Дьорд Петри (1943 – 2000 г., Будапеща) е унгарски поет, преводач и журналист, носител на наградите „Кошут“ и „Атила Йожеф“. Завършва унгарска филология и философия в Будапещенския университет. Първата му стихосбирка „Обяснения за М.“ излиза през 1971 г. От 1974 г. е писател на свободна практика. В периода 1975-88 г. е поставен под възбрана за публикуване, творбите му излизат чрез самиздат и в чужбина. През 1981-89 г. е редактор на самиздатското списание „Бесельо“ и важна фигура на унгарската демократична опозиция. През 1994 г. става народен представител от Съюза на свободните демократи, но още през есента на същата година напуска партията. Последната си стихосбирка „Докато може“ публикува през 1999 г.


Из книгата с избрана поезия „Ивицата, от слънцето огряна“


ЗА ПОЕЗИЯТА

Когато между ситуация и мисъл
възникне ясен паралел,
но без да можеш едно от друго
да ги изведеш обратно ти:

и ако не става дума
за извод, ни за неизбежност,
и все пак паралелът между тях
е неразривен, както
връзката между дърво и корен

необяснимо как:
но поезията е постигнала целта си.




СТИХОТВОРЕНИЕ НА НЕИЗВЕСТЕН ИЗТОЧНОЕВРОПЕЙСКИ ПОЕТ ОТ 1955-а

Избелял,
както двете знамена, които
година след година забождахме на празници
в желязната гилза, гипсирана над входната врата,
бледнее светът, губи своя блясък.

Празниците де са?

Под дебел слой прах
на топлия
таван се ослушва
един демонтиран свят.

Шествията спряха.

Превърнаха се в рев
и с вятъра се разпиляха.
Вместо празнични поети
вятърът сега стихове срича,

лудешки прах изрича и трептяща мараня
над бетонния простор.

И че жени обичали сме тук: невъобразимо.

Над тая епоха
на леярни нажежени и
обтегнати въжета
колебливо настояще –
напластен прах – увисва.

Недостроени сгради –
над империйните измами.

В каквото съм вярвал,
вече не вярвам.
Но че вяра имах,
си напомням всеки ден.

И на никого не прощавам.

Самотата ни
чудовищна се лющи
като ръждиви коловози под слънцето.




* * *

На куката си ме наниза, Господи.
Двадесет и шест години – как
изкусително се гърча
и усуквам – пак
кордата не се опъва.
Явно
няма риба в твоята река.
Ако все още се надяваш,
друг червей избери.
Красиво беше
избраникът да бъда аз.
Но сега вече искам
да съхна, на слънце да попълзя.




ДОБРЕ БИ БИЛО МАЛАРМЕ ДА ПРЕВЕЖДАМ

Добре би било Маларме да превеждам,
но междувременно умът ми все със същото е зает –
че исках да съм първокласен пасажер,
разпенения прибой от шезлонга да съзерцавам,
без дългове, без ближни,
вместо това няма какво да ям,
и още по-лошо – другите ме хранят
(макар суетни да са тези думи, би могло още по-лошо да бъде
ако и другите не ме хранеха, така все пак си имам всичко,
като онези окаяни гугутки
на двора ни), подобни мисли обаче ме отвличат от
Маларме, а чудесно можеше Маларме
в някой друг живот да превеждам
(така безоблачен е всеки друг живот),
където Маларме превеждат, там не познават
земните сурови зими.




АВТОПОРТРЕТ

Упоява се създанието скотско от миризмата на пот.
Чистофайничи нечистото животно.
Прочиства порите си,
свойта трийсет и седем годишна, ожесточено преразходвана плът.
Препъва се между прашните снопове светлина,
избълва си червата през прозореца на избата,
връз забързано-потропващите носове на обувките.




ПРИЗНАНИЕТО

1.

Бях витлов капитан с щавена кожа
по един от местните маршрути на историята.
Стигнах пристан. Но това е дълг, не заслуга.
Тук съм, и цялата тая работа не разбирам.

2.

Като звяр чудовищно голям епохата издъхна.
Отнеха ми любимата играчка.




ОТ ИЗКУСТВОТО НА МИНИМУМА ДО МИНИМУМА НА ИЗКУСТВОТО
За постмодерното

Някога пишехме истории,
после, в недалечното минало – „текстове“,
но и те се оказаха недостатъчно чисти,
прекалено наподобяваха реалността
(извинете за нецензурния израз),
ограничихме се значи до изречения,
но и това не е разрешение: смислени са.
Изолирани думи? Не става и то.
Имплицират възможни контексти.
Тенденциозен завой към буквите; накрая –
празната хартия.
С която можем да си избършем задника.

. . .

С меч, с джобно ножче не умеем да боравим вече.
С маникюрените си комплекти заиграваме се
в хермафродитните будоари.
Лакираме в лилаво
своите дълги, мръсни
изкуствени нокти.




ОБОБЩЕНИЕ

думи писах
между
препинателни знаци
цял един живот
предимно

стигаше ми




СМЪРТТА

Смъртта е мил, леко смахнат
синковец. Ако се срещнем в капанчето,
докато усуква копчето на сакото ми,
пита: „Как сме? Как сме?“.
„Моите почитания, но все пак това
по-скоро трябва да знаете вие, нали?“
„Принципно да, но знаете как са
тези неща. Поради свръхнаселеността днес
сме станали фирма-мастодонт, с 3742
клона – според регистрираните досега
причини за умиране.
Аз вече само на хартия съм
генерален директор,
без всякакви правомощия.
Но да говорим за по-сериозни неща. Какво ще пиете?“

ВЕГЕТАРИАНСКО БЛЮДО АЛА ТАТКО ЮБЮ

Дузини две напети
краставици заколи.
Одери ги и ги насечи на четвъртини.
Сега грубо с морска сол ги поръси
и остави на хладно! Сетне
в кръвта им собствена
окъпваш тлъсти, натумбачени домати
(връз труповете – лют чер пипер).
Сега зелен лук с ножа накълцваме,
посичаме крехкия магданоз.
Орехи строши, внимателно, извади
цели мозъчните ядки, грабни мелничката и
в гърлото ѝ лъкатушно натъпчи ги!
На ситно няколко пиперки нарязваме,
натесваме кервиз, транжираме патладжана.
Щом в предсмъртен стон изхриптят
посолените краставици,
и връз подгизналата дъска за рязане
доматите се натъркалят: с прясно накъсани
салатени крилца едно джелатско
обло блюдо подплатяваме,
задъханите салатени телца
в подсладен оцет удавяме.
Труповете сбираме и със сребърна лопата
тях всички в общия гроб хвърляме.
На квасена сметана не се скъпим.
От пармезан да се въздигне гробната могила.
Сервираме студено. (Евентуално:
с хрупкава погребална музика за гарнитура.
Нея обаче може и да пропуснем.)


Превел – Мартин Христов