Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: И КИНОТО ПЪТУВА…"

И КИНОТО ПЪТУВА…

ВАЛЕНТИНА ДОБРИНЧЕВА

ВАЛЕНТИНА ДОБРИНЧЕВА

Нещатен и отговорен сътрудник. Поддържа съдържанието в интернет.

 

Родена е на 2 юли 1976 г. в Добрич. Завършила е Филмова и ТВ режисура в НАТФИЗ "Кр. Сарафов" София. Работи в Дарик радио - Добрич. 

Последни 5 статии от ВАЛЕНТИНА ДОБРИНЧЕВА

ВАЛЕНТИНА ДОБРИНЧЕВА


Кратък преглед на историята на киноразпространението в Добричка област (Толбухински окръг) в две части, по случай 100 години българско кино

Част втора – проблеми, които не дочакват решение, упадък
 

Качваме се отново на машината на времето, но този път няма да я претоварваме много, защото ще пътуваме на кратко разстояние – в годините, които вече всички помним – дори и по-младите. Докато първата част на нашия материал бе посветена на изследването колко и кои киносалони са били построени и са работили в Добричко, сега ще видим кога и защо те затварят.
Както винаги обаче, дума дупка отваря, и се оказа, че има още какво да се добави към сведенията за разцвета на киното в Добрич. То ще бъде и последното зрънце захар в горчивото описание, което следва по-долу. Започваме със спомените на Рада Въртунинска, които няма как да пропуснем в историческия водовъртеж:
„В моето детство (30-40-те години на ХХ в.) в града имаше две кина: „Сплендид“, собственост на Вантови (сега читалище „Й. Йовков), и кино „Родина“ (югозападния ъгъл на бл.29 срещу хотел „България“). В определени дни от седмицата и в театър „Модерн“ се прожектираха филми, предимно френски…
…И двете кина нямаха балкони. В кино „Родина“ имаше две малки ложи. Салонът на кино „Сплендид“ беше по-малък, а уредбата скромна. Фасадата му беше с подражание на барок, оцветена в охра. Кино „Родина“ имаше по-модерен вид, по-удобни столове, а разнообразието от филми бе по-голямо. То беше представително за града. В него през 1945-46 г. заседава Народният съд. Входът се намираше срещу хотел „Москва“. Чакалнята имаше трапецовидна форма. Там беше касата. В салона се влизаше през двойни врати с тежки завеси от черен плюш, за да не прониква светлината. Закъснелите посетители влизаха след кинопрегледа.
През 50-те години непосредствено до хотел „Москва“, бе построено кино „Кроснев“. То имаше лятна градина за прожекции на открито. Приблизително по същото време лятно кино имаше и срещу хотел „Москва“, където сега е паркингът на хотел „България“.“ (Из книгата „Добрич и добричлии“)
Към тези вкусни спомени, можем да добавим и факта, че Ташо Ташев (1860-1925) построил със свои средства кино „Модерен салон“, където след време се настанил Драматичният театър „Йордан Йовков“. Сградата изгоряла през 1969 г. За съжаление съзидателният пример на Ташо Ташев не е бил наследен и никой виден добруджанец в по-ново време не построява киносалон, но за сметка на това мнозина разрушават съществуващите.


ВЕЧЕ СМЕ В НАЧАЛОТО НА 70-ТЕ ГОДИНИ НА ХХ ВЕК.
В местния печат се появяват статии с размисли за недостатъци в киноразпространението. В материал „Проблеми, които чакат решение“ (в-к „Добруджанска трибуна“, 7.01.1969 г.) Йордан Дачев дава сведения, че през годината в Толбухин са прожектирани над 150 филма пред 1 274 000 зрители. 107 са от социалистическите страни, от които 54 – съветски. Показани са и 44 западни заглавия. Дачев критикува секцията за киноизкуство в съвета за изкуство и култура, че е отслабила културно-масовата дейност в частта с общоградските лектории и обсъждания. Те не вървят активно като локалните по предприятия и училища, за които пък не се намират качествени лектори. Авторът смята, че рекламата на филми е бедна и организаторите не си гледат съвестно работата. Наблюдават се и некултурни прояви в залите – зрителите ядат семки, влизат с кални обувки и дори рушат тапицировката на столовете, пише Дачев. Лошото възпитание на някои посетители, които шумят с опаковки и ядат по време на прожекцията, коментира с възмущение и Джузепе Марков в статия през септември 1974 г. (Ех, ако можеше да знаят, че сега е проява на лош вкус да влезеш без пуканки в киносалона!)
В края на 1972 г. директорът на окръжния клон „Кинефикация“ Иван Караиванов излиза в пресата с размисли, че „с появата на телевизията и масовото ѝ навлизане в бита на хората се забелязва един отлив в кинозалите.“ Ние сме длъжници на нашия зрител от селото, защото между обслужването в градовете и в селата все още има голяма разлика, пише той. Има старание за показване на повече документални филми поради завишен интерес. Влезли са в експлоатация летните кина в Каварна и Балчик, а зимното кино в Каварна е в усилен строеж. Увеличили са се широкоформатните киномашини в окръга, а в Толбухин са монтирани „последна дума на техниката“. От осемте окръга, които обслужва филмовата база в Горна Оряховица, нашият постига най-висок процент посещение на български и съветски филми.


АКОСТИРАМЕ ВЕЧЕ В 80-ТЕ ГОДИНИ НА ХХ ВЕК.
1981 година – чествания за 1 300 години от създаването на България. В този период, когато държавата налива много средства за културни събития и продукти, излизат филми като „Хан Аспарух“ и „Мера според мера“. В Толбухински окръг статистиката сочи, че планът за зрителите е преизпълнен на 107%, а на 101% – за приходите. Средната посещаемост е 11% и е над тази в страната. Цели 29% са гледали български филми – за първи път в практиката на ОУ „Кинефикация“. Само лентата „Хан Аспарух“ събира 220 000 зрители в окръга. С голям интерес е посрещната и премиерата на „Човек от народа“, посветена на 70-годишнината на Тодор Живков. Организират се прожекции и лектории в предприятия, училища, квартали.
1982 г. от ОУ „Кинефикация“ отчитат, че в последните години на почти всички салони в окръга е направено преустройство и имат по-добра акустика и интериор, нова широколентова техника – усвоени са над 1 милион лева. Мисли се за нов салон в Толбухин – в един от жилищните комплекси, а лятното кино е в ремонт. Продължава и дейността на окръжния киноклуб „Знаме на мира“. Някои от малките селища в окръга обаче вече са останали без кинообслужване. Мрежата е остаряла – 20-30 годишна, миграцията е в големи размери, зрителите ги няма и се обезсмисля модернизирането на салоните и машините. XII-ят партиен конгрес препоръчва създаването на видеоклубове, и в Толбухин на 8 юни 1982 г., по време на Х-я Национален преглед на анимационното кино, е открито официално видео-касетъчно кино в присъствието на Александър Друмев, Никола Ненов, Йорданка Коцева, Теменуга Янкова. „Киновидеоклубът ще запознава с български и съветски филми, но и с производството на прогресивното несоциалистическо кино. Ще бъде средище на творчески разговори и срещи с изтъкнати творци“, пише в отзивите в пресата. Два месеца по-късно, Красимир Кастелов констатира в материал в пресата, че за съжаление мястото не е успяло да стане истински клуб, а е просто една видеотека, която не служи на високите цели, с които е закупена скъпата техника. Няма дискусии, фокусът се измества към развлечението.


В ПЪРВАТА ПОЛОВИНА НА 80-ТЕ ГОДИНИ
вече се усеща ярко противопоставянето на КИНОИЗКУСТВО и КИНОЗРЕЛИЩЕ (термините са на Красимир Кастелов). Това, че разпространението на филми всякога е било свързано не само с идеологически, а и с търговски цели, става особено ясно след преминаването на окръжните управления „Кинефикация“ на собствена стопанска сметка. ДЪРЖАВАТА АБДИКИРА И ЗАПОЧВА РАЗРУХАТА, причинена от наложителното самофинансиране.
Не помагат призивите да се възпитава зрителят, да се използват медиите за агитация и да се запази процентът на стойностните високохудожествени филми. Анкети показват, че младежите, които посещават киноклубове, „предпочитат социално-проблемните филми, белязани с художествената индивидуалност на своите създатели“, а извънклубната младеж търси „приключенско-мелодраматически, леки, развлекателни“ теми. В Толбухин по това време съществуват дискусионен киноклуб към Клуба на културните дейци и кинолектория „Българско кино – проблеми, теми, позиции“ към Младежкия дом. И двете обаче, според Кастелов, страдат от проблеми като съобразяване на темите с наличните в разпространение, поява на страх от изказване.
За да се осъществява държавната политика по идеологическото възпитание на населението, на 27 юни 1985 г. се учредява първият в страната окръжен видеоцентър – в Толбухин, специализирано звено на ТПСС „Българско видео“ и Окръжния народен съвет. Същия ден се открива и първият магазин за видео и така също видеоклуб – в хотел „България“, с председател Никола Добрев, наследен от Иван Вълканкин.
От 8 март 1988 г. работи първият в община Толбухин подвижен киновидеоклуб, чиито представления започват в ЖК „Балик“. По-късно той ще обслужва квартали, младежки трудови бригади, детски градини, пионерски лагери. Има 38 места и 2 монитора. Обслужва се от един човек, който е водач, касиер и видеооператор.
За жалост през 80-те Толбухин губи най-високия си кинофорум – Прегледа на анимационния филм. Докато на 2 октомври 1980 г. председателят на журито Стоян Дуков подчертава, че е необходимо наградите да бъдат намалени, защото достигат 14 за 61 филма на IX-я преглед, но оценява българските анимационни филми като „музикално-визуални притчи с една обща човешка идея“; на 2 септември 1988 г. Александър Янакиев във в-к „Народна култура“ пише апостроф „Прекъсната традиция?“, в който пита защо не се провежда прегледът. „Бил съм на всички толбухински прегледи от 1976 г. насам и затова съм сигурен в наблюденията си. Пледирам за прегледа, защото според мен той е един от най-приятните и с добра творческа атмосфера и извън прожекциите, а това съвсем не е малко и не се постига лесно. В Толбухин САФ „София“, единствена от студиите в България, прави пълен творчески отчет пред зрителите, тоест показва практически цялата си продукция. Убеден съм, че прегледът на анимационното кино в Толбухин има своето специфично място в кинематографичното ни всекидневие и в културния живот на страната. Ако някакви интереси (чии ли?) налагат да се пресече една жива традиция, поне да знаем защо.“, казва се в материала. Прегледът обаче не се провежда повече – последният, 12-и поред, е през 1986 г.
1987 г. толбухинецът е бил средно 14 пъти на кино. Салоните в окръга са 104 – двойно по-малко от селищата, а на пътуващите прожекции има по 3-4 зрители. В Шабленско от 16 села има кинообслужване само в 5. Финансовите разходи за наем в читалища, електроенергия и заплати на механиците са два до пет пъти над приходите. Дори образцовото кино във Василево е привлякло едва 300 зрители за 5 месеца. Има единици примери, където с помощта на кметовете се поддържа интерес и зрителите са по девет-десет хиляди за половин година – Стожер, Малина, Житен. От управлението „Кинефикация“ не смогват да намерят механици. Като „бяла лястовица“ е киното в Балчик, което отваря през 1990 г. в центъра, в сграда, неремонтирана от 1954 г., където до 1948 г. е имало частно кино „Елит“. Залата е с 203 места с партер и балкон, с две модерни машини. Инвестицията е 390 000 лева.


СЛЕД 1989 ГОДИНА
нещата стават разрушителни, а в естествените процеси на упадък се намесва родната майчица държава. През 1991 г. местното управление „Кинефикация“ няма да получи нито една стотинка дотации от досегашните от държавния бюджет в размер на 300 000 лева. Увеличен от 5 на 20% е данъкът върху оборота от сумата на продадените входни билети. Няма пари за мазут за отопление и в залите в Добрич (името на града е върнато на 25 септември 1990 г.) и „куче да вържеш няма да стои“. Това налага решението да се закрият 30 кина в селата от региона, които по сметките на счетоводството са с най-високи загуби. Губещи обаче са и обектите в Каварна (38 000 лева), в Генерал Тошево (12 000), в Тервел (7 000), в Шабла (10 000). В някои села кметства и комитети поемат разходи и има прожекции – Коритен, Дяково, Телериг, Преселенци, Дончево, Василево. Загуби имат и двете добрички кина – 45 000 лева за 9 месеца. Добричлии предпочитат телевизията и не плащат за кино, въпреки че цената на билетите по това време е 4 лева за чужди филми и 2 лева за български. Персоналът на „Кинефикация“ е съкратен от 200 на 80 души. През февруари 1991 г. директорът Иван Данков казва, че управлението е „пред разпадане“, националното обединение „Българска кинематография“ се разделя на множество по-малки фирми, ще спрат прожекции с малко зрители, ще има още съкращения в състава, ще се наложи отдаване под наем на части от зали и фоайета в кината.
Тази заплаха бързо става реалност. 1992 г. на територията на бившия окръг работят само 5 киносалона, два от които в Добрич. Съставът на управлението е 34 души. Вече части от кино „Добрич“ (малката зала и фоайетата) са дадени под наем и в тях се настаняват обменно бюро, магазин за дрехи, електронни игри, кафене.
1993 г. „Кинефикация“ вече е „Добрич-филм“ ООД с управител Петър Петров. Киноразпространителите остават без държавна издръжка, единствени от културните институти в страната, и това налага даването под наем на площи с цел приходи. Иронията е, че 50% от тези приходи отиват в републиканския бюджет, останалите са за ремонти, поддръжка, нафта. Журналистите коментират, че инвазията на американските заглавия продължава.
В региона през 1995 г. работят 6 летни кина (Балчик, Генерал Тошево, Каварна, Шабла, Крапец и Кранево). Лятното кино в Добрич е отдадено на „Общински пазари“, защото е общинска собственост. Изгражда се ресторант за милиони левове, но не се влагат стотина хиляди да се направи подвижният киноекран, а на „Добрич-филм“ кметът нарежда да изкарат съществуващите киномашини, за което не е уведомил постоянната комисия по култура към Общинския съвет, казва Петър Петров в интервю за в-к „Добруджанска трибуна“ от 19 юли. Билетът струва 30-40 лева, но „Съни филмс“ – София настояват за цена от 50 лева без отстъпки за ученици и пенсионери. В това време безплатните за разпространителите видеофилми, записани пиратски, трупат чиста печалба.
През октомври 1995 г. отново начело на киноразпространението в Добрич е Иван Караиванов. Той отчита, че „киномрежата е практически ликвидирана, техниката е амортизирана, разграбена. Държавата не се ангажира с нищо, кинообслужването е на самоиздръжка“. Закупуването на филмите е в частни ръце, внасят се само американски. Поради липса на средства за отопление кино „Добрич“ преустановява прожекции, а за „Родина“ са осигурени 13 тона нафта, която по принцип стига за месец и половина. Видеозалата в кино „Родина“ е превърната в кафене…
В материал във в-к „Антимовски хан“ през март 1997 г. Красимир Кастелов пише, че вече не може да се гледа киноизкуство, а само голите форми на американските актриси. Инфлацията е направила недостъпни легалните видеокасети и е налице масово гледане на пиратски копия с естетически деформации. По-претенциозните зрители си прекарват кабелна телевизия или слагат сателитни чинии.
Кино „Родина“ престава да работи през пролетта на 1998 г. – потъва заедно с „Титаник“ – една от последните прожекции. Приватизирано е.
На 31 юли 1998 г. отваря врати кино „Глобус“ в Профсъюзния дом с филма „Код Меркурий“ с Брус Уилис. Стопаните са четирима – Пейчо Колев, Валентин Борисов, Борис Борисов и Ивелин Колев. То просъществува до 23 март 2007 г., когато новият собственик „Софтпрес“ ООД го превръща в търговски комплекс.
За 5-6 месеца през 1998 г. в Добрич има и кино „Антица“ – в сградата на Дом-паметник „Й. Йовков“.
След години застой, кино „Добрич“ функционира за около година през 1999-а – вече частно. Откриването е на 19 март с „Тънка червена линия“. Наематели са Димитър Атанасов, Станислав Станчев, Тихомир Стоянов. Те правят ремонт на залата, слагат долби съраунд озвучителна система. Има прожекции всеки ден.
(Молим за извинение, че в такъв кратък, епитафен стил отразяваме последните факти около киноразпространението в Добричко)


ОТ ИЗВОРА:

Ето какво си спомнят за периода на проблемите и разрухата четиримата киномеханици, работили активно преди 1989 г., които ни помогнаха да пътуваме из кино миналото в Добруджа – Продан Кренчев, Григор Григоров, Димитър Петров (Малкия Митко) и Николай Паскалев.

— Посещаваха ли се еднакво западните и руските филми през социализма?

Григор Григоров: Зависи от качеството на филма. Нямаше значение какво производство е, стига да е хубав, да не е като сегашните сапунки.
Николай Паскалев: Около 70% бяха български, съветски и от други държави от соцлагера – румънски, унгарски, полски. Другите 30% – капиталистически. Правеше се замяна със СССР. Ние давахме един филм, а получавахме единадесет руски. Политиката беше такава.

— Имаше ли пропагандни?

Паскалев: Не, бяха образователни, семейни, възпитателни. Имаше и комедийни.
Григор: Бяха или военни, или битови. Политика почти нямаше.

— Как стигаше до хората информацията кой филм е хубав?

Григор: Помежду си говореха за филма – това е най-добрата реклама. Каквато и друга да правиш, не може да се сравни с тази. Филмите бяха разпределени в четири бази – София, Пловдив, Мездра и Горна Оряховица, но още от показването в София, зрителите научаваха кой филм е хубав. Ние получавахме филмите след месец и половина – след като обиколят големите градове и дотогава рекламата бе направена. Вече имаше телефони и по тях хората обсъждаха какво са гледали. Вестниците, радиото също рекламираха.
Димитър Петров: Научаваха хората за някой прехвален филм и идваха да питат кога ще дойде и при нас.

— Сега гледаме само американски филми. Липсват ли ви другите?


Паскалев: Липсват, да. И има разлика, защото сега има много ужаси, кръв, убийства. Рядко показват как живее обикновеният американец. Преди руските филми бяха възпитателни, по-издържани естетически. Нямаше ужаси.

— Какви важни събития имаше в кината в окръга?


Митко: Прегледът на анимационния филм беше голямо събитие – идваха артисти от цялата страна и се даваха награди. Беше в кино „Родина“. Нареждаха гостите по сцената и ги представяха. После отиваха в Албена на вечеря, а журито се събираше да реши на кого да даде награда.
Паскалев: Не знаем защо прекъснаха, но сигурно по финансови причини, тъй като предприятието тук финансираше всичко – хотели, вечери, пътуване и явно издръжката натежа.

— Кога и къде започнаха да изчезват киносалоните?

Григор: Първо по селата, защото те се обезлюдиха. Още много преди 1989-а, с навлизането на техниката по селата – комбайни, модерни машини, работата намаля и хората започнаха да напускат, за да се препитават. Преди всеки се занимаваше със селско стопанство, защото там беше хляба, но после това се промени. 80-те години вече бяха ликвидирани някои кина в Толбухинско.
Паскалев: Закриването на кината се отрази много лошо – намалиха се съставите. В кино „Добрич“ са работили 60-70 души, останаха четирима – касиер, механик, чистачки, и то не за дълго. Накрая затворихме, закрихме и двете кина и в Добрич остана само „Икар“. Киновидеоклубове имаше и в Балчик, Каварна, Дуранкулак, но не просъществуваха. Остана този в Добрич, докато дойде приватизацията.
Григор: След приватизацията кината рухнаха. Останаха само някое и друго частно кино. Фирма „Юнайтед синема“ изкупи централните кина в девет областни града, сред които Русе, Добрич, Шумен, Търговище, Разград и някои в Южна България, и край – кината залязаха. Ние сме помагали при монтирането на машините и в двете частни кина в Добрич, но бяхме без работа и не си довършихме трудовия стаж до пенсиониране. Аз мисля, че трябваше минимум 15 човека да запазят обслужващ персонал. В кино „Родина“ не оставиха и един човек. Всичко ликвидираха, затвориха киното и край. Хората останаха на пътя. А можеше да съществува под наем. То не бе приватизирано, а унищожено. Не развиха никаква дейност в него и след години го разпродадоха. Взеха го частници...
Продан Кренчев: Тези огромни зали, амфитеатрални, не могат да се използват за нищо. И затова какво направиха – изровиха го и стана магазин за дрехи и боклуци.
Григор: И в кино „Добрич“ е разтурен салонът и няма нищо вътре. Казаха ми, че още 2013 г. са изкарали с камиони отвътре столовете и е замразено, няма нищо сега. Само външно стои.
Продан: Ние работехме и вече пенсионери в първите частни кина след 1989 г. Макар и в по-малки зали от „Добрич“ или „Родина“, вървеше добре, имаше посещения.

— Как ви харесват сегашните филми, новите технологии, 3D?

Григор: 1982 г. някъде бяхме в София и учехме задочно в техникум по кинотехника. Тогава за първи път гледахме кино с очила – мисля в кино „Славейков“. Беше експериментално, защото нямаше такова производство, а и в нашата бедна държава нямаше кой да внесе такива филми.
Митко: Аз наскоро гледах за първи път 3D, тук в добричкото кино, и се уплаших. Както навремето хората при първите прожекции бягали като идвал влака, така и ние сега махахме с ръце да не ни уцели някоя стрела.


КИНО ФОРУМИ, ПРЕГЛЕДИ И ФЕСТИВАЛИ (1970-1990):
Празници на съветския филм (1970) – в 37 селища
Преглед на кино сатирата – първо издание (1972)
Вечери на туристическия филм в Албена (1972)
Седмица на филмите с героична и военно патриотична тематика
Панорама на българския игрален филм (1982)
Дни на туристическите филми от социалистически страни в Албена (1985)


ЕПИЛОГ:
На 15 януари 1998 г. в подземната зала на Народно читалище „Йордан Йовков“ е открито първото частно кино в Добрич – „Икар“ на Илия Илиев, което съществува и до днес, като през 2007 г. се измести в сградата на Дом-паметник „Йордан Йовков“.


Материалът е осъществен с любезното съдействие на Отдел „Краезнание“ на Регионална библиотека „Дора Габе“ – Добрич и Държавен архив – Добрич.

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево