Мариана ЕКЛЕСИЯ е завършила Международен туризъм във Варна, Богословски факултет на СУ“Св. Климент Охлидски“ и курс „Основи на дипломацията“, също в Софийски университет. През 1994 г. приема духовното име Еклесия, което ще рече църковна. Работила е като екскурзовод и журналист. От 40 години прави скулптури от дърво и бронз. Имат пет самостоятелни изложби. Пише поезия и проза. Изнася авторски рецитали в София и други градове на страната. Работи върху актуалната тема за влиянието на свободните медии върху поведението на гражданите и моралът на младите хора. Има издадени девет книги с поезия, проза, публицистика. Удостоявана е с национални литературни награди за поези и проза.


„И биде свален големият змей, древният змей, наричан дявол и сатана, който мами цялата вселена. Той беше свален на земята, а заедно с него бяха свалени и ангелите му.“
/Откровение 12:9/

Не бих искала да мисля и пиша за старата блудница войната, ако в утринните новини на 31 август 2013 г. не съобщиха, че в защита на своите интереси САЩ подготвя военно нападение над Сирия, чиито военни групировки пък преди десетина дни изпробвали химическо оръжие сред народа си. Ужас и мъка за страдащи, които не виждахме, не преживявахме лично, но се изказваше предположение за вълна от бежанци, които ще достигнат България. Изведнъж се попитах как бихме постъпили вкъщи с децата, ако след тежката криза и масовите недоволства у нас, ни заплашва нова война и трябва да напуснем дома си? Веднага събрах в голям кашон дрехи, завивки, вещи от първа необходимост, даже бурканчета със сладко и консерви и ги пъхнах в шкафа на библиотеката. Погледът ми неволно попадна върху стар албум с графики на Франс Мазерел; разлистих пожълтелите страници и като отговор на въпроса си преди минути видях изумителната му творба „Войната“ – част от земното кълбо, зачертано от огромен тежък кръст, притиснал хиляди жертви. Роден в Белгия през 1889 г., в активната си творческа възраст между двете световни войни на ХХ век Мазерел живее във Франция и чрез хиляди графики, рисунки, илюстрации пресъздава човешкото страдание след военното безумие. Чрез въображението и вътрешна страст той успява да внуши онова, което участникът в една война не може да види и осъзнае. А в откровението на своето слово художникът пише: „Мисля, че войната ми отвори очите за много неща. Сделките на търговците на топове, прикривани зад шовинистични декларации, милионите армии, пращани една срещу друга като добитък към скотобойна, отделните епизоди на драмата ми показаха дълбоките корени на конфликта. За пръв път прозирам истинския механизъм на този свят, монтиран с толкова хитрина и ловкост.“ В същия период тримата хуманисти Томас Ман, Стефан Цвайг и Ромен Ролан създават европейски клуб на пацифистите против войните и Мазерел се включва в него. Но хуманните стремежи на миротворците, както милионите гласове на застрашени от войните хора, не променя механизма на произвеждащите и продаващите оръжие за унищожение. До днес.
По обед на същия 31 август 2013 г. върху таблото пред кметство Пасарел край София прочетох, че тази година се навършват 70 години от гибелта на Димитър Списаревски, български военен летец, взривил със своя малък самолет на 20 декември 1943 г. бойната крепост на противниковата армия на англоамериканските сили, чиято цел е била унищожението на българската столица. Списаревски принася в жертва живота си със съзнанието, че поне отчасти спасява мирни жители на София. Тръгнах по посока към хълма над Пасарел, където преди 70 години се е разразил бойният въздушен дуел. Сега въображението ми се възпламени от разказаното и написаното от очевидци в планинското село. Никола Янев, вече 78 годишен, бивш директор на училището: „Бях на осем години, затова съм запомнил по детски случая на 20 декември 1943 г. Някъде след единадесет часа от югоизток в посока към София се зададоха ята на тежки бомбардировачи и изтребители; страшният тътен на машините навяваше ужас. По-късно разбрахме, че били към 150 бомбардировача и 100 изтребителя. Като отминаха, ние, дечурлигата изскочихме на улиците и се видя, че сме намокрили панталоните си от страх. Старците, които бяха воювали край Чаталджа и Одрин казваха, че англоамериканците нямат интерес да хабят бомбите си за бедно село като нашето... Скоро тътенът на машините отново се чу. Те били пресрещнати от българските летци и българска зенитна артилерия. Прилепени плътно до зидовете на къщите, ние гледахме с изумление двубоя между агресорите и защитниците на родния ни край. Моят дядо различаваше самолетите по звука на моторите им. Внезапно един вражески бомбардировач се обля в пламъци; след него втори и трети. В синевата на небето висна бяло, крушовидно тяло на парашутист; струваше ни се, че е над селото ни, но се оказа, че е доста в страни от него. Пламна и друг по-малък самолет, дядо каза, че е на нашата армия. Горящият български изтребител е бил месершмитът на Димитър Списаревски. Той изведнъж се вряза в туловището на гигантския вражески бомбардировач, който се разпадна на части. В този момент детското ми любопитство се изпари, защото започнах неудържимо да треперя. Мама и баба запищяха. Три самолета паднаха в околностите на селото ни. Повечето от нашенци, се затичаха в посока на местността Горуденица; там бе паднал българският самолет. Изкопчих се от ръцете на мама и затичах с другарчетата си, накъдето отидоха мъжете. След километър, като стигнахме край Стражарски дол, намиращите се наблизо овчари гасяха голямата машина. Спасено бе част от тялото на летеца; намерена беше неизгорена част от документите му. Стефан Вучков, по онова време студент медик, намери картичка с образите на Вяра, Надежда и Любов...“
Към 14 часа, докато обхождах лобните места на бойците отпреди 70 години, стигнах до мемориала и морената с мраморна плоча, върху която пише: „Капитан Димитър Списаревски, роден в Добрич на 26 юни 1916 година. Тук загина във въздушен бой на 20 декември 1943 г. Мир на праха му. Фамилия Списаревски“. Вдигнах глава към спокойното небе над хълма с борови гори, питах се каква е безпристрастната истина за войната там, където някога е царувал мир и благоволение. За мен отговорът е скрит в библейското откровение за невидимия змей на интересите, омразата и отмъщението; този змей пада от небето, за да обземе душите на „белязаните с печата на звяра“ – избраниците на силата, властта, оръжието. „Седмият Ангел изля чашата си във въздуха; и от престола на небесния храм се раздаде висок глас, който казваше: свърши се! И станаха светкавици, гръмотевици и гласове, и стана силен трус, такъв голям и силен трус, какъвто не е ставал, откакто има хора на земята.“ /Откровение 16:17-18/
Заради конюнктурата на новата политика след 1944 г. подвигът и името на капитан Списаревски не се възпоменава – като че ли е забранен и забравен. Но истината на 20 декември 1943 г., записана в небето над Пасарел, продължава да свети като огромна въпросителна – кой е враг и кой невинен за невинните жители на земята? Американският пилот на бомбардировача, излетял, за да изпълни военната заповед на своята армия, не е съзнавал работата си. Подофицерът Робърт Рънър по-късно си спомня: „Беше истински ад. Всички изтръпнахме, когато в третата минута нашият бомбардировач се разтърси от страхотен удар, моторите пламнаха и аз не зная какво е станало по-нататък с мен. Почувствах, че нещо ме удари в слепите очи и за момент изгубих съзнание. Вероятно съм паднал във въздуха с бордовата картечница. Парашутът ми се отвори сам, изтеглил ме е от картечницата и така съм паднал на земята. Ударът на българските изтребители беше много лют... Никога няма да забравя тази драма.“ Летецът не забравя драмата, случила се с него и екипажите. Но драмата и ужасът, които летците изтребители нанасят на непознатите поселници в градове и села, не са им познати. Успешно изпълнената задача носи смърт за хиляди невинни.
Лична среща с разрухата от войната имах за първи път по време на поклонническо пътуване до Босна и Херцеговина. След започналото деление в страните на бивша Югославия през 1991 г, през пролетта на 1999-а там все още миришеше на барут и смърт. В големите жилищни блокове на Сараево, частично разрушени от бомби, отново живееха хора. Раните на спомена не бяха зарасли, в съседство с обгорените балкони се виждаха антените на телевизията. Бригадите за възстановяване на града имаха работа за години. Екскурзоводът уточни, че около пет хиляди деца и 9 хиляди възрастни са убити само в града Сараево. Върху фасада на полуразрушен блок видях огромна рисунка: уплашено дете държи в ръката си кокиче, а срещу него се движи танк. Не успях да снимам рисунката, но в съзнанието ми като огромен знак остана въпроса може ли дете с кокиче да спре един танк? Моят сантиментален отговор е, че това все пак е възможно. И като плод на тази надежда художникът е нарисувал огромната рисунка на стената.
Като се върнах от планинската разходка над Пасарел вкъщи, включих видеото и пуснах документален филм за София по време на военните нападения в края на 1943 и началото на 1944 г. Кадрите започват с ястребите на черната военна ескадрила, покрила небето над града. Дъхът ми спря. В следващия миг кадър показа стотици разрушени къщи и хора, оплакващи своите мъртви. Разумен отговор за безумната истина, видяна с очите, нямах. Изпаднах в гняв и бунт, сходен с този в графиките на Мазерел, разгледани сутринта. По новините отново повториха намерението на САЩ да изстреля от Средиземноморието към Сирия белите си бомбардировачи. Кой може да отмени всецяло производството на все „по-съвършени“ видове оръжие за масово поражение и заповедите на военните, скрити в своите леговища?
На 16 декември 2009 г. след кратък документален филм на английската телевизия, разкриваща цинизма на военните грабители на съюзническите войски по време на войната в Ирак през 2003 г., които заедно с безчинства над населението, насилствено са отнели хиляди експонати от Националния археологически музей в Багдад, написах:
Не понасям черните ангели на генералите,
те нахлуват в далечни земи, опожаряват градини.
Не величая мисията на пълководци и армии,
те оставят кървави спомени на народите.
Не бих целунала ръката на победител,
осквернил храмове, заграбил чужди съкровища.
Не се прекланям пред коварния жезъл на великите сили –
те са змеят, който разкъсва безмилостно плячките си!...
През зимата на 2009 г. това стихотворение беше единственият възможен за мен начин да „отмъстя“ за безчестието. Както пише Елиас Канети: „Какъв писател съм аз, ако не мога да спра войната?“ Бях преживяла романтичната му заблуда, че мога да отменя заповед на генерал, поръчал унищожението на един град...
След края на документалния филм за разрушението на София през 1944 г., извадих автобиографичната книга на полякинята Ванда Смоховска. През 1939 г., вече двадесетгодишна девойка, бягайки от първите бомбардировки над Варшава, тя пристига в България. Макар по-късно кошмарът на войната да я настига и в София, съдбата ѝ предлага да приеме страната ни като втора родина, за която пише:
„...През 1946 г. работех в Радио София. От колегите си узнах, че нашият шеф Чудомир Петров, по време на най-тежките бомбардировки в София на 10 януари 1944 г. е загубил наведнъж най-скъпите си същества – майка си, сестра си, жена си с две невръстни деца: на три години и едно бебе. Това ме потресе, събуди в мен дълбоко съчувствие, защото мъжът беше останал абсолютно сам. В сърцето ми се породи желание да го направя ако не щастлив, то поне по-малко нещастен. Исках да стана негова съпруга и да го даря с деца, от които войната го е лишила... Срещахме се, с времето ставахме все по-близки, в мен зрееше копнежа да имам свое дете. Точно на моя рожден ден през юни 1949 г. сключихме брак. В следващите пет години вече имахме син и дъщеря. Като отраснаха, по волята на съдбата те поискаха да живеят в Полша, а аз останах в България.“
Това е нежното дарение на Ванда Смоховска – Петрова против войната.
В последната емисия на Тв новините на 31 август потвърдиха, че военните в САЩ плануват да нападнат Сирия от Средиземноморските бази, но се чака решението на президента Обама. В тази връзка вълните от бежанци ще се насочват... Представих си как събират най-необходимото, за да тръгнат с малко ръчен багаж и многото си деца – все едно накъде, само да останат живи! Кой може да каже къде свършва мирът; кога и защо започва безумството на войната? Нямах отговор на този вечен въпрос, затова вкъщи се попитахме отново какво можем да дадем на хората, принудително изоставили своите домове? На стената в хола е написано мото, което четем всеки ден: „Вчера бях знаещ и исках да променя света. Днес съм мъдър и искам да променя себе си, за да помогна на по-бедстващите от мен. Това е моята победа срещу агресията и неправдата.“
Две седмици по-късно беше оповестено, че България иска помощи за придошлите сирийски бежанци през Турция в нашата страна. Очакваше се техният брой да достигне пет хиляди... Ние отнесохме нашите кашони в една от станциите, където бяха настанени бежанци. Имаше още десетки дарители, желаещи да спасят, да помогнат според възможностите си. Млада майка с момченце на седем години поиска да осинови сираче и да се грижи за него. Избра си деветмесечно бебе, останало без родители и видях как се прегърнаха. Понеже не бях свидетел на драмата в Сирия, запомних тази прегръдка на майка с дете. За мен тя е истината, която спасява света чрез любов.