Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ЕРОЗИЯ"

ЕРОЗИЯ

Здравка Евтимова е родена в Перник през 1959 г. Завършва английска филология в Университета „Св. Св. Кирил и Методий“, Велико Търново. В България са публикувани четири нейни сборника с разкази и три романа, като романът „В студената ти сянка, лейди“ печели награда за съвременен български роман на Фонд „Развитие“ 1999 г., а романът „Четвъртък“ – наградата на Съюза на Българските Писатели през 2003 г. Във Великобритания издава сборниците с разкази „Горчиво небе“(“Bitter Sky“) през 2003,„Госпожица Даниела“ (“Miss Daniella“) през 2007 и „Невъзможно синьо“ (Impossibly Blue) през 2013 г. в издателство Skrev Press. Романът и „Божество на предатели“ (“God of Traitors“) е издаден от Books publishing, Далас, Тексас, САЩ през 2008 г. Сборникът ѝ с разкази „Някой друг“ („Somebody Else“) е публикуван през 2004 г. от издателство MAG Press, Калифорния, САЩ, и печели наградата за „Най-добър сборник с разкази от утвърден автор“ на издателството. Този сборник е номиниран за американската награда Pushcart 2005. През 2008 г. издателство Astemari, САЩ публикува нейния сборник с разкази „Good Figure, Beautiful Voice“. Издателство VOX HUMANA, Канада/Израел, публикува нейния сборник с разкази „Блед“ и други постмодерни български разкази“ (“Pale and Other Postmodern Bulgarian Stories“) през 2010 г. През 2012 г. в САЩ след спечелени конкурси са публикувани два нейни сборника „Стари коли и други разкази“ (“Carts and Other Stories“) Fomite Press, САЩ, и „Време за косене и други разкази“ (Time to Mow and Other Stories) на издателство „All Things That Matter Press“, САЩ. Сборникът ѝ с разкази „Безкраен юли“,е публикуван от издателство „Параксенес мерес“, Атина, Гърция, 2013 г. Романът и „SINFONIA BULGARICA“ излиза през 2014 г в САЩ. Разказът ѝ „Твоят ред е“ е един от десетте наградени разказа в световния конкурс за къс разказ на тема „Утопия 2005“ в град Нант, Франция. Разкази на Здравка Евтимова са публикувани в литературни списания и антологии в 32 страни по света. В България Здравка Евтимова е двукратен носител на наградата за разказ „Златен ланец“ на вестник „Труд“ – 2006 г. и 2010 г., носител на наградата „Чудомир“ за хумористичен разказ на в. „Стършел“, на литературната награда за проза „Анна Каменова“, на наградата „Балкани“ на издателство „Балкани“ за разказ от балкански писател и др. Здравка Евтимова живее в Перник и работи като преводач от английски, френски и немски език.


ЕРОЗИЯ

Докато има небе, не се отказвай. Не обаждай на никого, че не се отказваш. Докато има хляб, не бързай към него, колкото и да си гладна. Само ти си знай колко си гладна. Лицето ти не бива да показва глад.
Давиджон ме беше накарал да препиша тези изречения двеста и петдесет пъти. Аз ги преписах и му казах, че не струват.
— Аз тъпи жени не понасям – каза той и ме изправи под слънцето.
Слънце като сгорещено олио в тиган, пърли, дере кожа и кости. Давиджон ме остави под пещта на небето, той седи в колата, пуснал си е климатика, спокойна музика и ми повтаря:
— Докато има небе, не се отказвай. Лицето ти не бива да показва, че не си се отказала. Лицето трябва е блато. Така навън не се вижда нищо. Никой не трябва да знае, че ще го залееш с пепел, ще го превърнеш в куп изпържени кокали. Разбираш ли, Захарийо?
— Майната ти – отвръщам.
Варя се под слънцето, такова варене се варя, че мускулите ми се превръщат в разтопена мас.
— Разбра ли ме, Захарийо? – пита Давиджон.
— Не те слушам, Давиджоне – казвам и искам да му прегриза гърлото със зъби и да го оставя да цвърчи на слънцето. Излезе от колата и седна на сянка под липата. Аз се топя, от мене тече желязна пот. Но няма да ти кажа „Слушам“, Давиджоне. Той пак пита:
— Разбра ли, Захарийо?
Не отговарям, топя се като олово под поялник, но си трая.
Той нищо повече не ме разпитва, само подхвърли:
— Следобед на Козел Хребет.
Не искам да описвам надълго какво е Козел Хребет – то е разлом, целият в трън, глог, коприва и гущери като кабели, гледат те и с очи ти изпиват кръвта.
Които изкарат школата на Давиджон, не остават гладни нито секунда. Аз се обучавам там. Ставаме за всичко – можем да бием, ако платят, можем да не бием, ако платят повече. Хвалим до небесата, ако дадат пари, плюем отвъд небесата, ако дадат повече.
— На хребета има поръчка за тебе – хвърля през зъби Давиджон. – Да пренесеш нещо, аз ще наблюдавам.
Седя и се разлагам под слънцето, не казвам нито „да“, нито „не“.
Давиджон иска да ме отстрани от школата, защото мога да устискам на жега по-дълго от него, не се размазвам като помада по задните му части и веднъж казах, че е велик. Тогава той ме изхвърли от стаята, защото очите ми светели като на куче, гласът ми бил пълен с кърлежи, и отчел забележката ми като подигравка.
— Тръгвай за Козел Хребет.
Като завършиш школата на Давиджон, ти дават да командваш зелени тикви – те бият до кръв, плюят по всеки за пари и светът е хонорар за тях. Ти си им шеф, биеш най-много, плюеш най-силно, биеш и тях. Взимаш деветдесет на сто от целия хонорар.
— Тръгвай, Захарийо.
Името ми е Захария, мразя да ми викат „Захарийо“. Казах му:
— Аз не съм Захарийо, а Захария.
— Ти си в школата да се учиш, а не да учиш мен – говори ми Давиджон от сянката под липата. – За тебе рядко ще има поръчки. Дори за проститутка не те бива.
— За проститутка ме бива – казах му аз. – Но не толкоз, колкото тебе.
И без друго ме мразеше. Има ли значение дали повече или по-малко? Мразеше ме дълбоко и завинаги.
Спряхме пред Ямата. Бяхме трима – аз, Давиджон и един много пълен мъж – той бе платил за поръчката.
„Яма“ е само името, мястото е страшно. Гилотина. Помня – господин Малинов в училище ни наливаше знание за Данте Алигиери, горкият писал нещо по въпроса за ада, но човекът просто не го е виждал наяве. Трябваше да дойде при Ямата. Черното езеро. От време на време дъното клокочи – „Фссс.. Фсс…“, земята бълва кал – мразовита, сива, зловонна. Не зная точно къде водата хлътва под камъните, но навсякъде фучи. Езерото захвана да трещи след земетресението. Тук кравите мряха като мухи – пиеха от водата, подуваха се и до вечерта ставаха куп смрадливо месо. И коне бяха потъвали в Ямата – от студ, водата беше по-ледена от леда. Ямата бе опасана от всички страни със сипеи.
На времето тук имало залежи от въглища. Перничани изровили шахти, изсмукали пластовете с машини, бъркали, дълбали, дращили с багери и булдозери, после затворили мината. Народът огладнял и обосял, тръгнал с лопати да изкорми де що въглен останал под калта. Баирът се срутил. Аз видях как се сгромолясаха две планини. От разбитите им търбуси взе да хвърчи черна, проклета вода. Понякога езерото хвърляше буци въглища и народът налиташе да ги лови с мрежи.
Та си помислих, че Давиджон иска да ме пусне да ловя въглища с мрежа по дъното. Това го прилага само на мене, защото веднъж ме беше попитал:
— Ти как ще ме определиш – що за човек съм?
Аз се изправих, много високо си вдигнах очите, след миг ги хвърлих в неговите и казах:
— Аз не виждам човек наоколо. Никакъв човек.
Той плю. Не работех както ме учеха в школата, не се мажех по обувките му като вакса, а трябваше. Но не съм вакса. Аз имам очи и докато има небе, ще виждам.
— Тая – каза Давиджони и посочи мен. – Тая за пари ще си отреже ушите, ще ги опече и ще ти ги продаде.
— Тая ли? – разтегна недоверчиво лице мъжът до Давиджон. Беше нисък с объл корем, изхвръкнал като къртичина пред него, а гласът му – ровеше към мене: – Тая не става.
— Ти само ѝ кажи колко ще дадеш.
— Тая не става – къртицата в гласа на ниския и къртичината в корема му не даваха пет пари, че земята се беше запалила от жега на десет сантиметра от климатика в колата им. Аз се пържех в жегата.
— Зарахийо, тия искат да качиш едно шибано знаме на Козел Хребет. Трябва да го забодеш на върха, преди кретените от София да забият тяхното. Става дума за чест, слава, реноме и още глупости в този дух. Разбирай „куп пари“. Ония от София ще минат по пътеката към рида.
Стоях пред Ямата. Водата, цялата сенки и тиня, хвърляше къчове към мен, земята отдолу скърцаше, сипеите – чукове от кремък и облаци – съскаха над Ямата, а над тях стърчеше Козел Хребет. Стръмен, дива скала, на места нарязана с оранжеви жили, език на угасващ пожар. Но пламъкът хапеше, мрачните канари, остри като бръснач, мятаха зъби и злоба към небето. В края на пожара, режещ и черен, бе настръхнал върхът на Козел Хребет. Този, с къртичината в шкембето си, настояваше да забия знамето там.
Щели да ги запишат в някакъв важен тефтер в Европа, Европейският Съюз пък щял да изсипе чувал финанси, а дебелият господин ще изнася сказки за този грозен феномен – ерозията. Но хорицата му нямаха кокал да теглят до Козел Хребет по оранжевото острие на камъка. Имаха само джобове – да плащат на нещастници като мен, а после те щяха да сложат в портмонето пари и слава.
— Ония от София ще катерят с муле по Мравка пътека – обади Давиджон.
Само като чуя за Мравката, ме свива стомаха – тая пътечка се провира под всяко дърво, обикаля всеки камък – дори мулето да е Херкулес, ще стигне за четири дни.
— Юнаците от София се подмокриха. Страх ги е. Не смеят да пуснат вертолет – обади къртичината. – Козел Хребет е остър, ще потрошат машината. Купили са муле и мулетар.
— Слушай, Захарийо, зная кой е мулетарят. Ходи го изчукай и го обезвреди– казва Давиджон.
— Аз не изчуквам мулетар, аз изчуквам само който ми харесва.
— Пет хиляди – отсече коремът и се втренчи в мене. – Ако искаш утрепай мулетаря, твоя работа.
— Десет – казвам. – Десет и имате знамето забито на Козел Хребет преди софиянците. После си напълнете джоба с Европейски пари и със световна слава.
— Луда – реши коремът. Къртичината му подскочи чак до челото.
— Луда е, да – потвърди Давиджон. – Но нормален човек няма да тръгне да плува през Ямата, нито ще драска по сипеите в жегата. Само откачената Захария ще хване такава работа. За пет хиляди лева.
— Десет – казах.
— Че какво му е трудното? – въздъхна коремът. – Някаква ямичка, сипейче, един миризлив Козел Хребет. Това е.
— Сипейче, ямичка, Козел Хребет, един мулетар, който ще търчи да ми разреже фасона на десет. Дванайсет – казах.
— Луда! – викнаха Давиджон и къртичината, но аз вече им бях обърнала гръб.
— Ще те изключа от групата – обади се Давиджон.
— Давиджон ще го намерят в някое усое – пребит – подхвърлих и заслизах по Мравка пътека –най-противната в света.
— Седем хиляди – подхвърли къртичината.
Аз продължих да се спускам, съскането и хриповете на Ямата хвърчаха след ушите ми като велосипеди.
— Осем – обади се къртичината.
Ямата трещеше и фучеше както обикновено.
— Девет!
Козел Хребет се извисяваше – зъб на пепелянка над мене. Никой не го беше изкачвал от тая страна, по напечения от злобното слънце сипей, по оранжевите жила на кремъка.
— Десет – извика къртичината.
— Идиотка – подметна Давиджон.
— Вече казах дванайсет – хвърлих през рамо аз.
В този момент Къртичината извади флага от една чанта. Дръжката му беше дълга – беше българското знаме, бяло зелено и червено от една страна, от другата грееше надпис „ДА ПОБЕДИМ ЕРОЗИЯ“.
— Добре. Дванайсет хиляди – прие човекът с корема, който приличаше на къртичина или на огромен мравуняк.
— Половината от парите сега – обявих аз. За моя изненада човекът измъкна една пачка.
— Аз ще ги пазя – изстъпи се напред Давиджон.
— Не давам да пипаш мои пари, Давиджоне – заявих. – Ти господине – обърнах се към къртичината аз. – Дай ми пръстена си. Като гаранция, че ще платиш останалото, като кача знамето.
— Ами ако умреш някъде по рида? – попита Давиджон. – Гледай какви камънаци са. Ще се подхлъзнеш и край.
— Без пръстена не тръгвам.
Взех и пръстена, и знамето. Без да приказвам, без никакво предупреждение вдигнах ръка и смъкнах колана на господина с корема. Панталоните му се спуснаха към тлъстите, подути глезени.
— Вярно е луда – установи търбухът.
Пет пари не давах какви ги върти и суче.
Вързах знамето на гърба си. Без никакви приказки посегнах към панталоните на Давиджон. Той се опита да ме удари, но вече бях измъкнала и неговия колан от гайките.
Преди да попадна в Групата, бях джебчийка.
Работила съм и в цирк, гледах камили, разведох собственика. Беше стар човек и скоро умря. От него имам още пари, понякога ми ставаше жал за горката му кротка женица. Тя безпомощно псуваше мъжа си и плачеше, а аз, понеже си спомнях мама, ѝ давах пари да си купи лекарство за нерви. Лекарството не ѝ помагаше.
— Ако пукна при катеренето, пий една студена вода – обърнах се към Давиджон.
Вързах знамето като кол на гърба, затегнах го през кръста и без да ги гледам, скочих в Ямата. Водата ме сряза като трион.
Майката му е да плуваш, без да спираш, майката му е да караш по-далече от бълбукащата дупка, където водата потъваше, земята я поглъщаше… Докато име небе, не се отказвай.
Цепех кал и черна киша с ръце. Плувах. Водата гъста, мътна, миризлива, се напъха под блузата ми – започна да дълбае кожата ми като шкурка. Захапа ме. Докато имаме очи, не се отказваме. Биех, удрях, пъплех напред с лед в ушите, със смърт в устата, ровех въртопа, стремях се да избягам подземната яма, през която езерото изтичаше в гладната земя. Знамето, замръзнало на гърба ми, бодеше и щипеше, но плувах, ритах калната мътилка, риех и виех, хапех и махах, накрая главата ми се блъсна в камъни. Не зная колко време бях плувала като куче, като носорог, като воден плъх. Стигнах някакъв бряг.
Знамето висеше като опашка след мене, а пръстенът на дебелата къртица блестеше – по-скъп от слънцето и въздуха, който зобех с пресъхнала уста. Тръгнах да дращя нагоре по сипея.
Изкатерих два метра и едро свлачище ме повлече надолу. Заедно с камънаците и натрошените парчета се проснах отново в ледената вода. Чакай. Захапах урвата пак. Беше горещо. Издърпах десет метра, камъните се опитаха да ме хвърлят към черната дупка, но не бяха познали, не бяха пресметнали ходовете си този път.
Стиснах с ръце чакъла, може би беше сгурия, оранжеви натрошени късове остър камък – като ръкавица към пръсти полепнах, като подкова към копито се забих върху режещия кремък. Така се залепих, че като след един век се надигнах, камъчета се бяха врязали в бузите ми и ги влачих до края на гадния скат. Сега разбрах какво е сипей – то е Давиджон. За да го измамиш, с микроскопична стъпка дърпаш напред и лягаш. Нищожна стъпка нагоре, после лягаш и се преструваш на умрял. Само нагоре. Но къде е нагоре?
Не камък, върху който можеш да се проснеш, а щръкнал оранжев ръб. Насича като скалпел. Кажи ми – можеш ли да яхнеш бръснарско ножче, та и аз да го яхна. Яхнах го, катерих се по едно бръснарско ножче десет часа, а може да е било десет години. И от двата ми крака потекоха кървави вади. Знамето се блъскаше в скалата и в главата ми, дръжката звънтеше и си рекох – дано не се откачи този парцал! Дадох си заповед да не мисля за знамена сега. Топъл като вулкан, златен като Българската Народна Банка, мой като кръвта, която изтичаше от краката ми, грееше пръстенът на къртичината върху палеца на дясната ми ръка.
Козел Хребет се клатеше под мене, аз пъплех и се клатех като въшка върху него. Наоколо се виеха противни птици, дали бяха орли или гарги, не зная. Може би бяха соколи, представях си как ме ръфнат. Добре. Чуй. Докато има небе, не мисли, че някой те ръфа. Давиджоне, на кайма да ме смелят – пак ще те победя.
Катерех се, пълзях по един милиметър на век, като сталактит и сталагмит се плъзгах – веднъж нагоре, два пъти надолу, а дръжката на тъпото знаме ме биеше ту по врата, ту по петите. Накрая – може би не накрая, а по средата на мъката, попаднах на върха на Козел Хребет, тлъстият козел, който ме риташе и подмяташе като дрипа. Стигнах до металния прът, циментиран точно на върха – нямаше чуждо знаме. Софиянците бяха допърпорили с вертолета, но си бяха си плюли на петите от страх да не се фраснат в скалата. Натиснали газта и дим – обратно в столицата, а аз се пържа като гущер, какъв ти гущер. Да не е луд гущерът да се пържи едновременно на вятър, мъгла и слънце върху Козел Хребет?
Тук дори мухи няма, само камъни. Черни, кафяви и оранжеви, изпилени от вятъра като шила. Закрепих знамето криво-ляво на кола, завих металическите скоби. Притиснах дръжката към метала, за по-сигурно я затегнах с коланите на Търбух и Давиджон. Поглеждам надолу – Ямата на гьол прилича, сипеят – на детска пързалка в парк, а скалите – те бяха пустиня. Страшна, черна, оранжева. Как съм лазила дотук, как съм прескочила пропастта? Не мога да си го обясня. Как ще слизам надолу?
Не си в ред, Захарийо, луда си. Но ми стана едно хубаво, едно широко, едно такова както никога досега. Нито като след мъж, нито като да съм крала портмоне – ако разбираш какво щастие е то да обереш пари от някой тлъст врат.
Знамето се вее на Козел Хребет, вятърът го развява само за тебе, планината се вее за тебе. Ти, една въшка, си се покатерила отгоре и си забила знамето, за което ще пишат в тефтера на Европа, от Брюксел ще излеят пари да изследват Ямата, шантавата ерозия ще изследват, ще заснемат оранжевите бръсначи на скалите. Ти изпъпли догоре, Захарийке. Ти имаш тая дива сила. Докато я имаш, ще побеждаваш, момиче.
И ти е хубаво. Не мислиш за пръстена. За пръстена не даваш пет пари, а това показва, че си тъп екземпляр. Хайде да слизаме обратно. Хайде. Онзи момък с търбуха има да ми дава още девет хилядарки. Ако пръстенът му струва три… Замислих се за къщата на баба – стара къща, като изсъхнало дърво. С парите ще я стегна. Ще купя на баба нова печка, ще я целуна, ще ѝ искам голяма прошка да ми прости. Много ядове съм я ядосвала, но тя е душа бабичка. С новата печка заедно ще готвим и ще пеем.
Не ме питай как се довлякох до оранжевите зъбери, как се плъзгах като сталактит и сталагмит, като червей надолу. На два пъти щях да си да потроша врата, но владея този трик – залепвам към камъка като черупката на охлюва към месото на охлюва, като кожа към мускул, като дръжката към желязото на мотиката – и така, добрах се до сипея.
А урвата изстинала – измръзнала като висулка, като поледица на януари се заледили всички гадни скали. Започнах внимателно: хърлуз – хърлуз, накрая най-дългия наклон хърл-уз – нощта ме завари по средата на сипея. Много мразовито стана на Козел Хребет. Само аз си знам как я спах тая нощ. Нощ ли беше, век ли беше, средновековие ли беше – преспах върху оня леден кремък, дето шаваше под костите ми като подплашен кон. Страх ме бе да заспя, заспивах, сънувах как се повличам като слон надолу. Така цяла нощ се люшках, а на сутринта, още докато слънцето беше колкото монета от две стотинки на небето, се спуснах в Ямата.
Бой ли беше, бокс ли беше, джудо ли беше това мое плуване в Ямата… водата още по-студена, но на кого му пука, тъкмо няма да заспя, бъхтя и разсичам тинята, хвърлям ритници, още по-силно блъскам напред. Накрая долазих до брега. Паднах на тревата – мокра като гол охлюв – свалих де що парцал имах по мене и взех да се напичам под двете стотинки на слънцето.
Браво на гущерите, викам си, огромно браво на тези хитри гадинки. Знаят да живеят, братлетата, пекат се, не гладуват. А аз съм гладна, та плача от глад.
И както си бях гола – а съм хубава жена, което си е право, не можеш изкриви – тялото ми от катерене из планините е станало шпага – и както го напичах това хубаво тяло, довтасаха Давиджон и онзи с търбуха.
— Десет хиляди, а? – вика Давиджон. – Значи искаш десет хиляди.
Бях изморена и нямах сила да плюя, та камо ли да бия Давиджон и онзи с корема.
— Дванайсет – изхриптях.
Давиджон ме натисна с коляно, хич не му пука, че съм гола, че съм хубава жена. Склещи ме Давиджон, човекът-шкембе изхлузи от ръката ми онзи пръстен – дето беше мой като съсирената кръв в раните ми, по-хубав от въздуха, по-златен от златото в Българската Народна Банка. Търбухът смъкна пръстена, после каза:
— Ти си луда.
Давиджон ме плесна по врата и подхвърли:
— Дванайсет хиляди, а? – удари ми два шамара – светкавични, изстрел на „Калашников“, опря нож в гърлото ми както си бях гола като гол охлюв, усмихна се криво и изплю: – Ако мръднеш, ще те заколя.
— Докато има небе над тебе, няма да спиш добре – казах аз и ухапах ръката, която държеше ножа.
Така я ухапах, че зъбите ми потънаха до корен в ръката му, ножът се окъпа с кръв, неговата кръв, черната кръв от захапаната му ръка. Давиджон ме ритна само веднъж. Защо не повтори? Защо ме заряза на тревата? От шамарите ми се зави свят. Нито хилядарки, нито пръстен, по-златен от цялата БН Банка. Нищо не остана за мене.
Обаче те не познават Захария. Те не познават Захария, тия момченца.
Навлякох мокрите си парцали. Ядох. Цял ден ядох, докато ме заболяха устата и зъбите от дъвчене.
Не питайте как отново преплувах цялата Яма, как устисках в ледената вода. Не питайте как изкатерих сипея от кремък, жарките камъни, нарязани на парчета, после как драпах по оранжевите остриета на урвата. Добрах се до върха на Козел Хребет.
Взех си знамето – онова, дето щеше да отвори очите на хората от Брюксел за нашата ерозия, горкото парче плат, дето изпревари червивия флаг на софиянците и стана първо сред всички останали знамена на България. Откопчах го от кола, навих го на руло, привързах дръжката към гърба и задника, после хайде обратно, моето момиче. Оранжевите бръсначи, сипея, Ямата…
Отново спане върху ножовете на кремъка, но сега забих два клина и се вързах за тях, спокойствие ме залюля и преспах като в най-скъп хотел. Не ми си е услаждал сън така. После отново в леда на Ямата, но вече съм стрелян заек, ни студ, ни лед плаши душите наши. Стигнах до тревата на брега.
Още на обяд се метнах върху комина, щръкнал като печурка върху старата къщица на баба ми Захария в Старо Село. Носех знамето – изтормозено българско знаме заедно с ЕРОЗИЯ-та, кално, раздрано от зъбите на сипея, смачкано от влачене по камъните, подгизнало в черната вода на Ямата. Закрепих го към комина над къщата на баба Захария.
След около двайсет минути, а може би бяха двайсет и пет, Давиджон и мъжът – шкембе с къртицата в червата дойдоха пред къщата. Гледат комина. Седят на улицата, взират се в мен, зяпат знамето, обръщат глави към Козел Хребет.
Аз стиснах спокойно секирата – бях я приготвила веднага щом прекрачих прага – и казах:
— Тебе, коремче, ще те нарежа на три парчета. А тебе, Давиджоне, на двайсет и три – ако стъпите в моя двор.
— Луда – прошепна търбухът. – Откачена.
Давиджон плю. Стисна юмруци.
— Докато има небе над мене, побеждавам – казах аз.




АПТЕКАРКАТА

Там е още, но съм се научила да бягам, слагам го в чекмедже –наум заключвам, отново наум прибирам ключа и се опитам за изгоря това чекмедже, но то не гори. Голямо е, едно тъмно дълбоко езеро, което ходи след мене. С какво е пълно – знам, но онова, което знам, не може да стои в чекмедже. Тогава Сетко дойде и ми каза – не зная дали ще изкарам още година, ей тука ме боли. Тука. Познавам го от много отдавна – не хленчи, не се оплаква. Когато си счупи палеца, чак вечерта ми обади – щял да прескочи до фелдшера, нещо се бил одрал. После четиридесет и пет дни стоя в гипс. Така беше и когато му рязаха апандисита – звънна на следващия ден от болницата, а бе измил чиниите, беше оправил леглото и всичко у нас светеше. Тук ме боли, каза той и се преви. Видях, че черните петна под очите му стигат до средата на бузите. Видях ръцете – трепереха.
Ще ходя да ти купя някакво лекарство, казах. Дай ми пари за лекарство, после ще ходим на лекар. Ето, бръкни в джоба и си вземи, там има малко пари – всичко, което имам. Бръкнах – лъжеше. Намерих много. Цяла пачка. Платих на един доктор да ми бие обезболяващо, сега съм по-добре, каза Сетко. От пет години се беше научил да разбира какво искам да питам само от това как свивах пръстите на ръцете си. На. Вземи и тези. Купи нещо обезболяващо, купи две обезболяващи или три. Прибрах всичките пари и тръгнах към аптека „Здраве“, но не отидох в аптеката. Показа се рейс 17, спря и аз скочих в него. Знае се, че рейс 17 има спирка на гара „Метал“. Оттам всеки влак ще те закара някъде.
Експресът ме хвърли в Кюстендил, оттам автобус ме изсипа в Гърция. Мислех, че Сетко тъй и иначе си отива. Отдавна трябваше да свърши, аз бродех с неговите пари в джоба – но България е загадъчно нещо, за пет часа не можеш да я пресечеш и то по магистралата. Не пуснах корени никъде в България, ту беше горещо, ту студено, отварях магазини за алкохол, ателие за химическо чистене, пункт за изкупуване на цветни метали. Няколко пъти ме трепаха, не много, защото дребните риби не ги убиват, пък и знаеха, че съм жената на Сетко.
Когато видях тия черни петна под очите му – дълбоки като басейни очи – а петната дълги и мъртви, аз изтеглих всичко до стотинка от картата му. Човек първо мисли за кожата, човек го спасяват само парите и нищо не е приятел на човека както тях. Избрах влак, който ще отиде най-далеч от Перник, вагон жълт като лимон ме закара чак в Силистра. Никога по-рано не бях отивала там – кратък град. Отворих хлебарница и малко по малко бизнесът тръгна. На жената ѝ трябва мъж да тика тежките касетки с хляб и да пече франзелите. Досега Сетко беше човекът, дето влачеше в ателието за химическо чистене, в магазина за алкохол, в павилиона за закуски. Човек не трябва да мисли какво се е случило със жълтите петна под очите на Сетко, който издъхваше под касетките. Човек наблюдава онзи, който сега се огъва под хляба и щайгите. Момчето, което се гънеше, беше Петърчо. Силен и зъл, с косъм на глиган и сила на десет глигана, той ме гледаше както куче следи ръката, която му хвърля кокал. Тези очи са най-опасни, някой ден ще те изядат. Не се доверявай на такива очи, в тях живее смъртта. Бизнесът вървеше, глиганът с глиганска козина се оказа добър работник. Вечер, когато Дунав миришеше на боя или може би на амоняк, аз си мислех за онова чекмедже, за кръговете под очите, за рейс 17 и Централна гара. Сетко сигурно беше умрял.
Гледай бизнеса, казах на глигана, но не му оставих пари. Пари не оставяй на никого, на никого – оставиш ли, той ще си купи нож и ще ти изреже сърцето, ще плати за куршум и ще те застреля. Аз с какво ще го купя брашното? – попита ме якият човек и очите му ме гледаха по-лошо от куче. Ще отида да изтегля и ще ти дам. Ти няма да се върнеш, измърмори той. Миришеш така, когато си отиваш. Миришеш така, когато няма да те видя повече. Отрежи си носа и го изяж, казах му. Ще си дойда.
За онова чекмедже – още го държа в главата си, там заключвам черните торби под очите, глътвам ключа. Тука ме боли, на дъното на чекмеджето, никога не мога да изляза навън. Хванах онзи оранжев влак, онзи дълъг цяла есен влак – първият вагон започва през зимата, последният е стигнал юни, после грабнах рейс 17. Бързах. Хвърчах като дъжд, който не знае кога ще спре и къде ще закара наводнението на капките си, без въздух в устата тичах към къщата – всъщност барака от две стаи и прекрасна тоалетна с вана. Любовта се случва там, защото мястото ѝ е да изтече в канала и никога да не ти досажда. Ходех тихо като гъсеница, като перо на убит кос, паднал на земята – така тихо се плъзнах до прозореца. Надникнах. Дали някой бе донесъл нещо на Сетко онези дни – вода, хляб?
И тогава видях висока, тъмна жена, лицето ѝ като камък, по който стъпват сто човека на път за работа – аптекарката. Вечеряха със Сетко и тя го гледаше както дете гледа сладолед, както рибар се взира в шарана на въдицата си, както го гледах аз – така гледах Сетко, когато още не знаех, че любовта трябва да изтече по канала, любовта не ти пълни корема, а го държи празен. Любовта не помага на хлебарницата, докарва ѝ фалит, любовта освен да те разболее, за нищо друго не става. Ей така гледаше тая грозна жена Сетко, а той не забелязваше, нагъваше ли нагъваше кюфтета. Аз не му правех кюфтета, аз нищо не правех, Сетко готвеше. Той имаше ръце на готвач, на хлебар, за всичко ставаха тия ръце с яка кожа на Сетко.
Влязох. Той ме видя. Както дъвчеше, спря, сякаш вилицата се беше забила в езика му, сякаш кол го бе пробол в окото, а после:
— Саше! Сашенце! Мила! – Той скочи, по лицето му нямаше нито едно жълто петно, очите му бяха големи, дълбоки и се усмихваха. Грабна ме, прегърна ме, като че бях перо от литнал нависоко кос, като че бях последните пет лева в джоба му. Като че бях лекарството, дето бе прогонило болестта и петната.
Голямата черна жена наведе глава към масата. Голямата тъмна жена с лице от камък, по който са стъпвали всичките зидари на път за работа, се сви. Погледнах какво прави.
Тя плачеше. Тя плачеше и се чуваше как сълзите ѝ падат върху мушамата до чинията с кюфтетата.

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево