Ноеми Киш е родена през 1974 г. в Гьодьольо (Унгария) и следва унгарска филология, сравнително литературознание и социология. Пише и публикува многобройни есета, разкази, съчинения и литературна критика на немски и унгарски език. Член е на Съюза на младите унгарски писатели. От 2000 г. е асистент по сравнително литературознание в университета в Мишколц. Нейни текстове ще бъдат публикувани скоро и на немски език, в превод на Агнес Реле, от издателство Матес & Зайц.


ТЪРНОВСКАТА КОРИЦА


Всяка книга си има своя история, както и корицата на всяка книга, макар че рядко се интересуваме от тези неща. А четенето ни е обвързано със серия от образи. В идеалния случай с образите от книгата и с белестристичния език или с образа върху корицата на книгата. Корицата предопределя разказаното. Ето как моята книга стана българска. Макар да е написана на унгарски и героите ѝ – до един – са будапещенски фигури. Майка, която ражда, момченце и момиченце, появили се по-рано на белия свят. (В крайна сметка всичко се оказва обичайно: те стават огромни розови бебета, а майката непрекъснато се безпокои за тях.)
Така става обикновено, раждането е досаден топос върху иконите: седи меланхоличната Мария, втренчена в нищото, зад нея старият Йосиф, а в дървеното корито – спокойно мургаво бебе, около което са коленичили тримата влъхви. Не исках да пиша за светото семейство, търсех някое отпреди евангелието, търсех древната болка от раждането и онова старо безпокойство на новороденото.
Когато през есента на 2012 минавахме през Търново на път за литературното четене в Русе, усилено търсех образите. През цялото пътуване из България в главата ми се въртяха коректурите на книгата и корицата: един от мъчителните въпроси на редакторската работа е какъв да бъде знакът на книгата върху корицата? Коя е подходящата илюстрация? И тогава изведнъж я видях, беше толкова естествена, както петната от темпера върху престилката на художника. Избрах една византийска майка.
Искам на корицата да има майка, девица, с две деца. Девица, но иронична, намига и в това има някаква хипербола. Девица, която да стои като противовес на възпитанието, което съм получила. В противовес на родината. Която да е наивна, да обича, погледът ѝ да е едновременно пробождащ и мек. Тази жена ще бъде като игла, ще разкъса мита за майчинството. И после, от глава на глава, отново ще навърже нишките. Ала това ще е вече историята на едно друго майчинство, което е не по-малко свято и профанизирано, от всяка друга история за раждането на Балканите. В Европа или в глобализираните континенти на света.
Руен Добрев, труженик на четката от търновския музей на открито, стана моят личен художник. Ателието му – стар гараж или конюшня – гледа към пешеходната улица. Пълно е с картини. При него можеш да си поръчаш всичко, седи и работи по цял ден зад бялата си маса. Най-често се търсят изгледи от улицата или икони и той ги предлага: българска средновековна история, бой с турците, история на българските светци върху касетите на медитеранска тераса. Графиките са окачени на опънатото въже, прецизни, красиви рисунки. В ъгъла висят истинските изненади. Адам и Ева, победители на змейове, фалшиви икони и торса на художника. Руен като военен с малко внуче на ръце, по гърдите му са окачени социалистически ордени. Историята на живота му, изобразена в поредица от сцени: предишното работно място, семейството, младоженци – частна търновска митология, висяща на стената. Ярки цветове, литнали шагалови фигури, сцени от един сюрреалистичен живот, обърнат все по посока на оцеляването.
Допълнение към доста комформистката биография на Руен. Търсенето го е докарало тук, клиентите са го направили художник. Традиционно българско синьо, жълто и алено, глория, големи ръце, правилни богородични лица, заострени детски главички. Моля ви, нарисувайте моята книга; на вашите услуги, какво ще обичате? Една уморена, измъчена, но въпреки това щастлива млада майка на близнаци. Елате след половин час.
Отиваме да пием кафе със спътниците ми и когато се връщам, мадоната и синът ѝ са готови. Детето ще го удвоим, едно копие е достатъчно, нали така стават и близнаците? Свенлива, уморена, но привлекателна беше тази майка. Българска майка, изящна, закрилница, хранителка, някак средновековна, някак старинна и в същото време съвременна, градска. Аз ще бъда тази майка. Опаковаме я във вестник и я слагам в куфара, над глорията поставяме няколко игли, докато изсъхне.
Върху уличните павета на Велико Търново, край чешмата, напъхвам новия образ на майката в куфара си. Стръмните склонове на Балкана се извисяват, имам чувството, че цялата тази маса иска да се стовари върху ни. Оставяме зад себе си пресъхналите реки, огромните пропасти, гробовете на Асеневци и вкусните супи и пристигаме в Русе за следващото четене.


Превела – Светла Кьосева