Петър Увалиев

(в чест на 100-годишнината от рождението му)



Разнасял съм си суетата по два – три континента, та не ми е първица да         заставам пред отбор умовити слушатели, като на изпит или на изпитание. Обръгнал съм им и на меда, и на жилото, и хич не ме е еня, когато ми се падне да преповтарям стари разсъждения в нови окръжения. А тук, сега, душа не ми дава да се отпусна, защото още при първия досег с културата на Добрич изведнъж ме връхлетя смутът, че малкото знание, което съм петимен да ви предложа, далеч не съответства на голямото внимание, което ми бе оказано от добричката общественост.
По ваша покана аз дойдох – и думите, които ще изрека, положително няма да са чужди на учените участници в научната конференция, посветена на Йордан Йовков – аз дойдох от „презморска земя, от островите, що са накрай света“. Затова от кумова срама ми се налага да се поразмисля и да ви подканя и вие да се поразмислите в такива ширни размери. А ето че всичкото, което имам да кажа, се свежда до едно изречение от две думи, а може би до една-единствена дума и дори до един-единствен звук – или казано по купешки, до една морфема или една фонема:
Йовков е.
Друго едва ли би ми прилягало да добавя, защото аз не съм прилежен изворовед, учил от игла до конец потеклото на Йовков, средата, в която е израсъл, и времето, в което е писал la rase, le milieu, le moment: причинна троица, прогласена от Огюст Конт и възприета от Иполит Тен в миналия век. Към нея се придържат до ден днешен последователите на позитивизма, пришпорвани от непоколебимата вяра, че веднъж обяснила неодушевените материални явления, тази тройна причинност е напълно годна да разгадае все тъй успешно появата и проявата на духовните домогвания. А пък аз съвсем не съм покорен наследствен причинно-поклонник, макар и с мойто си вироглавие да се излагам на опасността да мина за мостра без стойност на безпокойствието, разръсено в нашето разколно време, което упорства да прокарва нови и все още каменисти пътеки към сърцевината на художествената словесност. А тази скрита-покрита сърцевина не се поддава току-така изключително на ясното, но съсухрено рационално счетоводство на Иполит Тен, защото и езикът, който ни говори, и човекът, който го изговаря, са неволни проявители на една доста често мъгловита и рационална логика, която има тепърва да се доизбистря. Но все пак подсъзнанието вече си е извоювало академично равноправие със съзнанието: Фройд, Юнг и Лакан вървят редом с Декарт, Лайбниц и Кант, а Хайдегер дели мегдан с Хегел.
Сред тази високопарна неразбория честта да бъда ваш гост има само едно скромно, но огромно оправдание. Ако не друго, аз съм поне читав четец рудокоп. И поне след този проповедно разточен увод трябва да бъда най-сетне изповедно точен, редно е да заявя, че съм Йовков по-читател, непривичен, но не и неприличен израз, който не бива никого да плаши. Та нали всички ние редовно степенуваме преживелиците си с общоприетата представка „по“: по-топло, по-чисто, по-ясно? А който чуе подсиленото съществително по читател, той неминуемо усеща, че този по читател е преди всичко почитател. Дано този прочит озари и задружния ни прочит на все още загадъчния израз:
Йовков е.
– На какъв език ви говоря, когато казвам: „Йовков е“? На български, разбира се. Но знам, че между вас има безупречни франкофони и разчитам на тях да потвърдят, че „Йовков е“ е безупречна френска фраза. А ако беше тук Валери Петров, с когото се знаем от време оно, когато беше ученик в Италианската гимназия, той с чиста съвест би заявил, че „Йовков е“ е изрядно италианско изречение. Това триезично еднозвучие, което е и единосмислие, няма никакви изгледи да бъде включено в чирозно сухите инвентарни описи, които някои наричат научна лингвистика. Но аз ни най-малко не се свеня да проглася на всеослушание, че за мене това триезично единосмислие е поразителна поетична поличба за естественото презгранично – Юнг би дори казал космично – звучене на българския писател, роден в Жеравна и писал за Добруджа. Затова си заслужава трудът и дързостта да се опитаме да разгадаем какво ни вещае това примамливо откровение.
Този поход към потайното почва с почтителен поглед към нашенското, най-всекидневно скромничко глаголче „е“. То е звуков отличителен белег на третото лице, единствено число, сегашно време на глагола „съм“. Това определение е безспорно и безобидно. Защо тогава още латинските граматици са настръхвали, когато са заговаряли за „террор презентис“ – терора на сегашното? Защото това сегашно време възвестява диктатурата на преходното и приковаването на говорителя към прелетния дъх на изговора. А за да превъзмогне тази панихидно раздробена преходност на времето, езикът прибягва към друга глаголна форма – инфинитива. Това название от само себе си е отрицание на синорите на времето: инфинитум значи без-крайно, мярка и мера на безпределното: ессе – на латински, ессере – на италиански, сер – на испански, етр – на френски, зайн – на немски, бити – на старославянски. Но тази величина и надвременна форма се е изпарила от българския език, на който днес общуваме. Само две отглаголни съществителни – бит и битие – меланхолно отекват стародавното си инфинитивно потекло.
Но едва ли би било уместно да жалим за това разжалване. То не е чак пък толкоз осакатило езика, който днес ни говори. А някой би бил дори склонен да види в него странно диалектично мудо. В днешните ни езикови навици сегашното време се е превърнало в смислов двойник на пълното си отрицание – инфинитива. Отличителният знак на това, което е само днес, се разгъва като орлово крило, за да обгърне и онова, което е било вчера, а е и днес, готово да бъде и утре. Тази фонетична единица „е“ и тройната ѝ семантична плът към нова истина всевластно ни зоват. Тази истина е, че неспъваният ручей на времето без начало и без край се нарича вечност.
Това коренно, изтънчено, най-сетивно метафизично усещане е внедрено в нашия най-начален език още в написаното на глаголица Зографско четириевангелие от десетия век. Цяло хилядолетие е избистряло и изтънчвало езиковия ни слух за шумоленето на вечността. Затова и ние, макар и да сме потомци готованци, които невинаги съзнават какво имане са наследили, ние сме овластени от потомствения си езиково-филофски нюх да казваме „Йовков е“, за да показваме и доказваме на света, че
Йовков е вечен.
Тази вечност е вписана в самото писане на писателя. Като старогръцкия епос, индуските веди, скандинавските едди Йовков не ниже словата си като шарени мъниста на булчински гердан. Той достойно ги изсича от строгия бял мермер на българския език, изповедник на вечността. Противни му са кожните белила и червила, пустословни примамки, които виреят в заглушителния троп на реторичните тропи. За такова евтино иносказание – ведомствено и затова безразборно предписано на куцо и кьораво – няма място в гордото градивно съзнание на Йовков, най-вече защото творческото му подсъзнание е кошер, в който жужат рояци самородни метафори и метонимии, които ние има тепърва да разчепкваме и разпознаваме.
Вродената вещина на Йовков го тласка непринудено да пробива коравата кора на вещите, за да се добира до тяхната скрита същина. Дваж по-осезателна е достолепната тържественост, с която Вълкадин и Шибил, Индже и Сали Яшар крачат в нашенското битово всекидневие. За Йовков образ и обред са неделими. Сякаш това е имал предвид прародителят на летописта Хезоид, когато на книга е изреждал препоръките, които Омир отпосле е осъществил на дело: образът, а не изобразителят да бъде опора на четеца, брулен от житейски бури. И наистина благородното достойнство, с което разказвачът Йовков никога не се натрапва на разказаното, заслужава похвалата, с която Аристотел в своята „Поетика“ величае Омир: „След кратко въведение той се оттегля и дава думата на одарените със своята душевност действащи лица“. Затова Антимовският хан се родее с тосканската вила, където се събират флорентински велможи и редуват разнородните си разкази, уж божем отпосле събрани от Джовани Бокачо в сборника му „Ил Декамероне“, един от бисерите на Ренесанса.
Но Йовков не подражава на Бокачо и даже тук-таме по своему го превъзхожда. Той неусетно изгражда своя, незаимствана от никакъв учебник реторична система: яловата географична топонимия се превръща в плодна поетична метонимия – тоест в сходна близостна изразителност, независеща от измеримите разстояния във времето и пространството: калта край Карабунар продължава малоазиатските пясъци край Троя, Джендемската кория се гуши до Термопилите, Али Анифе е на един хвърлей от Итака. Сриват се стоборите между нашенското житие и световното битие. Затова мерим нашенското със световно мерило – и никой не бива да ни връзва кусур. Защо?
Защото, който е победил хронологията и топологията, неусетно се е добрал до прага на митологията. А явно е, че Йовков не ни поднася подкожен сувенирен бит, той ни понася към глъбинен всемирен мит. И понеже по промисъл Божия той се отправя в лабиринта на митологията, Йовков повежда по-читателите си към пределните душевни подлези не само на своя народ, но и на целия човешки род. Народното ни познание се е спуснало до природното подсъзнание, българско и всечовешко.
И Шибил, и Индже, и Вълкадин черпят изразната си сила от вековечни митове, към чиято разгадка Юнг ни бе поканил в началото на нашия век. И едва сега, досам неговия залез, някои от нас се чувстват достатъчно назрели, за да предпочитат интуитивната глъбинност пред прескриптивната причинност. Така например и самата Добруджанска равнина, разстлана под лазурен небосвод, разкрива яркото си ядро повече в скромната поговорка „плоска майка, висок баща“ отколкото в кабахатлиите землемерски чертежи.
Но едно не бива да забравяме: когато Йовков извлича на бял свят скъпоценни архетипови руди, той не се уповава на готови калъпи. На такава студена и скопена символика разчитат цяла сурия хитри, но хилави писачи. Те са пиявици, които смучат кръвчицата на италианския учен Де Губернатис, съставител на главозамайващата енциклопедия на растителната митология. Но въпреки този пладнешки хайдутлук умуванията им си остават безкръвни и безцветни. Лек повей на такава рабошна работа минава даже през описанията на различните цветя, продавани от Йовковия Люцкан. Но съвсем друг е могъщият митологичен заряд на червения карамфил, който на пръв прочит изглежда случайно паднал между труповете на Шибил и Рада. Забързалият читател или не забелязва това цвете, или го смята за незначително и дори ненужно украшение.
Но ако този читател е японец, той веднага ще усети, че Йовковият карамфил е паднал точно там, където е предопределила висшата повеля на надчовешка орис – така, както ръка човешка подрежда цветята в ръкотворната китка точно там, където им се полага по багра и по смисъл. Тази обредна подредба, наречена икебана, не е безсмислена притурка или произволна прищявка. Тя е уречен уред за духовно вглъбение – зрителна Зен-Будистка успоредица на звуковата пустош в православния исихазъм. Затова японците я възприемат като „съвършена пълнота на празнотата“ и „видение на невидимото“. Карамфилът е паднал точно там, където трябва, за да бъде навеки звено, което ще свързва Шибил и Рада в тяхното задгробие. А и самият карамфил, който Западът нехайно подминава като буренче-намерениче, осиновено от Европа и пренаименувано на Диянтус Ароматикус, карамфилът е отломка от много по-старинен сой. Карамфилът е всеобщо наследство от най-ранното детство на човечеството – санскритска дума, днешно ехо от „самия скрит език“ на човешкия род, както казват, че бил казвал мечтателят безумен Георги Сава Раковски, за да докаже на света, че българският език пръв се е пръкнал на земята и че от него нищо не би могло да остане скрито-покрито.
Снизходителната усмивка, с която днес пренебрегваме тази трогателна възрожденска наивност, не бива да подрива устоите на вярата ни във вселенската мая на потомственото българско самочувствие, особено тогава, когато то е подкрепено от творческото подсъзнание на Йордан Йовков. За него връстници на карамфила по възраст и по произход са и пеещите колела на Сали Яшар, когото изповедният праезик на езиците ни би обявил за „чаркамарти“ – белязан избраник, който завърта колелото и продвижва чарка. А колелото, в чиято чест е издигнат в тринадесетия век поразително пищен паметник в индийския храм в Канарак – колелото е може би най-упоритият символ на вечния възврат във вселената, за която всяко бъдеще е минало и всяко противоречие е съгласие.
Не ще и съмнение, че Йовков положително дори не е подозирал съществуването на невероятния санскритски глагол „бхавати“, който преобръща нашата европейска логика с главата надолу, защото едновременно значи и постоянно да се променяш, и да оставаш непроменен на веки веков. И при все това Йовков твори на самия митичен неподвижен център на вечно движещата се коловъртна вселена. Затова неговото творчество така убедително примирява и споява противоречиви архетипови мирогледи, скътани в колективното подсъзнание на човечеството.
Възхитени и покорени, ние мислопреклонно се вживяваме в невероятния йовковски сплит на старозаветното безпощадие, което изисква зъб за зъб и око за око, и человеколюбивото милосърдно мълчание на исихазма. Сиянието на Свети Иван Рилски и Патриарх Евтимий, синайските отшелници и ренесансовите мистици озарява Вълкадин. Името му свидетелства, че той е от Каиновото коляно, но това не го възпира безсловесно да общува с Господа и безгласно да кори Вседържателя на всичко видимо и невидимо:
„Кои са тез, дето съдят на хората и редят световните работи, кой им дава таз сила…?... Как може да се тегли граница ей тъй е, дето се случи – да оставиш гробищата в една държава, а в друга – близките на умрелите?... Кой хвърля брат против брата и син против баща?... Защо убиват невинния и защо притискат сиромаха?... Защо в таквоз усилно време криеш себе си, Господи? Защо?“.
Вълкадин приказва с Бога за Босна.

Добрич, 21 ноември 1995 г.