубей. А н т и ц а – жената на Нейчо – е любимо и избрано име от Йовкова. Описанието на заснеженото равно поле, веенето на вятъра, който посипва, като пясък из пустинята, лицето и развява ямурлука на Нейчо е много вярна картина от Добруджа (стр. 57). Такива вечери са обикновено нещо зимно време из Добруджа. През такова време пътникът може да се заблуди и да изгуби пътя. Дядо А т а н а с   х а н д ж и я т а   е дядо Атанас Пачев. Ханът му и днес съществува под име „Пачевия хан“. Не ми е известна Нейчова круша.

Л е т е н   д ъ ж д. Чудно описана е картината след летен дъжд, със спущащите се вадички от височините и вливането им в малката рекичка в с. Каралии. Кръч-маринът Ф и л и п  е известен от много Йовкови произведения (стр. 66). Тук Кольо   е поставено лице от Йовкова от селата Дели Юсуфкуюсу или от Саръджа, откъдето каквито и да било каруци, натоварени или празни, непременно ще минат край Филиповата кръчма, дето почиват за малко и продължават пътя си за Добрич (стр. 68). При пороен дъжд реката в Каралии се разлива и през нея мъчно се минава. Мостовете биват заливани и селото действително се разделя на две. Тогава селяните, кой където е заварен, там остава, дори да нощува, докато се изтече водата и почнат да се виждат мостовете (стр. 69). Действително до с. К а с а п л и и   има дол, където в дъждовно време се събира много вода и понеже шосето от Каралии за Добрич минава през тоя дол, това място става непроходимо. За тоя дол разправя кираджията К о л ь о   и оттам се върнал с жената при Филипа (стр. 71).


А К О   М О Ж Е Х А   Д А   Г О В О Р Я Т.   Разкази. 1936 г.

В с е к и   с   и м е т о   с и. Измежду многото чифлици в Добруджа Йовков избира един и ни води там, да видим как одаджията на чифлика Васил отпразнува именния си ден на Нова година. За да стане по-весело празненството Йовков изкарва на сцената хубавите волове Балан и Чивгата, които дарени от Галунка с варакосани роги, впрегнати в колата, кипро понасят бай Васил към кладенеца.
Тъй ставаха из нашия край по Ивановден и Йордановден празненства, придружени с провиквания, гайди, кавали и накрая завършваха с пищна гощавка. По-нататък Йовков описва как става поенето, храненето и настаняването на воловете, всички викани поименно. Тъй и с такива имена кръщаваха воловете по нашия край, като всяко име отговаря горе-долу на строежа на тялото, рогите, косъма и пр. Напр. на името Б а л а н   отговаря бял вол; К о м у р – черен; К о й р у к – вол с дълга опашка; Ч и в г а – с извити напред роги; Г ю в е р д ж а – с гълъбов цвят; Сиври – с остри рогове и т.н. Действително, едно време в чифлиците държаха по 20-30 чифта волове, като впрягаха на плуг по 8-10 чифта волове, тъй като тогава нивите се оряха през година, а добитъкът – овце, хергеля, говеда ходеха на чарди из незасетите ниви и ги  тъпчеха, орането не можеше да става с по-малко чифта волове. В по-близките до нас години, когато замята се раздроби повече и почна да се оре всяка година, а понякога и да се преорава, беше възможно да се оре и с два коня. Йовков описва чифлика в по-старо време, защото днес вече чифликчиите работят с трактори, а задържат волове много малко – няколко чифта за впрягане в коли.

С в а т б а т а   н а   В а с и л е н а. Йовков описва живота в чифлика с аргатите, овчарите, одаджията и на края сватбата на В а с и л е н а. По същия начин ставаха обикновено сватбите по нашия край.

Б о р б а   д о   с м ъ р т. При всеки чифлик и в по-заможните стопанства имаше по онова време овчи стада, които безотлъчно се придружаваха от овчарски кучета. Всеки овчар се стремеше да си отвъди добри и силни кучета, за да пазят стадото от гад. Кучето А н а д о л е ц, описано от Йовкова, е верен израз на безстрашие и добър страж на стадото.

С к и т н и к ъ т. В този разказ е изразена привързаността на кучетата към дом и стопанин, макар понякога самоотлъчно да липсува временно някое куче, което при завръщането му бива посрещнато гальовно от домакина.

Е д и н  с р е щ у т р и м а. Йовков описва силата и привързаността на слугата Аго към домакинството, където Аго спасява Г а л у н к а   и осуетява обира. Такива случки не помня, но са ставали в близките край границата чифлици. Извършваха ги слуги-дезертьори, но напоследък бяха забранили да се установяват за слуги бежанци или дезертьори, на 50 километра далеч от границата.

П о-м а л к а т а   с е с т р а. Йовков разказва за две неопитни кобилки, купени от хергеле. Приучването на кобилките да бъдат впрягани в каруца със странично дълго въже, вързано за врата на аджамията кобилка ставаше по същия начин. Йовков е описал нагледно сцената, както и аз съм наблюдавал. Не бяха изключени грешки от ветеринарните власти, какъвто е случая с „Айа“, станала жертва като набедена от болестта „шап“.

Г ъ л ъ б ъ т   н а   п р о з о р е ц а. Действително из нашия край има вярване, че уплашен човек, ако глътне сърце от жив гълъб, ще оздравее.

Ш у т и я т   в о л. Йовков описва силата, якостта и големината на вола „Комур“. И аз съм наблюдавал някои от привичките на воловете. Все ще издебне да отскубне от натоварена кола, ще хукне да се чеше по натоварена кола, или, край кладните, та затуй ще бъде гълчан. Не малко случаи е имало да пострадат волове, пасли лакомо хардал или рапица, както станало с Комура. Ако не се вземат мерки да се пробие торбуха – волът умира. Картинно е описал Йовков мъчното оране на троскотлива нива. Това всичко е преживяно и наблюдавано от Йовкова.

Б я л а т а   а л а ш а. Тук Йовков описва как става водопоя в добруджанските чифлици. Това са наблюдавали всички, които са живели по чифлиците.

Н о щ е н   г о с т. Като малък и аз съм бивал разбуждан рано в зори , като Митка, да изкарвам овцете на доене. Тук нощният гост Алипия разказва за Божил кехая. Йовков ни пренася в своя край – котленско. И аз съм подслушвал овчарите при доене да разправят дълги приказки, за да прекарат по-неусетно времето на уморителното доене.

Е д н о   в р е м е. В този разказ Йовков ни развежда из чифлика Поряза при многобройните хергеля на Н и к о л ч а   П о р я з л и я т а. Спомням си за едновремешните селски хергелета с хлопки и като че сега виждам зададеното и подгоненото от хергеледжията хергеле, загубено в облак прах, със силен плясък на плетения му камшик, с много хлопки, тропот и шум влизат тържествено в селото, посрещани от всеки стопанин на хергеле. Всичко това беше действителност от хубавото старо време.

П р и   с в о и т е.  Абаджията П е т ъ р   Д ж у м а л и я т а  беше от с. Богдалии (Белоклас).

Д и в а ч к а.  Много вярна картина из живота на добруджанските чифлици.

Л о в   с   х р ъ т к и.   К о д ж а   М и х а л   и синовете му са от с. Чифлик Мусубей, Случката е известна.

В и е л и ц а. Йовков описва една действителност през зимата, когато стават големи виелици из необятната добруджанска шир, когато пътниците с шейна се заблуждават, обикалят все на едно място и не могат да се ориентират. Такива случки са ставали често из Добруджа при големи виелици и са завършвали с нещастие – замръзване на хора и добитък.

Н о в   о г ъ н.  Йовков разказва за болестите по добитъка, което нещо често се появяваше из Добруджа, когато липсваха още ветеринарни лекари, та лекуването ставаше тъй, както го описва Йовков.
Всички тия и останалите разкази в тая сбирка са наблюдавани случки и картини из Добруджа. Йовков наподобява художник, който е скитал из Добруджа, рисувал е хубави картини и с тия разкази ни кани на изложба.