ЕЗИКОВИ ЕСКИЗИ ВЪРХУ ЙОВКОВИТЕ <СТАРОПЛАНИНСКИ ЛЕГЕНДИ>
Проф. д.ф.н. Диана Иванова е преподавател в Катедрата по български език към Филологическия факултет на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ (завършила е спец. „Българска филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“). Преподава история на новобългарския книжовен език, диалектология, съвременен български език, води специализирани езиковедски курсове в магистърски програми. Научните ѝ интереси са в областта на историческата лингвистика, теория на книжовните езици, стандартология, социолингвистика, текстология и лингвистика на библейския текст, славянски културни и езикови контакти и др. Автор е на над 250 научни публикации, вкл. и университетски учебници (на български и на чужди езици), както и на монографии. Някои от тях са: Българският периодичен печат и градивните книжовноезикови процеси през Bъзраждането. Пловдив: Макрос, 1994; Езиковите въпроси в българския периодичен печат през Възраждането. Пловдив: Макрос, 1998; По следите на анонимното авторство в печата през Възраждането. Пловдив: Макрос, 2000; Традиция и приемственост в новобългарските преводи на Евангелието. (Текстология и език). Пловдив: ИК Призма, 2002; Недописани страници от историята на българския книжовен език. Славистични ракурси. Пловдив: УИ „Паисий Хилендарски“, 2008; История на новобългарския книжовен език. Пловдив: УИ „Паисий Хилендарски“, 2012. Носител е на наградата на Фондация „Пигмалион“ за научноизследователска дейност (2009), както и на други национални и международни награди. Член на Съюза на българските учени и зам.-председател на Комисията за славянски книжовни езици към Международния комитет на славистите.
ЕЗИКОВИ ЕСКИЗИ ВЪРХУ ЙОВКОВИТЕ „СТАРОПЛАНИНСКИ ЛЕГЕНДИ“
Текстът е прочетен на Националната научна конференция „Йордан Йовков – мъдрият мълчаливец на българската литература“, организирана от Община град Добрич и Регионален исторически музей – Добрич по случай 135 години от рождението на Йордан Йовков с любезното съдействие на Община Генерал Тошево и Исторически музей – Генерал Тошево. Тя е проведена на 29 – 30 септември 2015 г. в Дом-паметник „Йордан Йовков“ – Добрич. (със съкращения)
Представител на модерната българска литература от началото на ХХ в., Йордан Йовков е носител и на най-хубавото от възрожденската традиция, която усвоява от П. Р. Славейков, Ив. Вазов и други майстори на перото. Подобно на тях и той гледа на народните говори като на неизчерпаем източник за обогатяване на книжовния език. Воден от изтънчено естетическо чувство, писателят се вглежда в света на думите, търси, подбира, изважда ги на показ, за да предаде простотата и хубостта на народната реч. Прости и естествени – такива, каквито са и героите му, те правят езика на творбите му достъпен, топъл, жизнен.
1. Статията представлява съкратен вариант на доклад, изнесен на научната конференция, посветена на 135-годишнината от рождението на Й. Йовков в Дом паметника „Йордан Йовков“ – гр. Добрич (29 – 30.09.2015).
Реалист по отношение на езика, Й. Йовков не възприема крайните възгледи на някои автори и литературни критици от 20-те години на миналия век, които издигат в култ народната реч и я противопоставят на книжовния език, приемайки го за изкуствено образувание. И за разлика от тях онароднява езика на творбите си с мярка, вкус и усет, вплитайки в него думи и форми от народно-разговорната реч, за да отрази местния колорит.
Й. Йовков не само притежава таланта да извайва словото си, но и да прави проникновен анализ на „липсите“ в книжовното поле, които се стреми да запълни, като заимства от речниковия фонд и изразните средства на народната реч. В такава насока споделя и своите виждания как може да бъде облагороден и обогатен езикът на художественото произведение, приближавайки го до особеностите на живата реч. Именно отклоненията от правилността в някои случаи, асиметрията и необичайността в построението на фразата създават стилистичния ефект, раздвижват художествената реч, правят я образна и жива:
„В литературния език, на който пишем, има една логика на разсъдъка, една граматичност и правилност, която го умъртвява. А в живата говорна реч – каква свобода, какво движение! Думата, с която почваш, линията на движение и капризите й, премълчаванията, прибързванията, избухванията, модулациите на гласа – в това е животът на тая реч“ (1, 43-44)1.
Близостта с народната реч е съзнателно търсена и предпочитана от автора. Занимавали са го езиковите проблеми, разсъждавал е върху разликата между книжовния език и живата говорима реч и е оценявал нейното богатство и виталност.
„Много пъти съм си мислил за тази разлика между живата и писмената реч и винаги съм се убеждавал, че писмената ни литературна реч е нещо несравнено по-бедно и по-мъртво. Понякога това ми се е разкривало за момент тъй ясно и тъй неотразимо, че съм си казвал: „Трябва да се върнем решително назад“ (1, 44).
Реалист в творческите си методи, той съзнава, че това връщане е трудно. Но чувството за отговорност към художествения стил на езика го кара да търси най-доброто решение, което се крие в спойката между логиката и чувството, за постигането на което се иска усет за език и поетичен талант.
„ […] изисква се голяма поетическа сила и голямо чувство за език, за да стане. То предполага едно основно изместване и престрояване на езика от плоскостта на разсъдъка и неговата логика върху плоскостта на чувството. А логиката на чувството е съвсем друга. По този път може да се привнесе повече лирика и повече драматизъм в езика“ (1, 44).
Това връщане към „плоскостта на чувството“, съчетано с набора на езикови и изразни средства, прави от Йовков майстор на художественото слово, позволява му да постигне собствен, йовковски стил, който го издига до ненадминат разказвач и класик на българската литература.
Близостта на езика му с живата реч се дължи до голяма степен на разговорната лексика, която изобилства в речта на героите му. Това са думи и изрази, отразяващи целия спектър на българската лексикална и фразеологична система. Черпи с пълни шепи от речниковото многообразие на българския език, като включва и местни, диалектни думи, които придават живописност на езика му, доближават го до съответната регионална специфика на народната реч:
кол’я (НВС, 44), въж’я (Ш, 18), дувар (Б, 67), одър (НВС, 44), челяд (ПЧ, 167), по-сърчените (И, 137), докачена (ЮГ, 83), отколе (К, 21), през денеси (ЮГ, 81); първом (ПЧ, 166), катряше се – ‘катереше се’ (ПВ, 104), смулеше листи ‘шмуля’ (ПВ, 104) и др.2
Майсторството на Йовков се проявява и в това, че препредава старината като жива приказка, изпод перото му чрез магията на словото легендите оживяват.
„Според мене – споделя творецът, – мъчнотията, която представят историческите работи в литературата, е преди всичко на страната на езика. За всичко друго човек ще чете, ще изучава – историческата правда иде обаче от езика: може ли той да пренесе в миналото, да възкреси историческия живот, да оживи и портретизира историческите герои и пр. А това е мъчно да се постигне. Трябва да чете човек литературни паметници от онова време, за да имитира, за да илюзионира старината ...“ (1, 44).
И авторът пренася читателя в далечните времена, без да се налага да архаизира езика на разказите си, а като се обляга на отделни стилизиращи елементи – граматични форми, фразеологични съчетания, старинна лексика, извлечени от писмените паметници или чути от устните предания.
Склонността на Й. Йовков да търси в индивида възвишеното, да вижда преди всичко доброто, го съсредоточава главно върху душевното състояние на героите и с проникновеност рисува, пресъздава света на човешките вълнения и страсти, чувствата на радост и болка, на щастие и страдания, на любов и тъга. Героите му оживяват като реални, въпреки че разказите са създадени на основата на легенди и предания. Чрез езика творецът показва силата на народната душевност, красотата и поезията на българската земя.
Йовков притежава сетивата да открива магията на неподправената красота в народните думи и се стреми да приближава езика си до живата реч. По този повод той споделя:
„Види се, народът работи с едно чувство за красота, много по-дълбоко, по-примитивно и стихийно – свободно и неподчинено на никакви строги правила. […]. Такъв е народът и в езика си: няма тая граматическа и идейна (логическа) стегнатост и скованост. Езикът у него е израз на душевно движение и е винаги свеж. Думата е винаги сочна, конкретна, винаги сякаш боядисана и топла“ (1, 101).
Изразните средства, които авторът използва, носят отпечатъка на народнопесенното в езика му, чрез което е постигната особена образност, изразителност, цветистост. Йовков си служи с изобилие от епитети, с атрибутивни словосъчетания (вж. също Димчев 1967, Георгиев 1979), срещани във фолклора или създадени по техен образец: зелени дъбрави, сини чуки, синьо небе, бели облаци (ЮГ, 81), високи буки, тучени звънци, отровно биле, (НВС, 48), атлазена дреха, и, пауново перо (НВС, 58), вековен дъб (НВС, 59), дълбоки усои, тежко имане (И, 123), бойлии пушки (И, 146), гриви гълъби (Ш, 14), сребърни пафти, едри алтъни (Ш, 8).
Колоритът на природата се предава и с характерни глаголи: Люлякът се синее, салкъмът се жълтее на кичури (ЮГ, 82); подмолите се тъмнееха (Б, 70); върховете на планината и канарите по тях бяха се зачервили от залеза на слънцето (Ш, 15).
Живописец на словото, Йовков споделя колко сложно се постига словесната хармония и красота. Думата отразява света, но и в нея самата са събрани изразните средства на познатите ни изкуства и писателят трябва да намери ключа, за да ги отключи и извади на показ:
„Думата е страшно нещо – в нея са затворени изразните средства на всички изкуства: бои, линии, форми, движения, звукове – всичко, стига да можеш да боравиш с тия нейни богатства. А това не е лека работа“ (1, 101).
Отделно, за да бъде речта на героите автентична, редица изрази са взети от устата на народния разказвач или певец:
наспорил беше бог земята; събрал дружина от триста мина, да я отърве от хайдути (И); Рада стоеше на портата, отдолу идеше Мустафа (Ш).
Думи, които днес причисляваме към диалектизмите (вкл. турски и гръцки заемки), са били всекидневни думи в битието на тогавашния българин (в случая балканджия и добруджанец). За реалистично отразяване на речта на персонажа Йовков ги използва в пряката реч (а често пъти и в авторската):
вракузун (нгр.) ‘връв за вързване на потури’ (ЮГ, 88), кавак (тур.) ‘гора’ (ЮГ, 81), къшла ‘кошара’ (тур.) (И, 128), бакъри ‘менци’ (ПВ, 99) (тур.), бъкел ‘дървен съд за вода’ (ПВ, 108), копанка ‘разлат дървен съд’ (Б, 69), протка ‘вътрешна малка врата между съседи’ (ПЧ, 164, И, 131), ръченик ‘кърпа за глава’ (К, 32), стърчишка ‘стърчащата дървена ос на каруца’ (ЮГ, 94), печала ‘гурбет’ (ПЧ, 172), разтрог ‘пролука’ (ЮГ, 87), начасничав ‘сприхав, избухлив човек’ (И, 133), загълчаха (ПВ, 107), оборави ‘да се осъзнае’ (ЮГ, 90), юдеше се ‘кълчи се, прави грозни гримаси’ (И, 139).
Преобладаващата част от фразеологизмите и устойчивите словосъчетания у Йовков са също с народен произход:
даваха мило за драго (ЮГ, 90); ще ги изловят като зайци (ЮГ, 91); имало глава да пати (ПВ, 100); хора събрани от кол и въже (И, 119); Иди, иди, ако кукувица ти е изпила ума! (ПВ, 110); на косъм беше останало да загине; преструваше се на божа кравица (ЮГ, 84); Бог беше високо, цар далеко (НВС, 42) и мн. др.
Живописецът Йовков обаче притежава чувство за мярка и не прекалява с езиковата украса, не обича натруфената фраза; използва пестеливо старинните думи и битовата лексика и ги вплита ненатрапчиво в художествения език, за да предаде историческия колорит на епохата, а не самоцелно. Историзмите се срещат предимно в разказите с хайдушка тематика – това са главно турски думи, използвани за реалистично обрисуване на епохата на игото, реалии от бита, вече изчезнали или преименувани.
Йовковото слово в „Старопланински легенди“ звучи естествено, речта се лее като планински поток – ту спокойно и напевно като приспивна песен, ту буйно и отривисто със силата на пълноводието си. Затова съвременните творци отбелязват като отличителна черта поетиката в неговата белетристика, благозвучието, музикалността и често го сравняват с поети като Яворов и Лилиев (Волен 1967: 195). В „Индже“ сякаш с мощна сила звучи юнашката песен, а пред силата на подвига и саможертвата на народните поборници се прекланят планинските върхове („Юнашки глави“). Народнопесенната лексика, извираща от дълбините на вековете, е открита и подредена от автора като тежките жълтици в невестинските нанизи, като пъстрите мъниста в моминските гердани, уханна, многоцветна и накитена като булчинска китка.
Поетичността в езика на „Легендите“ се постига и чрез разнообразните метафори: тежък плод, с леко сърце (НВС, 52), корави сърца (ОЖ, 163), тежки погледи (ПВ, 107). Сред метафорите особено място заемат метафоричните глаголи, които придават на речта необикновена изразителност: чупеха се лъчите на месеца (Ш, 15); Лъчите на месеца топяха тъмнината (ПВ, 118); ще се сключи сърцето му (И, 130); нивите бяха удавени в къпина и бурен (И, 120); откакто погледът на Пауна угасна за него, сърцето му се превърна на камък (И, 129); горят го като въглени очите му (И, 130); думите му го пробождат като ножове (И, 130); с леко сърце си играеше със щастието (НВС, 52); светлина заля очите ѝ (ПВ, 103).
Йовков е особено прецизен по отношение на звукописа, чрез който поддържа евфоничната линия в разказите си. Звучната, мелодичната реч у Йовков се дължи не само на съчетаването и редуването на звуковете, но и чрез различните видове повторения, между които и повторение на еднокоренни думи, т.нар. фигура етимологика: закука кукувица (Ш, 12); черен гарван ... заграка (Ш, 12); някъде в мрака светваше светулка (Ш, 15); като че го залюляха на люлка (ПВ,) и др.
Употребата на двойка думи е старинно изразно средство (познато в библейския стил и във фолклора), която много често се среща в езика на „Легендите“ (обикновено от съществителни или глаголи): съблазън и грях (НВС, 44); кротост и доброта (НВС, 47); жени и деца (И, 125); срамота е и грехота е (ПВ, 110); сърма и гайтани (ПВ, 119); юди и самодиви, моми и момци (ОЖ, 161); мало и голямо; благо и кротко (НВС, 45); яде и пие (И, 125).
Връщането към естествената, първична народна реч е пътят, който, според Йовков, може да осигури „всички художествени ценности – богат ритъм, разнообразно темпо, музика, багри, форми“ (1, 73–74). Затова той обръща особено внимание на ритмиката и словореда. Интересна стилистична употреба намираме в един тип елиптични изречения без предикат, съдържащи съобщение на неочакван факт: „Светът му се виждаше хубав, в него нямаше повече опасности, нямаше скърби и грижи, имаше само едно: Ранка“ (НВС, 47).
В Йовковия език са съчетани богатите изразни средства на книжовно обработената и на народната реч, споени в магическа смес. Воден от някакво мистично чувство към природата, той се вслушва в нейните гласове, в шепота на тревите, шума на потоците, полъха на узрелите ниви – и разчитайки нейния език, го пресъздава в художественото си слово. С хуманизма и топлото човешко чувство творбите на Йовков и днес са все така актуални, защото словото му като огледало отразява дълбоките извори на българския език, в него преливат звукове и багри, думите оживяват и блестят със своята изразителност при описанието на душевността на българина и красотата на родната земя. С това се обяснява и дълголетието на твореца (Султанов 2009).
БИБЛИОГРАФИЯ
Волен 1967: Волен, Илия. Мисъл и думи. София, 1967.
Димчев 1967: Димчев, Кирил. Лексикално-стилистични особености на „Старопланински легенди.“ – Език и стил на българските писатели. Кн. 1, София, 1967, с. 267-289.
Георгиев 1979: Георгиев, Станьо. Език и стил на Йордан Йовков. София: Народна просвета, 1979.
Султанов 2009: Султанов, Симеон. Дълголетието на Йовков. // Везни, № 5, 2009, с. 234.
ИЗПОЛЗВАНИ СЪКРАЩЕНИЯ
Б = Божура
И = Индже
К = Кошута
ИП = На Игликина поляна
НВС = Най-вярната стража
ОЖ = Овчарова жалба
ПВ = Постолови воденици
ПЧ = През чумавото
Ш = Шибил
ЮГ = Юнашки глави
ЕЗИКОВИ ЕСКИЗИ ВЪРХУ ЙОВКОВИТЕ „СТАРОПЛАНИНСКИ ЛЕГЕНДИ“
Текстът е прочетен на Националната научна конференция „Йордан Йовков – мъдрият мълчаливец на българската литература“, организирана от Община град Добрич и Регионален исторически музей – Добрич по случай 135 години от рождението на Йордан Йовков с любезното съдействие на Община Генерал Тошево и Исторически музей – Генерал Тошево. Тя е проведена на 29 – 30 септември 2015 г. в Дом-паметник „Йордан Йовков“ – Добрич. (със съкращения)
Представител на модерната българска литература от началото на ХХ в., Йордан Йовков е носител и на най-хубавото от възрожденската традиция, която усвоява от П. Р. Славейков, Ив. Вазов и други майстори на перото. Подобно на тях и той гледа на народните говори като на неизчерпаем източник за обогатяване на книжовния език. Воден от изтънчено естетическо чувство, писателят се вглежда в света на думите, търси, подбира, изважда ги на показ, за да предаде простотата и хубостта на народната реч. Прости и естествени – такива, каквито са и героите му, те правят езика на творбите му достъпен, топъл, жизнен.
1. Статията представлява съкратен вариант на доклад, изнесен на научната конференция, посветена на 135-годишнината от рождението на Й. Йовков в Дом паметника „Йордан Йовков“ – гр. Добрич (29 – 30.09.2015).
Реалист по отношение на езика, Й. Йовков не възприема крайните възгледи на някои автори и литературни критици от 20-те години на миналия век, които издигат в култ народната реч и я противопоставят на книжовния език, приемайки го за изкуствено образувание. И за разлика от тях онароднява езика на творбите си с мярка, вкус и усет, вплитайки в него думи и форми от народно-разговорната реч, за да отрази местния колорит.
Й. Йовков не само притежава таланта да извайва словото си, но и да прави проникновен анализ на „липсите“ в книжовното поле, които се стреми да запълни, като заимства от речниковия фонд и изразните средства на народната реч. В такава насока споделя и своите виждания как може да бъде облагороден и обогатен езикът на художественото произведение, приближавайки го до особеностите на живата реч. Именно отклоненията от правилността в някои случаи, асиметрията и необичайността в построението на фразата създават стилистичния ефект, раздвижват художествената реч, правят я образна и жива:
„В литературния език, на който пишем, има една логика на разсъдъка, една граматичност и правилност, която го умъртвява. А в живата говорна реч – каква свобода, какво движение! Думата, с която почваш, линията на движение и капризите й, премълчаванията, прибързванията, избухванията, модулациите на гласа – в това е животът на тая реч“ (1, 43-44)1.
Близостта с народната реч е съзнателно търсена и предпочитана от автора. Занимавали са го езиковите проблеми, разсъждавал е върху разликата между книжовния език и живата говорима реч и е оценявал нейното богатство и виталност.
„Много пъти съм си мислил за тази разлика между живата и писмената реч и винаги съм се убеждавал, че писмената ни литературна реч е нещо несравнено по-бедно и по-мъртво. Понякога това ми се е разкривало за момент тъй ясно и тъй неотразимо, че съм си казвал: „Трябва да се върнем решително назад“ (1, 44).
Реалист в творческите си методи, той съзнава, че това връщане е трудно. Но чувството за отговорност към художествения стил на езика го кара да търси най-доброто решение, което се крие в спойката между логиката и чувството, за постигането на което се иска усет за език и поетичен талант.
„ […] изисква се голяма поетическа сила и голямо чувство за език, за да стане. То предполага едно основно изместване и престрояване на езика от плоскостта на разсъдъка и неговата логика върху плоскостта на чувството. А логиката на чувството е съвсем друга. По този път може да се привнесе повече лирика и повече драматизъм в езика“ (1, 44).
Това връщане към „плоскостта на чувството“, съчетано с набора на езикови и изразни средства, прави от Йовков майстор на художественото слово, позволява му да постигне собствен, йовковски стил, който го издига до ненадминат разказвач и класик на българската литература.
Близостта на езика му с живата реч се дължи до голяма степен на разговорната лексика, която изобилства в речта на героите му. Това са думи и изрази, отразяващи целия спектър на българската лексикална и фразеологична система. Черпи с пълни шепи от речниковото многообразие на българския език, като включва и местни, диалектни думи, които придават живописност на езика му, доближават го до съответната регионална специфика на народната реч:
кол’я (НВС, 44), въж’я (Ш, 18), дувар (Б, 67), одър (НВС, 44), челяд (ПЧ, 167), по-сърчените (И, 137), докачена (ЮГ, 83), отколе (К, 21), през денеси (ЮГ, 81); първом (ПЧ, 166), катряше се – ‘катереше се’ (ПВ, 104), смулеше листи ‘шмуля’ (ПВ, 104) и др.2
Майсторството на Йовков се проявява и в това, че препредава старината като жива приказка, изпод перото му чрез магията на словото легендите оживяват.
„Според мене – споделя творецът, – мъчнотията, която представят историческите работи в литературата, е преди всичко на страната на езика. За всичко друго човек ще чете, ще изучава – историческата правда иде обаче от езика: може ли той да пренесе в миналото, да възкреси историческия живот, да оживи и портретизира историческите герои и пр. А това е мъчно да се постигне. Трябва да чете човек литературни паметници от онова време, за да имитира, за да илюзионира старината ...“ (1, 44).
И авторът пренася читателя в далечните времена, без да се налага да архаизира езика на разказите си, а като се обляга на отделни стилизиращи елементи – граматични форми, фразеологични съчетания, старинна лексика, извлечени от писмените паметници или чути от устните предания.
Склонността на Й. Йовков да търси в индивида възвишеното, да вижда преди всичко доброто, го съсредоточава главно върху душевното състояние на героите и с проникновеност рисува, пресъздава света на човешките вълнения и страсти, чувствата на радост и болка, на щастие и страдания, на любов и тъга. Героите му оживяват като реални, въпреки че разказите са създадени на основата на легенди и предания. Чрез езика творецът показва силата на народната душевност, красотата и поезията на българската земя.
Йовков притежава сетивата да открива магията на неподправената красота в народните думи и се стреми да приближава езика си до живата реч. По този повод той споделя:
„Види се, народът работи с едно чувство за красота, много по-дълбоко, по-примитивно и стихийно – свободно и неподчинено на никакви строги правила. […]. Такъв е народът и в езика си: няма тая граматическа и идейна (логическа) стегнатост и скованост. Езикът у него е израз на душевно движение и е винаги свеж. Думата е винаги сочна, конкретна, винаги сякаш боядисана и топла“ (1, 101).
Изразните средства, които авторът използва, носят отпечатъка на народнопесенното в езика му, чрез което е постигната особена образност, изразителност, цветистост. Йовков си служи с изобилие от епитети, с атрибутивни словосъчетания (вж. също Димчев 1967, Георгиев 1979), срещани във фолклора или създадени по техен образец: зелени дъбрави, сини чуки, синьо небе, бели облаци (ЮГ, 81), високи буки, тучени звънци, отровно биле, (НВС, 48), атлазена дреха, и, пауново перо (НВС, 58), вековен дъб (НВС, 59), дълбоки усои, тежко имане (И, 123), бойлии пушки (И, 146), гриви гълъби (Ш, 14), сребърни пафти, едри алтъни (Ш, 8).
Колоритът на природата се предава и с характерни глаголи: Люлякът се синее, салкъмът се жълтее на кичури (ЮГ, 82); подмолите се тъмнееха (Б, 70); върховете на планината и канарите по тях бяха се зачервили от залеза на слънцето (Ш, 15).
Живописец на словото, Йовков споделя колко сложно се постига словесната хармония и красота. Думата отразява света, но и в нея самата са събрани изразните средства на познатите ни изкуства и писателят трябва да намери ключа, за да ги отключи и извади на показ:
„Думата е страшно нещо – в нея са затворени изразните средства на всички изкуства: бои, линии, форми, движения, звукове – всичко, стига да можеш да боравиш с тия нейни богатства. А това не е лека работа“ (1, 101).
Отделно, за да бъде речта на героите автентична, редица изрази са взети от устата на народния разказвач или певец:
наспорил беше бог земята; събрал дружина от триста мина, да я отърве от хайдути (И); Рада стоеше на портата, отдолу идеше Мустафа (Ш).
Думи, които днес причисляваме към диалектизмите (вкл. турски и гръцки заемки), са били всекидневни думи в битието на тогавашния българин (в случая балканджия и добруджанец). За реалистично отразяване на речта на персонажа Йовков ги използва в пряката реч (а често пъти и в авторската):
вракузун (нгр.) ‘връв за вързване на потури’ (ЮГ, 88), кавак (тур.) ‘гора’ (ЮГ, 81), къшла ‘кошара’ (тур.) (И, 128), бакъри ‘менци’ (ПВ, 99) (тур.), бъкел ‘дървен съд за вода’ (ПВ, 108), копанка ‘разлат дървен съд’ (Б, 69), протка ‘вътрешна малка врата между съседи’ (ПЧ, 164, И, 131), ръченик ‘кърпа за глава’ (К, 32), стърчишка ‘стърчащата дървена ос на каруца’ (ЮГ, 94), печала ‘гурбет’ (ПЧ, 172), разтрог ‘пролука’ (ЮГ, 87), начасничав ‘сприхав, избухлив човек’ (И, 133), загълчаха (ПВ, 107), оборави ‘да се осъзнае’ (ЮГ, 90), юдеше се ‘кълчи се, прави грозни гримаси’ (И, 139).
Преобладаващата част от фразеологизмите и устойчивите словосъчетания у Йовков са също с народен произход:
даваха мило за драго (ЮГ, 90); ще ги изловят като зайци (ЮГ, 91); имало глава да пати (ПВ, 100); хора събрани от кол и въже (И, 119); Иди, иди, ако кукувица ти е изпила ума! (ПВ, 110); на косъм беше останало да загине; преструваше се на божа кравица (ЮГ, 84); Бог беше високо, цар далеко (НВС, 42) и мн. др.
Живописецът Йовков обаче притежава чувство за мярка и не прекалява с езиковата украса, не обича натруфената фраза; използва пестеливо старинните думи и битовата лексика и ги вплита ненатрапчиво в художествения език, за да предаде историческия колорит на епохата, а не самоцелно. Историзмите се срещат предимно в разказите с хайдушка тематика – това са главно турски думи, използвани за реалистично обрисуване на епохата на игото, реалии от бита, вече изчезнали или преименувани.
Йовковото слово в „Старопланински легенди“ звучи естествено, речта се лее като планински поток – ту спокойно и напевно като приспивна песен, ту буйно и отривисто със силата на пълноводието си. Затова съвременните творци отбелязват като отличителна черта поетиката в неговата белетристика, благозвучието, музикалността и често го сравняват с поети като Яворов и Лилиев (Волен 1967: 195). В „Индже“ сякаш с мощна сила звучи юнашката песен, а пред силата на подвига и саможертвата на народните поборници се прекланят планинските върхове („Юнашки глави“). Народнопесенната лексика, извираща от дълбините на вековете, е открита и подредена от автора като тежките жълтици в невестинските нанизи, като пъстрите мъниста в моминските гердани, уханна, многоцветна и накитена като булчинска китка.
Поетичността в езика на „Легендите“ се постига и чрез разнообразните метафори: тежък плод, с леко сърце (НВС, 52), корави сърца (ОЖ, 163), тежки погледи (ПВ, 107). Сред метафорите особено място заемат метафоричните глаголи, които придават на речта необикновена изразителност: чупеха се лъчите на месеца (Ш, 15); Лъчите на месеца топяха тъмнината (ПВ, 118); ще се сключи сърцето му (И, 130); нивите бяха удавени в къпина и бурен (И, 120); откакто погледът на Пауна угасна за него, сърцето му се превърна на камък (И, 129); горят го като въглени очите му (И, 130); думите му го пробождат като ножове (И, 130); с леко сърце си играеше със щастието (НВС, 52); светлина заля очите ѝ (ПВ, 103).
Йовков е особено прецизен по отношение на звукописа, чрез който поддържа евфоничната линия в разказите си. Звучната, мелодичната реч у Йовков се дължи не само на съчетаването и редуването на звуковете, но и чрез различните видове повторения, между които и повторение на еднокоренни думи, т.нар. фигура етимологика: закука кукувица (Ш, 12); черен гарван ... заграка (Ш, 12); някъде в мрака светваше светулка (Ш, 15); като че го залюляха на люлка (ПВ,) и др.
Употребата на двойка думи е старинно изразно средство (познато в библейския стил и във фолклора), която много често се среща в езика на „Легендите“ (обикновено от съществителни или глаголи): съблазън и грях (НВС, 44); кротост и доброта (НВС, 47); жени и деца (И, 125); срамота е и грехота е (ПВ, 110); сърма и гайтани (ПВ, 119); юди и самодиви, моми и момци (ОЖ, 161); мало и голямо; благо и кротко (НВС, 45); яде и пие (И, 125).
Връщането към естествената, първична народна реч е пътят, който, според Йовков, може да осигури „всички художествени ценности – богат ритъм, разнообразно темпо, музика, багри, форми“ (1, 73–74). Затова той обръща особено внимание на ритмиката и словореда. Интересна стилистична употреба намираме в един тип елиптични изречения без предикат, съдържащи съобщение на неочакван факт: „Светът му се виждаше хубав, в него нямаше повече опасности, нямаше скърби и грижи, имаше само едно: Ранка“ (НВС, 47).
В Йовковия език са съчетани богатите изразни средства на книжовно обработената и на народната реч, споени в магическа смес. Воден от някакво мистично чувство към природата, той се вслушва в нейните гласове, в шепота на тревите, шума на потоците, полъха на узрелите ниви – и разчитайки нейния език, го пресъздава в художественото си слово. С хуманизма и топлото човешко чувство творбите на Йовков и днес са все така актуални, защото словото му като огледало отразява дълбоките извори на българския език, в него преливат звукове и багри, думите оживяват и блестят със своята изразителност при описанието на душевността на българина и красотата на родната земя. С това се обяснява и дълголетието на твореца (Султанов 2009).
БИБЛИОГРАФИЯ
Волен 1967: Волен, Илия. Мисъл и думи. София, 1967.
Димчев 1967: Димчев, Кирил. Лексикално-стилистични особености на „Старопланински легенди.“ – Език и стил на българските писатели. Кн. 1, София, 1967, с. 267-289.
Георгиев 1979: Георгиев, Станьо. Език и стил на Йордан Йовков. София: Народна просвета, 1979.
Султанов 2009: Султанов, Симеон. Дълголетието на Йовков. // Везни, № 5, 2009, с. 234.
ИЗПОЛЗВАНИ СЪКРАЩЕНИЯ
Б = Божура
И = Индже
К = Кошута
ИП = На Игликина поляна
НВС = Най-вярната стража
ОЖ = Овчарова жалба
ПВ = Постолови воденици
ПЧ = През чумавото
Ш = Шибил
ЮГ = Юнашки глави
