ДОГОВОРЪТ
Карой Сакони е писател и драматург. Роден е в Будапеща през 1931 г. През 1963 г. завършва Будапещенския университет „Лоранд Йотвьош“. От 1963 г. е драматург в различни театри в Унгария. От 1984 г. е сътрудник на вестник „Мадяр Немзет“. По-важни награди: „Атила Йожеф“ (1970), „Андор Гадор“ (1974), „Литература“ (1995), „Сеп Ерньо“ (1995), „Кошут“ (1997). Сред най-известните му пиеси са: „Жока, живот мой“ (1963), „Дяволска планина“ (1968), „Грешка в предаването“ (1970), „Хонконгска перука“ (1973), „Мъртви души“ (1973), „На шестия ден“ (1978), „Пълнолуние“ (1982), „Кой е на картината?“ (1968), „Бащи и синове“ (1989), „Комедията на парите“ (1994), „Весел финал“ (1995), „Идиотът“ (по Достоевски, 1995), много телевизионни и радиопиеси. Произведенията на автора са отпечатани в 10 тома, а през 2011 г. му бе връчена престижната награда „Прима Примиссима“ за приноса му към унгарската драматургия.
ДОГОВОРЪТ
откъс от новелата „Дъщерята на Венера“
Известно време добре понасяше задушаващата топлина в колата, но после отвори прозореца до седалката, обаче откъм пътя нахлу горещина. През юни африканска топлина! Когато на разклона зави по горския път, Йоаким се сети за есента, когато окончателно напусна Пеща и тук създаде новия си дом. Сам се оттегли, поради лични причини. Беше влажен ноемврийски ден, но светлината между обагрените есенни клони много силно се промъкваше и блестеше върху предното стъкло
— Вдигни малко прозореца – каза Шара откъм задната седалка – духа върху Малкия.
— Разбира се, извинявай!
След престоя на Шара в градската болница се прибираха у дома. Последните два месеца от бременността си Шара вече живееше при Йоаким. Лекарят препоръча да си вземе отпуск по болест, въпреки че нямаше нищо тревожно, но все пак не е зле да се внимава. Тези седмици изминаха в очакване на детето. Преобразиха къщата, купиха необходимите вещи, между които и един малък електрически апарат със слушалки, с които, като ги поставеше на издутия си корем, Шара можеше да открие и чуе звуците от сърцето на бебето. Колкото и пъти да го поставяха, Йоаким винаги усещаше радостното въодушевление и очакването на Шара.
— Говори му,– молеше тя – разказвай му, вече чува… – и Шара му говореше, пееше му. Като че ли го галеше и тихичко, в съня си, със затворени очи му пееше приспивни песни. – Да свикне с гласовете ни, да ги познава. За него това, че го очакваме, означава сигурност…
Чувството, че е майка, я правеше щастлива.
Случи се по средата на септември, когато Шара в банята стоеше пред огледалото и наблюдаваше гърдите си. Йоаким точно отвори за нещо, дори без да поглежда, но Шара го заговори:
— Виж само…дай си ръката! Хайде ела, постави я тук!
И притисна дланта на Йоаким към гърдите си.
— Усещаш ли? Усещаш ли колко са твърди?
Красиви са…винаги са така стегнати. – Засмя се… – Нали знаеш на мен колко ми харесват?
— Но сега за друго ти ги показвам. От дни насам усещам, че са напрегнати.
— Напрегнати?
— Напрегнати са. Втвърдяват се. И аз мисля, че… – обърна се към Йоаким с блеснал поглед – мисля, че съм бременна.
— Така ли мислиш?! Сериозно ли мислиш така? Шара! Наистина ли?! Сериозно ли?!
— Всичко сочи, че…не ми дойде…и постоянно ми се гади…
— И не ми каза?!
— Мислех, че е от стомаха…Но и гърдите ми…Ама не се ли радваш?
Йоаким чак тогава разбра за какво говори Шара. Изненада, радост, гордост и същевременно изведнъж го обзе притеснение. Но аз съм стар…какво ще стане? Но се въодушеви от радостта на Шара. Прегърна я и безмълвно я притисна до себе си.
— Нали се радваш? Нали не е беда, че ще имам голям корем? Постави си тук ръката. Постави я върху корема ми. Тука. Тук вътре има едно съвсем малко същество, един живот! Трябва да разберем дали е истина. Ще ме придружиш ли до лекаря? Трябва да отидем, искам да знам…
После последваха първият преглед, потвърждението. Сърдечните тонове. И отново, и отново ехографските звуци, трепкащите образи върху екрана, когато вече се виждаше малкото телце, движенията му, лицето му…и бумтящите тонове. И след един от прегледите вече се знаеше, че е момче.
— Така добре ли ще бъде? – Йоаким вдигна прозореца. – За да не настине малкият господин! – Гледаше ги в огледалото… Синът му. Води сина си в къщи. Шара се наведе над детската люлка, бранейки с тялото сина си. Въпреки умората си беше красива. От лежането в болницата гъстата ѝ коса наистина бе изгубила къдравината си, но панделката, с която я бе вързала на тила си, възвърна обаянието ѝ на девойка. Йоаким заобикаляше локвите, неравностите, оставени от колелата на автомобилите, твърдите като скала буци и същевременно много внимаваше да не се доближи до коритото и опасния бряг на дълбоката река. Страхуваше се за един нов живот, не само за техния. Още съвсем свеж беше споменът му за преживяното в родилното отделение. Стоеше там до Шара, държеше ръката ѝ, раменете ѝ, подпираше тила ѝ и се опитваше да помага, когато болките започваха и лекарят и акушерката диктуваха ритъма на сърцето. На всеки три минути раздиращи болки, малко почивка и отново ужасният напън. Бършеше челото на Шара от струите пот, усещаше как се държи за него, как между почивките, изтерана от силните болки, стиска юмрука му, търсейки помощ и смелост.
— Много добре се държи – я похвали мадам; имаше ведър поглед, окуражаваше я, – всичко ще бъде наред.
Беше следобед, слънцето се прокрадваше през бялото платнено перде, лекарят – голям, добър мечок с късо подстригана бодлива коса – изтриваше потта от себе си.
— Да не би и вие да се измъчвате? – го погледна Шара в един от редките моменти,когато болката не я измъчваше така непоносимо.
— Винаги го изживявам – каза лекарят.
Как така сте станали акушер-гинеколог, когато така тежко го изживявате?
Лекарят погледна към Йоаким – Личи си, че съпругата ви е журналистка. И тук се проявява като такава.
След тези няколко минути отново настъпи напрежение, жестоката, убийствена болка,треперещите колена, течащата пот. Сега, сега…сега! Сега! Още! И още малко… още!И изведнъж… „Само вижте! Върхът на главичката! Докоснете я! Косата му! Това е косата му! Докоснете я!“ Йоаким видя този малък космат връх на главичката на бебето, което сега вече не биваше да се изпуска, трябваше да се натиска, да се напъва, лекарят посегна към бебето, кръв по гумените му ръкавици…бърз разрез, за да излезе по-лесно, да се появи тази малка главичка все по-навън, след което беше вече навън, изведнъж се изтърколи по зеления чаршаф, с кръв по него, с пъпната си връв, със секрет от утробата, гнездото на неговия живот…и изплака! Акушерката постави ножица в ръцете на Йоаким, за да отреже пъпната връв, после грабна малкото телце, което бързо риташе с краченца. „Момче, момченце е!“ – каза, което те и дотогава знаеха от прегледите с ехографа, но сега тук беше потвърждението. Постави малкото, неугледно телце до Шара, после с него докосна гърдите на Йоахим и го изнесе да го измие, да го повие. „Съвсем скоро ще бъде в ръцете на мама, само ще го изнесем да го облъчим малко, да свикне с друга температура…“ И докато лекарят приключваше работата си около Шара, Йоаким застана до малкия, гледаше хубавото му личице, мъничките ръчички. „Аз съм му баща…“ И там, върху дремещото дете, постави показалеца си, мъничките пръстчета го стиснаха, казват, че било рефлекс, но той знаеше, че това е радостта от срещата им. „Здравей, момчето ми!“ – каза развълнувано. – „Е, пристигна ли?“
— Бих се учудил, – шофирайки, каза Йоаким, като се обърна назад, – ако семейство Форяш не са на моста. Пресметнали са времето и ще видиш, че ще бъдат там.
— Мислиш ли?
— Ще видиш. Само да излезем от гората.
Както каза, така и стана. Чакаха ги там, където горският път преминава през дървения мост над реката, съвсем под хълма с черквата. Още отдалече можеха да се чуят ударите на швабската мелодия, които се носеха към тях от хармониката на продавача. Всички бяха там, стояха на пътя. Форяш, разбира се, им махаше с бутилката с ракия, а съпругата му носеше питки, поставени в кошница, покрита с шарена кърпа. С тях беше и Монуш, и няколко души от селото.
Йоаким натисна спирачката, колелата изсвистяха по каменната настилка на пътя.
— Ами вие? – попита с престорено учудване, слезе и подред прегърна всички, но те бяха любопитни за малкото, новородено момченце и веднага, като се блъскаха, наобиколиха колата. Помогнаха на Шара, която седеше отзад. Йоаким вдигна детската люлка и им показа малкия.
— Името? Как се казва?
— Даниел.
— Но не между лъвовете. – гръмогласно каза скулпторът.
— О-о-о, те само да стоят далече от малкия светец! – каза Илона, като с обич отстрани галеше детската люлка.
— Даника! – като бързаше, умалително го назова Шара. – Дори не знам защо Йоаким искаше да го кръстим Исак.
— Какво?! – се смая Монуш. – Исак? Как ли пък не! Даника! Ами Господ те донесе, Даника!
—Още не се е случвало в това малко, забутано и забравено от господ селище на края на света да се роди такова малко създание, което ще увеличи броя на жителите ни – каза Форяш.
— Пристигна тук като стар човек, – скулпторът тупаше Йоаким по плешката – а сега стана най-младият!
— Шарика, само каква прелест е това дете! – каза клисарката, като гледаше малкото създание. – Ако ти трябва помощ, само кажи, вече съм отгледала три, точно така, три! Но нито едно не е до мене…Ще се грижа за него, повикайте ме, имам предостатъчно време.
Форяш черпеше всички с ракия, а жена му – с питки. Йоаким също сръбна няколко глътки от шишето, което не пречеше да закара „Форд“-а до къщата.
Шара беше изморена, трябваше да накърми детето. Благодариха за посрещането.
— Ще идваме да помагаме, нека само Шара да ни даде знак и сме на линия! – извика след колата съпругата на Форяш.
В къщата Йоаким взе сина си на ръце, за да му покаже дома му.
— Тук пристигна, мило мое дете, под летните звезди!
Шара ги притисна към себе си
— Йоаким, благодаря!
— Нека да кажа нещо в знак на радостното пристигане. – и подаде обратно сина си. – Сега, когато те посещавах в болницата, се срещнах с тукашния директор.
— С кого?
— От театъра. Познаваш го…
— Познавам го. – каза Шара. Седна във фотьойла, разкопча блузата си и вдигна малкия към напращелите си гърди. Така се държеше, като че цялото ѝ внимание беше насочено към кърменето и само кимаше на думите на Йоаким.
— Значи директорът. Бегло и аз го познавам, не е важно, само дотолкова, че ме видя, когато паркирах. Дойде при мен, поздрави ме с дълбок поклон, както си му е редът. Как така аз тук, при все че много добре знае. И че е в беда. – Чакаше Шара да полюбопитства, но тя мълчеше. – Е, добре, – продължи – става въпрос за това, че режисьорът на „Дачници“ няма да има време, а програмата вече е излязла, абонаменти и всичко останало, би желал да знае, дали съм съгласен да…
Замълча. Гледаше кърмещата Шара, мъничкото бебенце, което здраво се държеше, хванало гръдта на майка си, как по малките му устенца се бе залепило млякото, което се стичаше от зърното, чуваше сумтенето, как жадно сучеше сладкия нектар и изведнъж го обхвана съмнение – не е ли това най-важното в неговия живот? Но после зачака реакцията на Шара на неговите думи, но тя изцяло се бе отдала на малкия, надвесена над него и мълчеше.
— Ами… Направо така ме закова. Добре, нали? Да я поставя ли?
— И? – най-после попита Шара с галопиращ глас, който би бил очебиен показател, ако не кърмеше.
— И? Ами да опитам ли?
— Как така да опиташ?
— Така го разбирам…малкият тук…трябва да ти помагам…и точно сега да бъда далече?
— Защо ще бъдеш далече? Ще репетирате, това е всичко. А колкото до помощ, чу, че ще има такава.
— Но дори и…тогава?
Сега изведнъж Шара го погледна.
— Доколкото знам, това е било едно от най-големите ти желания?
— Да…беше. Момче…Някога.
— Но този директор ще намери начин да те потърси!...Ето на, вече те е и потърсил, за да ти предложи режисурата, само…
— Как каза? Дали ме е търсил?
— Според мен…така мисля.
— Шара, това е в твоите ръце!
— В моите? Как така ще бъде в моите?! – Бързо се надвеси над детето с майчина загриженост…Продължи с безразличен глас – Твоя работа е, ти трябва да решиш…Ако нямаш желание…или смелост…
— Смелост ли?
Настъпи кратко мълчание. Йоаким внимателно следеше дали казва истината. Ако се съгласеше с неговото желание, би било затрогващо, въпреки че по отношение на подобни неща той бе доста недодялан.
— Вече не съм на мода.
— Няма такова нещо, аз писах за работата ти, знам как стоят нещата.
— Тогава практиката вече…
— Ще навлезеш в нещата.
— Ти какво искаш?
— Ти решаваш.
— Ами…“Дачници“, да…Винаги ме е интересувала.
— И на мен колко много си ми говорил за нея. В главата ти вече е напълно готова.
— Момчето ми – Йоаким гледаше как по време на кърменето, задъхано, детето почива. – Как да постъпя? Ти кажи!
— Че ще бъде горд с теб. Нали? – вдигна детето към баща му. – Наистина ще бъде горд с теб!
— Тия дни трябва да му отговоря…
Влезе в столовата, откъдето чуваше, как в малката стая, която бяха приготвили за детето, Шара с нежни думи се суетеше около Даника. Трябва да дам отговор…Върху масата лежеше томчето на Горки с отбелязвания. Фактически докато Шара беше в болницата, вечер се занимаваше с пиесата. Но сега се върна към Библията. Надвесена над малкото легло, Шара наблюдаваше спокойното дишане на спящото дете.
— Чуй само! – каза тихо, за да не събуди сина си. – Наскоро търсех един цитат и попаднах на следните редове от първата книга на Мойсей. Мислех си, че като се върнеш, ще ти ги покажа.
— Какво старо издание!
— Точно така, семейна реликва. Била е на баба ми. Вътре има бележки, подчертавания, когато някой се е раждал. По онова време е било нещо като традиция. Впрочем е превод на Карой. Баба ми е била много религиозна. Наследил съм го от нея. Но ще чета:
„И каза господ на Авраам: Името на твоята съпруга не е Сара, а Шара. Така я наричай. И ще я благословя, и момче ще ти дам от нея и ще ви благословя, за да има народ…
Тогава лицето на Авраам се помрачи, мъка обви сърцето му и мислеше: Възможно ли е стогодишен човек да има дете? А Господ пък така му отговори: Твоята жена Шара ще ти роди син, назови го Исак и аз ще сключа договор с тебе…“
Замълча, затвори книгата. Шара погледна към Йоаким. Усмихна се, сълзи проблеснаха в очите ѝ.
— Бъди с нас още дълго време.
Премиерата се състоя през декември, преди Коледа, в успешни дни за театъра, но за тези, които се готвеха за премиерата, беше истински ад. Винаги страда семейството. Това беше първата Коледа на малкия Дани. Шара искаше да се отпразнува подобаващо, но седмицата, през която се състоя главната репетиция, преобърна всичко наопаки. Детето вече навърши половин годинка и, въпреки че клисарката и Илона идваха, както бяха обещали, пак много работа се стовари върху майката. Дори и не предполагаше, че за нищо друго няма да ѝ остава и минута време.
И все пак се радваше на работата на Йоаким, защото виждаше с какво настроение се готви за репетициите. Вечер, когато от умора Шара едва държеше отворени очите си, той ѝ разказваше за събитията и проблемите, случили се през деня, които често жената изслушваше в полудрямка. Но въпреки това се радваше, сигурно такъв е бил в разцвета на силите си, мислеше щастлива тя. И наистина Йоаким отново усещаше магията на театъра. Седеше в залата, наблюдаваше артистите, ръководеше асистента си, един млад, въодушевен човек, който беше изоставил адвокатската си кариера с мисълта, че и той би могъл някога да стане режисьор. За някоя и друга забележка се качваше на сцената, спираше репетицията и там горе, почти очи в очи, казваше мнението си и изискванията си. Никога не е бил привърженик на стила, при който режисьорът отдолу вика на артистите и пред всички, на всеослушание дава указания на артиста. Знаеше колко много труд се изисква, за да се изгради един образ, но не обичаше нито предварителната игра, нито прекаленото обяснение за някой и друг образ. Въпреки че понякога артистът няма нищо против, ако се говори за неговия образ и не е доволен, когато за изграждането му получи указание само от един жест или от едно движение. Но Йоаким винаги намираше изречението, с което образът получаваше своето място и дори, ако смятаха това за недостатъчно, то по време на репетициите се изненадваха, че са получили толкова съществени наставления. Сега тук той работеше с много нови артисти, които не вземаха насериозно текста, а се придържаха към „това ще го направим, когато се вдигне завесата“. Йоаким държеше на детайлите, в клуба му се подиграваха, че е привърженик на Станиславски, но докато минаваха седмиците, се изненадаха, че неочаквано са попаднали в добри ръце.
— Все пак имах право, че това вече е друг свят…
Шара не желаеше да слуша оплакванията му, въпреки че съжаляваше, когато не винаги всичко върви според неговото желание, но искаше той отново да повярва в себе си. Уважаваше работата му, вярваше, че е способен да направи всичко перфектно.
— Това ще бъде един етап на зрялата ти възраст – го насърчаваше тя.
Премиерата имаше успех. Шара седеше в ложата на балкона и, когато артистите, хванали за ръка Йоаким, го доведоха на сцената да чуе ръкоплясканията, я обля вълна на щастлива гордост и обич, почувства като че е дала два живота, не само този, който носеше под сърцето си и го роди, но и този, който отново има работа, значи трябва да живее. На банкета директорът благодари за хубавото представление, уверяваше Йоаким, че ще му възложи режисурата и на друго, ново представление. Йоаким вярваше и не вярваше, но сега за него това не бе най-важното. Рано се сбогуваха с компанията. Малкият ги чакаше при семейство Форяш. Шара им имаше пълно доверие.
Подаръкът, една бутилка шампанско, се търкаляше на задната седалка на колата. Шара шофираше, а събитията се въртяха в ума на Йоаким, всички картини, движения, като че все още искаше да разкраси представлението. Шара му говореше, спомена хубавите моменти.
— Ще пиша за представлението – каза – но не в тукашния вестник, искат от мен и за театралните списания, и за критиката. Знаеш ли, понякога ми се струва, като че ли гледам представление на Чехов.
Имаше право.
— Много е интересна тази, така да се каже, обща атмосфера. Дали пък не е от това, че са живели в една и съща епоха? И са споделяли една и съща театрална атмосфера? Не, мисля, че е много по-различно. Това ме вълнува…ще поговорим за това, нали? Много добре си го поставил…Естествено, все пак Чехов е друг, по-различен е. По-поетичен. Дори и тогава, когато, лично според него, е писал комедии. Само че по-скоро тези комедии са били от едно действие, но са били истински комедии. Абсолютно различни са от „Вуйчо Ваньо“, от „Вишнева градина“, а да не говорим за „Чайка“…или не е така? Горки раздвижва странни фигури и въпреки това не е писал комедии. А да не забравяме, че той е бил и революционер, истински революционер, а Чехов – миролюбив лекар. Тогава от къде идва тази странна прилика? Бих могла да напиша един малък научен труд върху творчеството им.
Йоаким слушаше с интерес. Харесваха му разсъжденията на Шара. Беше очарован не само от красотата ѝ, от прелестната младост, но също така и от бързия ѝ ум, от духовността ѝ.
— Точно така, напиши го колкото се може по-бързо…Ще бъда до теб, за да можеш да работиш…
— Е, да, Даника! – засмя се Шара – Ами естествено…
Вече бяха стигнали до дърветата, когато започна да прехвърча сняг. Дребни снежинки танцуваха пред стъклото.
— Гордеех се с теб тази вечер. – каза Шара. – Благодаря ти, че видях какъв е твоят театър. Знаеш ли колко много ме развълнува успехът ти? Беше неповторимо изживяване!
— Ами…от теб черпя силата си – с благодарност каза Йоаким.
Пътят започна да побелява.От изпитото на банкета шампанско беше леко замаян, а пред очите му на бляскавата светлина, която като факел се излъчваше от фаровете, се мержелееха постоянно падащи снежинки. Както летяха, те се трупаха от двете страни на стъклото, като някаква прегръдка. Сети се за думите от Библията: „Шара ще ти роди син и аз сключих договор за това…“ – някак си така беше, мислеше. Шара ми роди син и това е договорът. Договор с живота.
Превела – Илияна Михайлова – Сопкова
ДОГОВОРЪТ
откъс от новелата „Дъщерята на Венера“
Известно време добре понасяше задушаващата топлина в колата, но после отвори прозореца до седалката, обаче откъм пътя нахлу горещина. През юни африканска топлина! Когато на разклона зави по горския път, Йоаким се сети за есента, когато окончателно напусна Пеща и тук създаде новия си дом. Сам се оттегли, поради лични причини. Беше влажен ноемврийски ден, но светлината между обагрените есенни клони много силно се промъкваше и блестеше върху предното стъкло
— Вдигни малко прозореца – каза Шара откъм задната седалка – духа върху Малкия.
— Разбира се, извинявай!
След престоя на Шара в градската болница се прибираха у дома. Последните два месеца от бременността си Шара вече живееше при Йоаким. Лекарят препоръча да си вземе отпуск по болест, въпреки че нямаше нищо тревожно, но все пак не е зле да се внимава. Тези седмици изминаха в очакване на детето. Преобразиха къщата, купиха необходимите вещи, между които и един малък електрически апарат със слушалки, с които, като ги поставеше на издутия си корем, Шара можеше да открие и чуе звуците от сърцето на бебето. Колкото и пъти да го поставяха, Йоаким винаги усещаше радостното въодушевление и очакването на Шара.
— Говори му,– молеше тя – разказвай му, вече чува… – и Шара му говореше, пееше му. Като че ли го галеше и тихичко, в съня си, със затворени очи му пееше приспивни песни. – Да свикне с гласовете ни, да ги познава. За него това, че го очакваме, означава сигурност…
Чувството, че е майка, я правеше щастлива.
Случи се по средата на септември, когато Шара в банята стоеше пред огледалото и наблюдаваше гърдите си. Йоаким точно отвори за нещо, дори без да поглежда, но Шара го заговори:
— Виж само…дай си ръката! Хайде ела, постави я тук!
И притисна дланта на Йоаким към гърдите си.
— Усещаш ли? Усещаш ли колко са твърди?
Красиви са…винаги са така стегнати. – Засмя се… – Нали знаеш на мен колко ми харесват?
— Но сега за друго ти ги показвам. От дни насам усещам, че са напрегнати.
— Напрегнати?
— Напрегнати са. Втвърдяват се. И аз мисля, че… – обърна се към Йоаким с блеснал поглед – мисля, че съм бременна.
— Така ли мислиш?! Сериозно ли мислиш така? Шара! Наистина ли?! Сериозно ли?!
— Всичко сочи, че…не ми дойде…и постоянно ми се гади…
— И не ми каза?!
— Мислех, че е от стомаха…Но и гърдите ми…Ама не се ли радваш?
Йоаким чак тогава разбра за какво говори Шара. Изненада, радост, гордост и същевременно изведнъж го обзе притеснение. Но аз съм стар…какво ще стане? Но се въодушеви от радостта на Шара. Прегърна я и безмълвно я притисна до себе си.
— Нали се радваш? Нали не е беда, че ще имам голям корем? Постави си тук ръката. Постави я върху корема ми. Тука. Тук вътре има едно съвсем малко същество, един живот! Трябва да разберем дали е истина. Ще ме придружиш ли до лекаря? Трябва да отидем, искам да знам…
После последваха първият преглед, потвърждението. Сърдечните тонове. И отново, и отново ехографските звуци, трепкащите образи върху екрана, когато вече се виждаше малкото телце, движенията му, лицето му…и бумтящите тонове. И след един от прегледите вече се знаеше, че е момче.
— Така добре ли ще бъде? – Йоаким вдигна прозореца. – За да не настине малкият господин! – Гледаше ги в огледалото… Синът му. Води сина си в къщи. Шара се наведе над детската люлка, бранейки с тялото сина си. Въпреки умората си беше красива. От лежането в болницата гъстата ѝ коса наистина бе изгубила къдравината си, но панделката, с която я бе вързала на тила си, възвърна обаянието ѝ на девойка. Йоаким заобикаляше локвите, неравностите, оставени от колелата на автомобилите, твърдите като скала буци и същевременно много внимаваше да не се доближи до коритото и опасния бряг на дълбоката река. Страхуваше се за един нов живот, не само за техния. Още съвсем свеж беше споменът му за преживяното в родилното отделение. Стоеше там до Шара, държеше ръката ѝ, раменете ѝ, подпираше тила ѝ и се опитваше да помага, когато болките започваха и лекарят и акушерката диктуваха ритъма на сърцето. На всеки три минути раздиращи болки, малко почивка и отново ужасният напън. Бършеше челото на Шара от струите пот, усещаше как се държи за него, как между почивките, изтерана от силните болки, стиска юмрука му, търсейки помощ и смелост.
— Много добре се държи – я похвали мадам; имаше ведър поглед, окуражаваше я, – всичко ще бъде наред.
Беше следобед, слънцето се прокрадваше през бялото платнено перде, лекарят – голям, добър мечок с късо подстригана бодлива коса – изтриваше потта от себе си.
— Да не би и вие да се измъчвате? – го погледна Шара в един от редките моменти,когато болката не я измъчваше така непоносимо.
— Винаги го изживявам – каза лекарят.
Как така сте станали акушер-гинеколог, когато така тежко го изживявате?
Лекарят погледна към Йоаким – Личи си, че съпругата ви е журналистка. И тук се проявява като такава.
След тези няколко минути отново настъпи напрежение, жестоката, убийствена болка,треперещите колена, течащата пот. Сега, сега…сега! Сега! Още! И още малко… още!И изведнъж… „Само вижте! Върхът на главичката! Докоснете я! Косата му! Това е косата му! Докоснете я!“ Йоаким видя този малък космат връх на главичката на бебето, което сега вече не биваше да се изпуска, трябваше да се натиска, да се напъва, лекарят посегна към бебето, кръв по гумените му ръкавици…бърз разрез, за да излезе по-лесно, да се появи тази малка главичка все по-навън, след което беше вече навън, изведнъж се изтърколи по зеления чаршаф, с кръв по него, с пъпната си връв, със секрет от утробата, гнездото на неговия живот…и изплака! Акушерката постави ножица в ръцете на Йоаким, за да отреже пъпната връв, после грабна малкото телце, което бързо риташе с краченца. „Момче, момченце е!“ – каза, което те и дотогава знаеха от прегледите с ехографа, но сега тук беше потвърждението. Постави малкото, неугледно телце до Шара, после с него докосна гърдите на Йоахим и го изнесе да го измие, да го повие. „Съвсем скоро ще бъде в ръцете на мама, само ще го изнесем да го облъчим малко, да свикне с друга температура…“ И докато лекарят приключваше работата си около Шара, Йоаким застана до малкия, гледаше хубавото му личице, мъничките ръчички. „Аз съм му баща…“ И там, върху дремещото дете, постави показалеца си, мъничките пръстчета го стиснаха, казват, че било рефлекс, но той знаеше, че това е радостта от срещата им. „Здравей, момчето ми!“ – каза развълнувано. – „Е, пристигна ли?“
— Бих се учудил, – шофирайки, каза Йоаким, като се обърна назад, – ако семейство Форяш не са на моста. Пресметнали са времето и ще видиш, че ще бъдат там.
— Мислиш ли?
— Ще видиш. Само да излезем от гората.
Както каза, така и стана. Чакаха ги там, където горският път преминава през дървения мост над реката, съвсем под хълма с черквата. Още отдалече можеха да се чуят ударите на швабската мелодия, които се носеха към тях от хармониката на продавача. Всички бяха там, стояха на пътя. Форяш, разбира се, им махаше с бутилката с ракия, а съпругата му носеше питки, поставени в кошница, покрита с шарена кърпа. С тях беше и Монуш, и няколко души от селото.
Йоаким натисна спирачката, колелата изсвистяха по каменната настилка на пътя.
— Ами вие? – попита с престорено учудване, слезе и подред прегърна всички, но те бяха любопитни за малкото, новородено момченце и веднага, като се блъскаха, наобиколиха колата. Помогнаха на Шара, която седеше отзад. Йоаким вдигна детската люлка и им показа малкия.
— Името? Как се казва?
— Даниел.
— Но не между лъвовете. – гръмогласно каза скулпторът.
— О-о-о, те само да стоят далече от малкия светец! – каза Илона, като с обич отстрани галеше детската люлка.
— Даника! – като бързаше, умалително го назова Шара. – Дори не знам защо Йоаким искаше да го кръстим Исак.
— Какво?! – се смая Монуш. – Исак? Как ли пък не! Даника! Ами Господ те донесе, Даника!
—Още не се е случвало в това малко, забутано и забравено от господ селище на края на света да се роди такова малко създание, което ще увеличи броя на жителите ни – каза Форяш.
— Пристигна тук като стар човек, – скулпторът тупаше Йоаким по плешката – а сега стана най-младият!
— Шарика, само каква прелест е това дете! – каза клисарката, като гледаше малкото създание. – Ако ти трябва помощ, само кажи, вече съм отгледала три, точно така, три! Но нито едно не е до мене…Ще се грижа за него, повикайте ме, имам предостатъчно време.
Форяш черпеше всички с ракия, а жена му – с питки. Йоаким също сръбна няколко глътки от шишето, което не пречеше да закара „Форд“-а до къщата.
Шара беше изморена, трябваше да накърми детето. Благодариха за посрещането.
— Ще идваме да помагаме, нека само Шара да ни даде знак и сме на линия! – извика след колата съпругата на Форяш.
В къщата Йоаким взе сина си на ръце, за да му покаже дома му.
— Тук пристигна, мило мое дете, под летните звезди!
Шара ги притисна към себе си
— Йоаким, благодаря!
— Нека да кажа нещо в знак на радостното пристигане. – и подаде обратно сина си. – Сега, когато те посещавах в болницата, се срещнах с тукашния директор.
— С кого?
— От театъра. Познаваш го…
— Познавам го. – каза Шара. Седна във фотьойла, разкопча блузата си и вдигна малкия към напращелите си гърди. Така се държеше, като че цялото ѝ внимание беше насочено към кърменето и само кимаше на думите на Йоаким.
— Значи директорът. Бегло и аз го познавам, не е важно, само дотолкова, че ме видя, когато паркирах. Дойде при мен, поздрави ме с дълбок поклон, както си му е редът. Как така аз тук, при все че много добре знае. И че е в беда. – Чакаше Шара да полюбопитства, но тя мълчеше. – Е, добре, – продължи – става въпрос за това, че режисьорът на „Дачници“ няма да има време, а програмата вече е излязла, абонаменти и всичко останало, би желал да знае, дали съм съгласен да…
Замълча. Гледаше кърмещата Шара, мъничкото бебенце, което здраво се държеше, хванало гръдта на майка си, как по малките му устенца се бе залепило млякото, което се стичаше от зърното, чуваше сумтенето, как жадно сучеше сладкия нектар и изведнъж го обхвана съмнение – не е ли това най-важното в неговия живот? Но после зачака реакцията на Шара на неговите думи, но тя изцяло се бе отдала на малкия, надвесена над него и мълчеше.
— Ами… Направо така ме закова. Добре, нали? Да я поставя ли?
— И? – най-после попита Шара с галопиращ глас, който би бил очебиен показател, ако не кърмеше.
— И? Ами да опитам ли?
— Как така да опиташ?
— Така го разбирам…малкият тук…трябва да ти помагам…и точно сега да бъда далече?
— Защо ще бъдеш далече? Ще репетирате, това е всичко. А колкото до помощ, чу, че ще има такава.
— Но дори и…тогава?
Сега изведнъж Шара го погледна.
— Доколкото знам, това е било едно от най-големите ти желания?
— Да…беше. Момче…Някога.
— Но този директор ще намери начин да те потърси!...Ето на, вече те е и потърсил, за да ти предложи режисурата, само…
— Как каза? Дали ме е търсил?
— Според мен…така мисля.
— Шара, това е в твоите ръце!
— В моите? Как така ще бъде в моите?! – Бързо се надвеси над детето с майчина загриженост…Продължи с безразличен глас – Твоя работа е, ти трябва да решиш…Ако нямаш желание…или смелост…
— Смелост ли?
Настъпи кратко мълчание. Йоаким внимателно следеше дали казва истината. Ако се съгласеше с неговото желание, би било затрогващо, въпреки че по отношение на подобни неща той бе доста недодялан.
— Вече не съм на мода.
— Няма такова нещо, аз писах за работата ти, знам как стоят нещата.
— Тогава практиката вече…
— Ще навлезеш в нещата.
— Ти какво искаш?
— Ти решаваш.
— Ами…“Дачници“, да…Винаги ме е интересувала.
— И на мен колко много си ми говорил за нея. В главата ти вече е напълно готова.
— Момчето ми – Йоаким гледаше как по време на кърменето, задъхано, детето почива. – Как да постъпя? Ти кажи!
— Че ще бъде горд с теб. Нали? – вдигна детето към баща му. – Наистина ще бъде горд с теб!
— Тия дни трябва да му отговоря…
Влезе в столовата, откъдето чуваше, как в малката стая, която бяха приготвили за детето, Шара с нежни думи се суетеше около Даника. Трябва да дам отговор…Върху масата лежеше томчето на Горки с отбелязвания. Фактически докато Шара беше в болницата, вечер се занимаваше с пиесата. Но сега се върна към Библията. Надвесена над малкото легло, Шара наблюдаваше спокойното дишане на спящото дете.
— Чуй само! – каза тихо, за да не събуди сина си. – Наскоро търсех един цитат и попаднах на следните редове от първата книга на Мойсей. Мислех си, че като се върнеш, ще ти ги покажа.
— Какво старо издание!
— Точно така, семейна реликва. Била е на баба ми. Вътре има бележки, подчертавания, когато някой се е раждал. По онова време е било нещо като традиция. Впрочем е превод на Карой. Баба ми е била много религиозна. Наследил съм го от нея. Но ще чета:
„И каза господ на Авраам: Името на твоята съпруга не е Сара, а Шара. Така я наричай. И ще я благословя, и момче ще ти дам от нея и ще ви благословя, за да има народ…
Тогава лицето на Авраам се помрачи, мъка обви сърцето му и мислеше: Възможно ли е стогодишен човек да има дете? А Господ пък така му отговори: Твоята жена Шара ще ти роди син, назови го Исак и аз ще сключа договор с тебе…“
Замълча, затвори книгата. Шара погледна към Йоаким. Усмихна се, сълзи проблеснаха в очите ѝ.
— Бъди с нас още дълго време.
Премиерата се състоя през декември, преди Коледа, в успешни дни за театъра, но за тези, които се готвеха за премиерата, беше истински ад. Винаги страда семейството. Това беше първата Коледа на малкия Дани. Шара искаше да се отпразнува подобаващо, но седмицата, през която се състоя главната репетиция, преобърна всичко наопаки. Детето вече навърши половин годинка и, въпреки че клисарката и Илона идваха, както бяха обещали, пак много работа се стовари върху майката. Дори и не предполагаше, че за нищо друго няма да ѝ остава и минута време.
И все пак се радваше на работата на Йоаким, защото виждаше с какво настроение се готви за репетициите. Вечер, когато от умора Шара едва държеше отворени очите си, той ѝ разказваше за събитията и проблемите, случили се през деня, които често жената изслушваше в полудрямка. Но въпреки това се радваше, сигурно такъв е бил в разцвета на силите си, мислеше щастлива тя. И наистина Йоаким отново усещаше магията на театъра. Седеше в залата, наблюдаваше артистите, ръководеше асистента си, един млад, въодушевен човек, който беше изоставил адвокатската си кариера с мисълта, че и той би могъл някога да стане режисьор. За някоя и друга забележка се качваше на сцената, спираше репетицията и там горе, почти очи в очи, казваше мнението си и изискванията си. Никога не е бил привърженик на стила, при който режисьорът отдолу вика на артистите и пред всички, на всеослушание дава указания на артиста. Знаеше колко много труд се изисква, за да се изгради един образ, но не обичаше нито предварителната игра, нито прекаленото обяснение за някой и друг образ. Въпреки че понякога артистът няма нищо против, ако се говори за неговия образ и не е доволен, когато за изграждането му получи указание само от един жест или от едно движение. Но Йоаким винаги намираше изречението, с което образът получаваше своето място и дори, ако смятаха това за недостатъчно, то по време на репетициите се изненадваха, че са получили толкова съществени наставления. Сега тук той работеше с много нови артисти, които не вземаха насериозно текста, а се придържаха към „това ще го направим, когато се вдигне завесата“. Йоаким държеше на детайлите, в клуба му се подиграваха, че е привърженик на Станиславски, но докато минаваха седмиците, се изненадаха, че неочаквано са попаднали в добри ръце.
— Все пак имах право, че това вече е друг свят…
Шара не желаеше да слуша оплакванията му, въпреки че съжаляваше, когато не винаги всичко върви според неговото желание, но искаше той отново да повярва в себе си. Уважаваше работата му, вярваше, че е способен да направи всичко перфектно.
— Това ще бъде един етап на зрялата ти възраст – го насърчаваше тя.
Премиерата имаше успех. Шара седеше в ложата на балкона и, когато артистите, хванали за ръка Йоаким, го доведоха на сцената да чуе ръкоплясканията, я обля вълна на щастлива гордост и обич, почувства като че е дала два живота, не само този, който носеше под сърцето си и го роди, но и този, който отново има работа, значи трябва да живее. На банкета директорът благодари за хубавото представление, уверяваше Йоаким, че ще му възложи режисурата и на друго, ново представление. Йоаким вярваше и не вярваше, но сега за него това не бе най-важното. Рано се сбогуваха с компанията. Малкият ги чакаше при семейство Форяш. Шара им имаше пълно доверие.
Подаръкът, една бутилка шампанско, се търкаляше на задната седалка на колата. Шара шофираше, а събитията се въртяха в ума на Йоаким, всички картини, движения, като че все още искаше да разкраси представлението. Шара му говореше, спомена хубавите моменти.
— Ще пиша за представлението – каза – но не в тукашния вестник, искат от мен и за театралните списания, и за критиката. Знаеш ли, понякога ми се струва, като че ли гледам представление на Чехов.
Имаше право.
— Много е интересна тази, така да се каже, обща атмосфера. Дали пък не е от това, че са живели в една и съща епоха? И са споделяли една и съща театрална атмосфера? Не, мисля, че е много по-различно. Това ме вълнува…ще поговорим за това, нали? Много добре си го поставил…Естествено, все пак Чехов е друг, по-различен е. По-поетичен. Дори и тогава, когато, лично според него, е писал комедии. Само че по-скоро тези комедии са били от едно действие, но са били истински комедии. Абсолютно различни са от „Вуйчо Ваньо“, от „Вишнева градина“, а да не говорим за „Чайка“…или не е така? Горки раздвижва странни фигури и въпреки това не е писал комедии. А да не забравяме, че той е бил и революционер, истински революционер, а Чехов – миролюбив лекар. Тогава от къде идва тази странна прилика? Бих могла да напиша един малък научен труд върху творчеството им.
Йоаким слушаше с интерес. Харесваха му разсъжденията на Шара. Беше очарован не само от красотата ѝ, от прелестната младост, но също така и от бързия ѝ ум, от духовността ѝ.
— Точно така, напиши го колкото се може по-бързо…Ще бъда до теб, за да можеш да работиш…
— Е, да, Даника! – засмя се Шара – Ами естествено…
Вече бяха стигнали до дърветата, когато започна да прехвърча сняг. Дребни снежинки танцуваха пред стъклото.
— Гордеех се с теб тази вечер. – каза Шара. – Благодаря ти, че видях какъв е твоят театър. Знаеш ли колко много ме развълнува успехът ти? Беше неповторимо изживяване!
— Ами…от теб черпя силата си – с благодарност каза Йоаким.
Пътят започна да побелява.От изпитото на банкета шампанско беше леко замаян, а пред очите му на бляскавата светлина, която като факел се излъчваше от фаровете, се мержелееха постоянно падащи снежинки. Както летяха, те се трупаха от двете страни на стъклото, като някаква прегръдка. Сети се за думите от Библията: „Шара ще ти роди син и аз сключих договор за това…“ – някак си така беше, мислеше. Шара ми роди син и това е договорът. Договор с живота.
Превела – Илияна Михайлова – Сопкова
