Янош Лацкфи e поет, писател, преводач и редактор, доцент и преподавател в Католическия университет „Петер Пазман“. Роден е през 1971 г. в Будапеща. Завършва Будапещенския университет „Лоранд Йотвьош“, специализира и защитава докторат по френска литература.Досега са издадени осем негови стихосбирки, един роман, две новели, сборник с разкази и два сборника с негови есета. Автор е още на дванадесет детски книги и по негови стихове са издадени и четири детски музикални диска. Публикувани са и двадесет тома с негови преводи от френски език. Носител е на ред престижни литературни награди, сред които „Атила Йожеф“, „Тибор Дери“ и „Прима Примиссима“ (2013). „Какви са унгарците“ е най-новата му книга с есета, претърпяла две издания и приета с голям успех от унгарската публика. В нея авторът с чувство за хумор и изтънчена наблюдателност прави аналитични сравнения на унгарските привички и тези на останалите народи, с което поднася забавно четиво на своята публика.



ХОЛЕСТЕРОЛ И ПИЛЕШКИ ГЛАВИ

откъси от книгата „Какви са унгарците?“ – Хеликон, 2013


Обикновеният унгарец не е истински ценител на молекулярната кухня, на кулинарен лукс с гарнитура от подредени в средата на чинията като изкусна мозайка и групирани в ренесансова розета с форма на цвят на крем няколко капчици изискан сос, две късчета недорасли морковчета и три зрънца сочен грах. Яденето трябва да е обилно, да е хрускаво изпържено или гъсто запарено, да бъде от месо с месо (но да има и месце), да люти като Антихрист и по възможност леко да е панирано. Към него да има туршия, после обемист сладкиш. Преди това – ракия. След това – кафе. С яденето – повечко хапливо вино. С други думи, унгарецът не е хилав призрак с дрънчащи кости, с тънък портфейл и капризен злояд. От него световната материя прелива с настроение и изобилие. Човекът не е човек под сто килограма. За такива е грехота да се хаби храната, само я избутват и нощем хъркат от това. Любим зеленчук на унгарските мъже е наденицата, а към нея като плод консумират и сланина.
Разбира се, виждали сме и странни птици – луди по пиле по провансалски, които предпочитат цацики с мозарела, морски деликатеси с филе от сьомга, унгарци, които хапват пармска шунка с пъпеш, унгарци вегетарианци, унгарци – будисти, боготворящи кашата от нахут, древни маджари настроени срещу пипера, мислещи само за каша от просо и елда. И край всичко това можем да уточним, че естествената среда на унгарците е светът на картофите с лук, рибената чорба, джолана и гулаша, пържолите по цигански с боднати в тях къдрави гребенчета от сланина.
Затова унгарецът ужасено и без разбиране наблюдава всичко, което другите народи изяждат! Французите гълтат стриди с форма на сопол и мекотели охлюви...Китайците сервират стогодишни яйца, лястовичи гнезда и маймунски мозък...Исландците плюскат развалено месо от акула...Виетнамците ядат змии и гущери... Деликатес в Африка са солените, хрупкави мравки термити...Какъв късмет, че у нас не могат да станат такива скандали!
Не един чужденец широко кокори очи при вида на някои кулинарни похвати, считани за естествени от живеещите тук. Белгийски познат на един унгарец с усилие се въздържа да не повърне при гледката на плуващите във великолепната пилешка супа дробче, сърце и врат: тямподобните те дават най-много на кучето, благодаря много, от това не желая. А дори нямаше и този късмет да види номера, когато пилешки крак с нокти ни маха над вкусната супа или пък когато в бульона дяволито намига пилешка глава. А за това, че сърбането на пилешкия мозък принадлежи към любимите забавления на седящите около масата, и да не говорим.
Външният човек е потресен от ритуала по клането на свиня, когато в зимните утрини мирни унгарски селски дворове за един ден се преобразяват в кланици, жените мият черва, мъжете точат кръв, децата хрускат пържени уши и опашки и свежи девойчета бърникат до лакти в лепкави вътрешности, като приглаждат с рамо по някой палав кичур коса над очите си. Един потресен американски пътешественик ужасено разказва за кръв, приготвена с лук и за бъркани яйца, пържени с кръв и подправки при колене на пиле, въпреки че срещу липса на желязо не би могло да се препоръча нищо по-добро. Представител на едно немско предприятие и до ден днешен споменава като реален кошмар как председателят на унгарска производителна кооперация на тържествен обяд го почерпил с мозъка на цяла печена овца и предложението, специално отправено към почетния гост, било неотклонимо на вид. Например на унгарска земя се счита за деликатес, поставящ пред изпитание заблудилия се тъдява чужденец, ситно нарязаният свински стомах или шкембето, както и подкиселеният бял дроб с консистенция на дъвка. Унгарската форма на скарата надхвърля обаче всички очаквания, както и печенето на сланина, тъй като по-на запад думата сланина означава по-скоро бекон или врат, а не истинска холестеролова бомба – сланина за мас, във всеки двор около която тъдява организират лятно празненство.
Така или иначе, унгарецът обича да си натъпче корема, но кой ли народ не копнее за това? Хрускави туршии, пухкав бял хляб, хрупкавоизпечени мръвки или сочен тас-кебап, а пък и през парите на пенливото вино животът по-малко показва смръщено лице. И още не сме споменали няколко специалитета като паприкаш, гулаш, кисело зеле с месо, пълнени чушки или пък рибена чорба, принадлежащи към империята на алхимията, тъй като при докосването им от ръце с усет към продуктите, те се преобразуват в годно за консумация злато.
Веднъж един китаец, който живее в Унгария и сутрин още в четири се подготвя с тай-чи да пробва силите си в работния си ден из будапещенските улици в свеж смог, разкри в общи линии мнението си за местните привички на хранене.
Вие, унгарците, сте направо луди! Събирате се неколцина в приятелска компания, трупате тлъсти мръвки, мазни картофи, туршии с оцет, силни ракии, тежки вина, шоколадови сладкиши със сметана, след това се задъхвате пиянски, застрашава ви удар, семейната каса е празна, а пък пред домакинята се скупчва камара съдове за миене. Ние, китайците, ако ни идват гости, сваряваме за всекиго по една чашка ориз, обръщаме я в чинията в красива форма на полукълбо, на върха ѝ бодваме по черешка без костилка, а към това поднасяме чай, приготвен от пресни листа. С часове разговаряме, смеем се, не ни тормозят кошмарни нощи, сутрин не сме махмурлии, не ни отесняват панталоните, не сме изхвърлили през прозореца парите за храна, а пък и миенето на приборите е само три движения. Прав ли съм?
Унгарецът кимна сериозно и сънливо, като замислено гледаше красивите движения от гимнастиката. Трябва да си признаем, мъдри хора са тези от Изтока! Знаят къде е скрито разковничето. С това гаврътна една чашка сливова за здраве на китайския си приятел и под мустака си мушна едно мече със сланина, просто така заради вкуса му.



СПАЛНЯ И СЪБЛЕКАЛНЯ

За потенцията на унгарските мъже и красотата на унгарките се носят легенди. Един път в Англия в един хотел се срещнали двама унгарци емигранти и този, който по-отдавна живеел в страната, дал на другия съвет да опита какво ще стане, ако отиде пред седналата до рецепцията руса дама със съвършена фигура и ѝ каже следното: „Аз съм чедо на унгарската пуста!“. Жадният за приключения младеж така и сторил, при което въпросната дама откачила един от ключовете, дяволито смигнала и дала знак с движение на пръста си: „Ела, разбойнико!“
Според една статистика, която може да се намери по интернет, унгарските мъже са на второ място в европейско отношение що се отнася до размера на един определен орган. Унгарците си нямат и представа за това, по какъв начин са успели да направят измерването, а да не говорим за възможно най-странното обстоятелство, че статията е написана на френски език и в резултат на чиста случайност на първо място са класирани французите. Значи, данните са загадъчни, не могат да се докажат по убедителен начин и докато за оборудването можем малко да знаем, то по отношение на самочувствието мъжкият апетит на унгарците лети действително във висините.
Достатъчно е да послушаме разговори на висок глас в пълните мъжки съблекални с любители-спортисти на средна възраст, та да изцъклим очи и да зяпнем – струва ни се, че „попадаме“ в света на Кама-Сутра. Всеки изтънчен господин разполага с нечувано богат опит във връзка с по-слабия пол и това без стеснение разказва на колегите си, които с достойнството на добри картоиграчи се стараят да държат на заложеното, а по възможност и да наддадат. Компанията, състояща се от солидни чиновници под възбуждащото действие на увеличения от спорта адреналин и общото въздействие на свойствен мирис на крака и пот, се преобразява в събиране на голи полубогове. Неизвестно е дали дамите, за които става дума, са плод на фантазия и жажда за подобаващо на пола достойнство, или пък изскачат от хартиената действителност на мъжките списания. Обикновено по-скоро приличат на леки момичета, не като тези обикновени и свестни жени, които чакат вкъщи мъжете си да се върнат от развлечение. Злите езици наричат това фукане в кръчми и съблекални колективна вербална мастурбация и го прехвърлят към империята на богатата фантазия. Един унгарец имал познат, постоянно живущ в Норвегия, който толкова не могъл да понася фукните на тамошните, че въпреки че през целия си живот мразел всяка форма на спорта, отишъл да играе хокей в зала, дано в мъжка компания, евентуално при едно строго физиологично, „рехидратиращо“ почерпване с бира да срещне искреност, подобна на унгарската. Трябвало да се разочарова обаче, доблестните норвежци след мача хвърлили екипите в чантите си и си тръгнали веднага по домовете, излайвайки по едно поздравче.
Общински съветник, познат на един унгарец му разказал, че обикновено заседанията на общинарите приключват в кръчма с необвързващ разговор и че как не, по-рано или по-късно преминават в разказване на мръсни вицове. Единственият представител на по-слабия пол в града, в обикновения живот свястна многодетна майка, в началото червенеела-бледнеела и си затваряла очите, но след това „възмъжала“ и се приспособила към компанията, разбрала, че това си е в реда на нещата. И като нищо може да се получи така в по-голяма част от случаите, че един шлагер улучва истината пряко в целта. Така чичо Гедеон в популярен шлагер е истински творец – дамски фризьор, истински „идол на жените“ и всяка госпожа търси неговото благоразположение. Кръжат наоколо му и го обожават съвсем до края на песента, когато творецът се прибира вкъщи, където командва жена му: „Чичо Гедеон трепери на едно малко столче и тихо проклина минутата, когато се е запознал с жена си.“
Разбира се, що се касае до красотата на унгарките, фактите са неоспорими. С който и чуждестранен свой приятел да се разхожда един унгарец открай докрай из Будапеща, въпросният мъж се чуди и се мае откъде се взимат толкова много чудесни същества. Някои се догаждат, че кръвосмешението на различни народи в Карпатския басейн го е причинило...Не се знае, във всеки случай (въпреки че всяка нация си има своите типични Венери) с подобен голям брой прекрасни жени унгарският човек се е срещал единствено из улиците на Москва.



КРЪСТОПЪТ НА НАРОДИ

Унгарските приятели на един благонравен французин го поканили да поиграят карти и веднага го попитали дали би желал да играе с френски карти.
— Ама защо да са френски? – изненадано се сепнал той при вида на съвсем обикновената колода. – Това не са френски карти, а просто обикновени карти... Или знаете и други видове? Да не би да има и унгарски карти?
— О, разбира се – отговорили му те и взели другото тесте карти.
Френският ни приятел бил тогава действително изненадан, когато обстойно разгледал немските надписи и швейцарските народни фигурки, виждащи се върху картите, показани му като унгарски. Но това било само начало на културния шок, впрочем по-късно изявеният патриот гневно удрял крак от безсилие, че тук „парижкият десерт“ е ароматизиран комерсен сладкиш, „парижки“ е съдържащият най-малко месо долнопробен магазинерски салам, а „френската салата“ пък е тази тежка като камък гарнитура, плуваща в майонеза и забъркана от замразени зеленчуци, която на истински гал-кореняк никога нямаше и на ум да му дойде да приготви, нито даже да вкуси. За това пък и приказка да няма, че оралният секс на унгарски се нарича френски, а може би дори и не бе забелязал, че на унгарски думата „франц“, използвана като ругатня, може би води произхода си от някогашното название по този край на сифилиса – „френска болест“. Поучително е обаче, макар че и немците, и англичаните така я наричат, как французите тактично я обозначават с названието „италианска зараза“. А италианците? Те пък си връщат на французите заема, уж откъм тях е дошла заразата. Това противоречи на други източници, според които Колумб я е пренесъл от Америка, така че названието „испанска епидемия“ също не би било заблуждение. Не по-малко объркано е и когато означават на немски, френски, италиански (и на унгарски) с: „отдалечи се по английски“ несвойствената привичка някой да тръгне без да плати, докато от своя страна англичаните прехвърлят отговорността, като казват, че у тях съмнителните фигури по-скоро „се отдалечават по френски“.
Доста шарена картинка представят и унгарските поговорки, съдържащи названията на разни народи и разбира се, построени на някое стереотипно тяхно качество. Когато нещата вървят лошо, унгарците казват „по чешки сме“, тоест всичко е надолу с главата – нали обичаите на една съседна страна много пъти са коренно противоположни на нашенските. Което за нас е понятна реч, за тях е безсмислица, което при нас е учтиво, при тях е неприлично, с което се гордеем, за тях е смешно и обратно. Така и изправянето на ръце е „челна стойка“, а според тази логика словаците стоят наопаки дори и когато седят. По същия начин шеговито назовават една отвратителна домашна буболечка „швабски бръмбар“, като да е любимо животинче на унгарските немци. Например съвсем същото противно животинче поляците са титулували „италиански бръмбар“. Излишно е да се обяснява израза „толкова много са като руснаците“ след четирдесет години съветско владичество и сравнението по численост между двата народа. Легендарната точност на швейцарските часовници и безумността на руската рулетка са познати отвъд границите понятия, както с международен характер са и шегите относно фукането на шотландците и евреите. По-слабо изисканите шеговити клишета, отнасящи се към етиопските вицове се носят из борещия се с диети, добре задоволен, но винаги ненаситен европейски континент.
За англичаните непонятният текст е „гръцки“, за италианците е „арабски“, а за унгарците е „китайски“. Един унгарец прочел в едно духовито есе, че в подобна ситуация холандците казвали: „понятие нямам, за мен това е унгарски“. Когато се поинтересувал по този въпрос при холандските си познати, оказало се, че те никога не са и чували това; че което за унгарците е китайски, и за тях е така. Унгарецът приел това натъжено. Толкова хубаво би било да докосне приказната крайбрежна висина на непонятността.


Превела – Адриана Петкова Пападопулос