Драгомил Георгиев

ЧОВЕКЪТ, СВЕТЪТ, ДРУГИТЕ И СМЪРТТА В „ДЯВОЛСКО“ НА АТАНАС ДАЛЧЕВ

110 години от рождението му

След трите войни в началото на 20 век светът се събужда различен, защото никога човечеството не се е изправяло пред такава жестокост в името на нови територии, ресурси, печалби, а това е купено с кръвта на милиарди хора. Песимизмът става светоглед, философия и съзнание, както е и при младия Далчев с групата около в. „Стрелец“. Елегията „Дяволско“ носи визията на всички мислещи, търсещи и неспокойни хора, които не виждат изход от тази тотална цялостна криза.

Лирическият субект на самобитния Далчев в процеса на самооценката стига до най-ниската точка в снизяването на човешкото, до съзнанието за „жалка мърша.“ Няма позитивизъм, липсва системата от идеали, мечти и надежди. Светът е абсурден, а не „весел“, защото превръща живота в смразяваща гротеска, когато няма радости и усмивки, общуване, приятелство и любов, а всевластница е смъртта. Страшно е това израждане на смислите на щастието до господството и богатството на смъртта, която е приоритет от пространствата на Дантевия ад. Активното финално действие, емблематичното изразяване на Аза, е в това противопоставяне на грозната истина за живота, за да се стигне до самоубийството, а то е задължително отричано от всяко възпитание, законодателство или религия.

Естетическите тенденции след войните в началото на 20 век са любопитни и разнопосочни. Движението „Родно изкуство“ на Владимир Димитров-Майстора, Йордан Йовков налагат девиза „Назад към миналото“ и там откриват тези извечни български ценности, както е в сб. „Старопланински легенди“. Гео Милев с поемата „Септември“ изгражда културния мит за ада на земята и за рая в „писаното слово“, в сътвореното от „поети и философи“. Елисавета Багряна и Дора Габе откриват енергията на феминизма, на силата на младостта, на движението и на противопоставянето на тесните рамки на консервативните семейни канони. Студентите, художниците от движение „Стрелец“ продължават предметния стил от „Тиха победа“ на Димчо Дебелянов и това води до диаболизма на Светослав Минков, Чавдар Мутафов и засилване на „гробарските“ настроения на Далчев в необратимия процес на отчуждението от другите и от света. Цялата тази атмосфера на песимизъм е дълбоко вградена в драмата на героя от творбата „Дяволско.“

Можем убедително да предположим, че лирическият субект в текста е млад човек, защото усещанията за драматизъм, за неуспех и за липсата на приятели прераства в драма и история при тази възрастова група. Към аргументацията допълваме и влечението към самоубийството, което е доминиращо при хората от по-ранните и крехки години/ при героите на Христо Ботев, Яворов, Д. Дебелянов, за да стигнем до тези на Н. Вапцаров, П. Пенев, П. Дубарова и други/. Далеч повече се намаляват тези рецидиви при героите от патриаршеската възраст на Вазов, Елин Пелин и Й. Йовков. В годините на младостта, когато юношата става мъж, а девойката жена, е толкова потребно да се трупа емоционален опит от радости и раздели, от любов и изневери, от мечти и разочарования, а в сънищата да има видения с „колесница от лунни лъчи“ /„Юноша“ на Хр. Смирненски/. В славянските и балканските сюжети, а след войните в началото на 20 век и във всички точки на света, един смразяващ октопод преминава и унищожава всички тези младенчески „песни свободни“ /Иван Вазов/. Няма ги ангелските притчи, юнашките герои от песните, жреците на Пенчо Славейков, а в градския сюжет вече са актуални часовникът, къщата, портретите, стаята, автомобилите и трамваите. След войните е друг човекът, героят и това е самотникът, но не на Яворов, Пенчо Славейков, на Д. Дебелянов от елегиите, а е на Атанас Далчев с болезненото чувство за изтичащото време, със смазаната памет за „дванадесетте кръга на моя ад.

Това не е юнакът на Ботев с идеала-„да каже нявга народът“, той не е част от опълченците на Вазов – „България цяла сега нази гледа“, не е хуманистът свидетел от „Зимни вечери“ на Христо Смирненски, който убедено нарича другите: „Братя мои, бедни мои братя...“, а е на Далчев, чийто млад човек активно премълчава мечтите и очакванията си, надеждите и вярата си, а отваря широко пространство за вселенската си самотност. Той е сам „под покрива“, „до самия небосвод.“ Къде са приятелите, любимата, близките от семейния кръг? Нещо необратимо се случва с човека между двете световни войни. Разпадът е цялостен и необратим. Това не е мечтателят от романтизма като Граф Монте Кристо, не е бунтовникът на Ботев с „дълбока на гърди рана“. При автора на „Прозорец“ се стига до доброволното самоунищожение на човешкото като божественост до най-ниската точка на израждане – „...аз съм ненужна жалка мърша...“

Какво става в този свят, каква е причината за рухването на една съкровищница от ценности, за да се стигне до процес на избор на самоунищожение? „Кой излъга нашата вяра?“ – се пита Гео Милев. Така е в епохата „на дива жестокост“ на Никола Вапцаров, в идентичен контекст живеем и днес на тотален срив и нечуван нихилизъм. Другите не са „негово величество – Човекът“ на П. Пенев, а са вероятни престъпници, зловещи убийци и тях младежът на Далчев е готов да замерва „със пръст от старите саксии без цветя.“ Няма я човешката солидарност на Елин-Пелиновия Андрешко, мечтанията за себап на Сали Яшар или даването на необходимите пари от Серафим за болния Иван. Грозната истина за героя е, че този свят не е „весел“, а е груб и брутален. Вместо Христос, в света е господар Дявола, затова и текстът носи заглавието „дяволско“, като зловещ знак за епохата.

Философите, поетите, учените имат духовната роля да творят светлите митове, да ни даряват с вяра, която да е „бронирана здраво в гърдите“ /Никола Вапцаров/. Вярата, Надеждата и Любовта са духовното богатство на човека в историята на цивилизацията. Цялата тази вековна духовна сграда е зловещо срината, на повърхността излизат силите на гнева, омразата, злобата, унищожението и отричането на божествената съзидателна сила – „ДОЛУ БОГ!“ /„Септември“, Гео Милев/. Твърдението, изказаната на висок глас нова философия на лирическия персонаж на Далчев – „Аз имам всичко: моя е смъртта!“ е смразяващо. До там ли стигаме в развитието си да сме богати с последното, което ни оставя античовешкото общество – самоубийството. До този цинизъм довеждат света мафиотските наддържавни структури на глобализацията – до войни и масови изтребления с неизличими болести, защото алчността за несметни и богатства и ресурси е безкрайна.

Последният жест на младежа на автора на „Фрагменти“ – „ще се изплезя на света“, е на вербализация на недоволството, на протест и гняв. Трагизмът е както при Антигона на Софокъл, Хамлет на Шекспир, младежа на Христо Ботев от „Майце си“ неразрешим, защото времето и обществото са дехуманизирани, те са „затвор“. В избраната саможертва има драма, отчаяние, но и сила, дори и нравствена красота, защото младежът е „силен в слабостта си, и обратното“ /Никола Георгиев/, както е в одата „Левски“ и „Кочо“ на Иван Вазов, „Арменци“ и „Заточеници“ на П. Яворов, при поп Андрей на Гео Милев. Добре е българските млади хора в нашето съвремие да избягват тази сила и красота, защото даваме толкова много жертви в делниците и празниците ни.

Елегията „Дяволско“ ни прави съпричастни с трагедията на младия човек между двете световни войни, когато рухват градените с векове хуманистични ценности и добродетели. Творбата носи атмосферата, аромата и внушенията на цялата поредица текстове от „Прозорец“ /1926/ като песимизъм и протест срещу античовешкия и циничен свят на всевластие на разрушителните сили на смъртта като контрапункт на другия – истинския и щастливия начин на живот. Обидното е, че нашето съвремие твърде много прилича като псевдофилософия и доктрини на времето на „дяволско“-то, а ние и България не заслужаваме такава „участ и съдба“ /Н. Вапцаров/.