Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: НАДГРОБНАТА ПЛОЧА"

НАДГРОБНАТА ПЛОЧА

Алберт Ваш е роден на 8.01.1908 г. в трансилванското село Мезьошег, недалеч от Коложвар в семейството на граф Ендре Ваш и на Илона Банфи. Учи в Реформаторски колеж в Коложвар, а после продължава образованието си в Стопанската академия в град Дебрецен. След края на военната служба заминава за Германия, а след това за Франция, където следва в Сорбоната и се дипломира като лесоинженер. През 1927 и 1928 г. издава две стихосбирки „Погребването на цветята“ и „Борът на върха“. Първият му роман „Вълча яма“ излиза през 1934 г. в Коложвар, а през 1940 г. излиза от печат и другият му голям роман „Идват“. През 1940 г. Алберт Ваш получава литературната награда „Баумгартен“. През 1942 г. излиза романът „До къде растат дърветата“, а през 1943 г. излиза от печат продължението му – „В сянката на замъка“. През 1943 г. се появява сборникът с приказки „Езера“, издаден от будапещенското издателство „Реваи“. От този период е и повестта „В кръв и във вихър“. След Втората световна война Алберт Ваш емигрира в Германия. През 1949 се появява романът „Върнете ми планините!“, който веднага е преведен на немски, през 1953 г. на испански, през 1972 г. – на английски, а по-късно на италиански и на холандски. През 1947 г. в Мюнхен излиза книгата „Ти и светът“. През август 1951 г. Алберт Ваш емигрира в САЩ. От 1957 г. е преподавател във Флоридския университет, където преподава история, европейска литература и езици. Няколко години работи и към Радио Свободна Европа. През 1952 г. излиза романът му „Тринайсет ябълкови дървета“, а през 1958 г. се появява „Антихристът и пастирите“. В САЩ продължава да живее с природата на Трансилвания: планините, горите, езерата, потоците, и издава сборника с разкази „Някой сбърка“ /1977/, „Избрани унгарски легенди“ /1971/, „Избрани унгарски приказки“ /1972/, „Поетът и котката“ – разкази /1989/ и други. След 1990 г. Алберт Ваш няколко пъти моли унгарските власти да възстановят унгарското му гражданство, което за съжаление те отказват. След една тежка катастрофа писателят все по-трудно и по-трудно се бори с живота и на 17. 02. 1998 г. се самоубива, като една от причините, според неговите унгарски приятели писатели, е отказът на унгарското правителство да възстанови унгарското му гражданство.



НАДГРОБНАТА ПЛОЧА

разказ

Дълго време никой не беше забелязал, че Борис, българският скулптор, е полудял. И той заедно с другите понасяше живота в лагера, търпеше грубостите на началството, решетките, мръсотията в коридорите, надутите, самонадеяни служители в стаите за разпити; с една дума всичко, което е свързано с нуждаещите се от благотворителност. Търпеливо чакаше дълги часове, целия ден в коридорите, докато височайшите чиновници си довършат лаф-мухабета и си допият кафето, и благоволят да му кажат чак следобед защо са му наредили да е там от осем сутринта.
Една вечер стана ясно, че нещо му има. Седеше на леглото с отпусната глава, като някой, който много усилено мисли и изведнъж просто каза:
— Искам да съм свиня.
Това беше толкова изненадващо, че всички се умълчахме. Дори брадясалият доктор прекъсна спора с полковника и хармониката млъкна в ръцете на полския младеж.
А Борис седеше на леглото, гледаше ни и очите му горяха в тъмнината.
— Да – повтори твърдо на развален немски, международния волапюк в лагера, където се говореше на толкова много езици – искам да съм свиня. Защото завиждам на прасетата. Затова!
Няколко от нас се спогледаха. Някой отзад, в ъгъла на стаята, се изсмя силно и цинично.
— Нима не ти стига тази помия тук?
Но скулпторът като че ли не чу думите му. Погледът му дълго се забиваше в изострените ни лица, след това с отривист, отчужден глас започна да говори:
— Знаете ли, бях бедно момче и като дете мама ме даде да паса общинските свине. Вие сега се смеете, но всеки човек би трябвало да свали шапка на прасетата. Знаете ли, какви добронамерени животни са те. Три години обикалях с тях, от пролетта до есента. Опознах ги. Верни, честни. Разбирате ли? Обичаха ме. А аз не бях прасе, а човек...
Преглътна и за момент се загледа пред себе си в пода. После продължи:
— Една есен ме изпратиха в планината, където имаше жълъди. Тогава се случи, че вълци започнаха да наобикалят стадото. Имаше едно прасе, което винаги вървеше настрани от другите. Слабо, малко прасе. Останалите не го търпяха, защото цапаше под себе си, когато лежеше. Прасетата са много чисти животни, както знаете, и не търпят такива до себе си. И това прасе беше срам за стадото. И точно върху него се нахвърлиха вълците.
Случи се сутринта. Зазоряваше се. Току-що бях извел животните от кочините и още сънен ги бях повел към една букова горичка, когато чух квичене. Малкото прасе пак беше изостанало от другите и вълците го нападнали. Четири бяха скочили върху него. Но докато се чудех какво да правя, всички прасета вдигнаха глави и в следващия миг цялото стадо, грухтейки, като един огромен черен валяк се засили към вълците. Представете си само, двеста и няколко прасета накуп едно до друго с вдигнати зурли, грухтящи, тракайки със зъби. За секунди прогониха вълците и малкото прасе се отърва само с няколко ухапвания. Аз пък дълго мислех защо ли стадото защити това прасе, което дотогава отбягваше, а и след това не прие при себе си. Но чак сега се сещам, защото и то беше прасе.
— Ето виждате ли, затова искам да съм прасе. Защото завиждам на прасетата за тяхната солидарност, която липсва в човешкото стадо.
Ние проповядваме учения, затрупали сме се с лозунги, но в същото време всеки само за себе си мисли, да не би случайно да помръдне и малкото си пръстче за някой друг. Ако тогава, там в гората, моето стадо прасета, реагира като хората, вълците щяха да изядат цялото стадо. Както злото и егоизмът изяжда хората. Както може би най-напред мен, а след това друг. И накрая всичките. Всичките. Дори и тези, които сега ме ядат там, в канцелариите.
Нищо не каза повече, само седеше на леглото и мълчаше, ние също.
На другия ден изчезна от стаята. Видяхме го на третия ден да идва в лагера с една тежка раница. Отиваше с нея направо в канцелариите. Както винаги коридорът беше препълнен с мълчаливо чакащи тъжни хора и зад затворените врати се чуваше безгрижният кикот на чиновниците. В този коридор се спря Борис, скулпторът, и с трясък пусна раницата на каменния под.
Хората мълчаливо и учудено гледаха брадясалия скитник и една секретарка с лакирани нокти, която с папки подмишница точно минаваше оттам, възмутена се развика:
— Какво правиш тук?
Българинът я погледна и се засмя. След това по-близо застана до нагиздената госпожица, вдигна загадъчно пръста си и прошушна така, сякаш някоя голяма тайна иска да сподели:
— Донесох ви нещо.
След това се наведе и започна да развързва раницата. Хората любопитно се струпаха около него и госпожицата, останала неподвижна с широко отворени очи, и в очакване гледаха раницата.
Един голям сив гранитен камък се показа от нея. Борис го повдигна внимателно, сякаш дете държеше в ръцете си и го остави пред краката на госпожицата. Хората се наведоха, за да го видят по-добре. От едната страна на камъка се виждаше грубо издялан надпис:
„Хомо сапиенс
няколко хилядолетия живял
и се самоизял.“
От другата страна на камъка беше издълбан Исус Христос на кръста. Над него слънце, луна и звезди. Под него вълк с човешка глава и с вдигнати крака. Хората гледаха камъка.
— Какво е това? – попита госпожицата разочарована, объркана, изненадана, излъгана.
— Надгробна плоча – отговори скулпторът и се изправи.
Тъмният му поглед гледаше хората, а гласът му изведнъж започна да гърми над главите им като огнен ураган.
— Надгробна плоча за вашите гробове. Надгробна плоча за гроба на човечеството. Защото, хора, знайте, че тези, които седят там вътре, в канцелариите, ви ядат като вълци. Но и тях ще изядат други, които в други канцеларии седят. Защото всеки, който седи в канцелария, е вълк за този, който е вън, от другата страна на вратата. Защото всеки, който е успял да се добере едно стъпало по-високо от останалите е вълк за другите, клетник клетника преследва, преследвач на преследваните, палач за осъдените на смърт. Ти, който си застанал в началото на редицата, си вълк за тези след тебе. Ти там. И ти там! А за всички вас вълците седят там вътре, в канцелариите. А за тези там вътре, вълците са в други канцеларии. Две хиляди вълка взаимно се разкъсват на земята и Исус Христос две хиляди пъти го разпъват на кръста всеки ден. Докога ще се изяждате взаимно, вие лудите! Да, луди сте, луди! Защото само лудите са способни на това!
Хората в коридора изплашено отстъпиха назад, думите му като бич плющяха по тях. Госпожицата с писък се скри в една от канцелариите. Всички изненадани гледаха вратата. Някой с разгневен глас телефонираше. А скулпторът стоеше с искрящи очи, изправен, думите му удряха, горяха и нажежаваха дори и тъмните стени. И всички, които ги чуваха, чувстваха, че тези думи някъде дълбоко в подсъзнанието им горяха, запечатваха се, кървяха и трябваше един луд да ги откъсне от равнодушието и да хвърли тези думи като ужасна истина.
След това дойдоха полицаи. Още същия ден отведоха скулптора с една линейка и не го видяхме никога вече. Камъкът, който той нарече надгробна плоча, дълго стоя там пред зданието на Емиграционната комисия, където го бяха захвърлили, но после и оттам изчезна.
Днес го видях отново. Съвсем случайно. Потегляше една група емигранти. Хора, които бяха успели да се проврят през капаните на различните отблъскващи канцеларии, поемаха с надежда и притеснение към един нов, несигурен живот. Помогнах им да си натоварят сандъците. Един от сандъците, който митничарят грубо блъскаше, се счупи и от него се показа камъкът.
— А това какво е? – изненада се митничарят.
Притежателят на сандъка, известен социолог, потеглил като земеделски работник към новия си живот, притеснено се усмихна:
— Спомен.
Митническият чиновник поклати глава и продължи да рови из скромните му вещи. Когато отново заковаха сандъка, се присламчих до социолога, станал земеделец, и го попитах шепнешком:
— Защо го взимаш със себе си?
Човекът ме погледна и отгатнах по лицето му, че веднага разбра въпроса ми. Странно тъжно се усмихна.
— Да си спомня, ако някога отново стана преподавател.
След малко добави:
— Ако не, ще го поставя там, където му е мястото. На гроба на човешката култура.
По-късно видях, че сандъка го качиха на един камион и потегли за Америка. Помислих си колко странен е светът. От години вече сто хиляди хора седят в сто хиляди канцеларии навред по земята и управляват с различни лозунги милиони и нито един от тях не знае, че един луд скулптор изсече за всички нас надгробния ни паметник и този надгробен паметник сега тръгва от Европа, понесъл страшния надпис:
„Хомо сапиенс
няколко хилядолетия живял
и се самоизял.“


Превел – Георги Михалков

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево