ЖИВАТА ТОРПИЛА
Кремена ЖЕЛЯЗКОВА
/Из Книгата „Наричаха го Спаич“, 2009. Дядото на Кремена Желязкова е служил в рота, командвана от кап. Димитър Списаревски/
През есента на 1940 година българската противовъздушна отбрана провежда първите си учения и с трите си подразделения – въздушно-предупредителна служба, зенитна артилерия и изтребителна авиация. В тях вземат участие, както намиращите се на въоръжение бомбардировачи „Дорние До-17 „Ураган“, така и изтребители „Авиа В-534 „Доган“. След учебната бомбардировката над София, където са „водили бой“ с изтребителите от летище Божурище, „ураганите“ се насочват към Пловдив. Но от летището в Граф Игнатиево излитат седем „догана“, водени от Списаревски. Ето какво разказва за този учебен бой участникът в него о. з. полковник, летец Петър К. Петров: „Бомбардировачите „Дорние“ До-17 прихванахме на подстъпите към града и започнахме въздушен „бой“. Атакувахме ги по тройки, по двойки, единично. Хвърляхме се с нашите „Догани“ безогледно, с голям мерак да покажем на какво сме способни. Рискувахме да се блъснем в тях. Над Пловдив ги атакувахме отново и отново. По едно време „Ураганите“ се разгънаха по кръга за кацане, но докато не опряха колела в пистата, ние продължавахме да налитаме с голяма стръв за бой... В ятото бомбардировачи летяха доста съвипускници на Спаича и той искаше да им покаже на какво е способен истинският изтребител.“
А в интервю пред в. „Войнишки вести“ от 21.11.1944 година неговият съвипускник поручик, летец Антон Петров разказва още за този „бой“: „Забелязах от своя бомбардировач номера на един изтребител, който атакуваше от най-близко разстояние. Той се хвърляше винаги в средата на групата, като се стремеше да я разкъса. Запомних номера на този самолет, за да узная кой е пилотът, който така се вживяваше в учебния бой като в действителен и не държеше сметка, че в бомбардировачите има и по-млади пилоти. Вече на земята се оказа, че този безумно смел летец-изтребител е самият Димитър Списаревски. „Спаич – казах му с укор – значи ти беше този, който ни атакуваше непрекъснато, без да държиш сметка, че между нас има и млади пилоти. Това е учение, а не действителен бой. Едно малко невнимание и... нали знаеш какво може да стане?“„Аз пък мисля, че в нашата работа няма разлика между учение и война – отговори ми Списаревски. – Та нима не сме винаги на война? Отсега трябва да каляваме нервите и мускулите си, за да реагират своевременно на ситуацията. А кой знае кога пак ще ми се удаде случай, подобен на днешния, да атакувам бомбардировачи като в истински бой. Да знаете, че ако някога ми падне насреща противников самолет, ще го изям, па ако ще и с машината да се блъсна в него.“ Интерес предизвиква и още един факт от биографията на Списаревски, който говори красноречиво за непоколебимата му воля да победи вражеския самолет на всяка цена, дори и за това да заплати с живота си. За този фрагмент свидетелства техникът на неговия самолет, фелдфебел Иван Петров: „Това се случи на летище Граф Игнатиево, където по едно ято „Врани“, „Чайки“ и „Догани“ бяхме охрана на град Пловдив. От „вранаджията“ фелдфебел-школник Кирил Манов от Кюстендилско научих, че предната вечер в казиното задали въпрос на Списаревски: какво ще прави, ако във въздушен бой свърши мунициите. Тогава той им казал: „Ще го яхна отгоре, но няма да му позволя да тормози нашата земя!“ Няколко дни след това Списаревски не приказваше с никой, а се разхождаше по плаца с ръка на кръста. Имаше един фелдфебел-школник, Янко Дишлиев от Чирпан, с който двамата често се майтапеха помежду си. Та Янко му вика: „Господин поручик, какво ходиш из плаца като мокра кокошка? С никого не говориш, нещо май те мъчи?“ А Списаревски му отговорил: „Янко, я събери момчетата от цялото ято, та да ги питам нещо!“ След като се събрахме, Списаревски ни рече: „Господа, вярно е, че от няколко дни не ми се приказва, защото ме вълнува един много сериозен въпрос, който искам да задам и на вас – и след малка пауза той продължи. – Янко, водиш въздушен бой. Неприятелят напира. Иска да бомбардира. Кого? Майка ти, баща ти – и като показва наоколо с пръста си – българския народ. Това е народът, който те храни и облича, обучава те, за да го пазиш. Защото ти си изтребвач (той не казваше изтребител). Поглеждаш бензиномера, бако (така се обръщаше към приятелите си), нямаш „Тунджа“ (авиобензин). Нямаш вече и джепане (муниции). В този момент чувстваш, че от теб тече кръв, ударен си. Пръстите ти тръпнат, вкочаняват се вече... Какво ще правиш?“ Имаше едно момче от Русе, Сашо Обретенов, който веднага се обади: „Господин поручик, ако съм аз, ще се спусна отвесно надолу, за да кацна някъде.“ „Сашо, мишена ли ще ставаш, бе?“ – упрекна го веднага Спаича. И всеки от летците се зачуди какво ще му отговори. След като видя, че не знаем какво ще му каже, той махна с лявата ръка отгоре надолу и рече: „Не ви е срам! И това ми било българи! Янко, а бе ще се блъснеш и ще свалиш на земята поне един бомбардировач, но няма да му дадеш да мине над тази свещена земя и да я поръси с бомби!“
Очевидно съществува желязна взаимна свързаност между тези събития. Тя обяснява логиката, която Списаревски е следвал, когато е взел решението в този съдбовен 20 декември. Тя показва, че в този момент той не е действал спонтанно, а действието му е било обмислено предварително. Показва в края на краищата, че думите му не са били плод на някакъв празен словесен патриотизъм, а на дълбоко убеждение, на пълно съгласие със себе си. Затова не се е поколебал нито за миг, когато е трябвало да се вреже в противника, знаейки, че в него лети един от най-големите асове на американската бойна авиация.
* * *
Няколко дни преди паметния 20 декември 1943 година при едно рулиране Месершмита на Списаревски е ударен от друг самолет и за ден-два се е наложило да бъде на ремонт. На 19 декември машината е готова и изпитателят на орляка подпоручик Иван Демирев, широкоплещест, набит момък с черни плътни мустаци, ловко „измъква“ ремонтирания самолет от халето. Слиза бавно на земята и внимателно оглежда всяка част, всеки възел; погледът му не пропуска и милиметър от корпуса на изтребителя.
— Да, – почти на глас си мисли летецът-изпитател – здраво са пипали юнаците. Изобщо не си личи къде е ударено. Подпоручикът вече е готов отново да се покатери и да влезе в туловището на самолета, когато вижда срещу себе си поручик Списаревски.
— Демире, чакай за малко – поручикът се затичва и с някакво заклинателно свещенодействие докосва машината. – Значи са я оправили вече. Много са бързи нашите. Сега какво, ще я облиташ, така ли?
— Ами какво да правя, Спаич?! Ще я „врътна“ за малко из небето и е твоя – усмихва се мустакатият изпитател.
— А какво ще кажеш, ако аз я „врътна“, а ти вземеш другия „Месер“. Така хем ти ще си свършиш работата, хем аз ще си „начеша крастата“ – Списаревски лукаво поглежда приятеля си, който не може да устои на това примамливо предложение.
— Нямам нищо против. Още повече, че и ти си летец –инструктор. Па ако ни кастрят, ще ни кастрят и двамата. Така че, „яхай го“ и давай след мен. Подпоручик Демирев изважда другия самолет от ремонтното хале и след малко двамата излитат. Във въздуха правят редица упражнения, пристрояват се в двойка, гонят се, разиграват и въздушен бой, а когато в един момент Списаревски скъсява дистанцията между двамата при успоредно летене до такава степен, че крилата им, аха, да се ударят, подпоручикът едва ли не изпада в шок, след което бързо-бързо каца, а Списаревски остава да се „доочупи“ докато му свърши горивото. Като приземява по най-виртуозен начин своя Месершмит, той слиза и веднага отива до приятеля си, като му стиска за благодарност ръката:
— Демире, вдигнах 640 километра в час. Сега да ми дойдат онези „приятелчета“, ще видиш какво ще стане. Ама ти, какво си пребледнял? Да не би да ти е станало лошо, че слезе толкова бързо.
Подпоручик Демирев махва с ръка и после с малко по-ведър тон казва:
— Ама и ти си една луда глава! А си мислех, че преувеличават колегите, като разправят, че във въздуха си ги притеснявал до побъркване.
— Кой ти ги разправя тези глупости бе, Демире? Кого съм притеснявал? Те да не са Ради Госпожини. Нека се учат в малко по-екстремни условия да летят. Утре като дойдат ония „приятелчета“, да не си мислят, че ще ги галят с пауново перце! Притеснявал съм ги! Не само ще ги притесня, но и кръвчицата им ще изпия! Така им кажи! Или ще бъдат изтребвачи като хората, или да ходят да катуркат ония кошнички от гражданската.
— Е, не се пали толкова де! Млади са, ще се научат – опитва да ги оправдае приятелят му, но това още повече разпалва гнева на коравия добруджанец:
— Млади били, а? Млади, значи! Ами да отидат и да си подадат по една молба до американците да ги почакат докато одъртеят. Така ли? В истинския бой няма млади, няма стари, бако! Там или го можеш, или отиваш курбан. А за да го можеш, трябва да го тренираш. Иначе, вземай си шапката и „ауфвидерзейн.“ Това е положението! Хайде сега и аз да ти кажа „ауфвидерзейн“, че подир обяда съм дежурен. После, преди да тръгне, погалва отново машината, поглежда приятеля си и добавя:
— Прав ли съм, бако? – и недочакал отговор, тръгва бодро към щабното помещение.
Подпоручик Иван Демирев поглежда замислено след него, поклаща тъжно глава и си мисли: „Ако знаеш колко си прав, приятелю! Колко много си прав!“
* * *
Когато обявяват въздушна тревога и изтребителите се вдигат на бой, машината на Списаревски отказва да запали. Докато подготвят нов изтребител, с който да излети, боят вече е започнал. Списаревски се включил в него с такава ожесточеност, каквато никой до тогава не е виждал. И за да не бъда голословна, а и да предпазя себе си и вас от повече емоционални чувства, свързани с това какъв велик подвиг е сътворил Списаревски, целият ми разказ оттук нататък ще е повече документален и като начало ще ви предам думите на лейтенант Джон Маклендън, участник в този бой като водач на един от свалените вражески изтребители: „Само шест минути преди да падна с моя изтребител, със собствените си очи видях нещо нечувано и страхотно. Не знам дали американските летци са преживявали нещо подобно в Европа. Със същите очи, с които ви гледам, наблюдавах как вихрено летящ български изтребител се отдели от вече сгромолясващата се към земята наша „летяща крепост“ и се хвърли с всички сили върху друга и се стовари върху нея. Той откъсна опашката ѝ и „крепостта“ се разчупи като голям дъб, поразен от гръм в планината. А там бе един от нашите най-добри екипажи. Наистина, страшна смърт даже и за най-смелия пилот!“ Според бойния дневник на 3/6 изтребителен орляк, в който лети Списаревски, битката протича по следния начин: „Либърейтърите летят към София в клинов строй по тройки, ешелонирани в тилна колона, краят на която се губи до хоризонта. Българите формират насрещен боен ред, ешелонирани поятно, по четворки в тилна колона. Летят срещу противниковите самолети на 6000 метра височина. Орлякът има задачата да завърже бой с противниковите изтребители, двутелните Р-38 Лайтнинги, а в това време другият орляк — 2/6, да удари бомбардировачите и да ги принуди да хвърлят бомбите си извън София.
Самолетът на Списаревски не успява да стартира, затова той излита с резервна машина, със закъснение след другите. Това е първият му въздушен бой. Когато достига до бомбардировачите, въздушният бой вече е започнал. Списаревски се измъква от два американски изтребителя, насочва се към група от 16 Либърейтъра и без да спре стрелбата, се блъска във водаческата машина. Бомбардировачът е разцепен във въздуха, спасява сe само опашният стрелец, който е изхвърлен заедно с картечниците от ударната вълна. Самолетът на Списаревски пада на височините над село Пасарел, Софийско. Тялото му е открито сред отломките. От другата страна на селото пада поразеният бомбардировач. За свалянето на един четиримоторен бомбардировач са му признати три въздушни победи. Има различни свидетелства за тарана, но единствен реален очевидец е пилотът на американски изтребител, който малко след това също е свален и пленен.“
Твърдението на бойния дневник, че няма други свидетели на подвига на Списаревски освен сваления американски лейтенант Джон Маклендън, чийто разказ вече ви предадох, явно не отговаря на истината. Сега ви предлагам разказа на о.з. полковник, летецът Петър К. Петров, също участник в този свиреп бой: „По онова време бях пилот във 2/6 изтребителен орляк, въоръжен с френските самолети „Девоатин“ Д 520, които бяха с добро въоръжение, но с малка скорост. Затова през този ден нашата задача бе да направим челна атака на американските бомбардировачи, а „Стрелите“ на 3/6 орляк трябваше да ги атакуват отгоре и отзад. Срещния бой проведохме на височина 6000 м, като към „крепостите“ ни поведе командирът на орляка капитан Бошнаков с щабното крило. След него беше нашето 642-ро ято с командир поручик Виктор Павлов, подофицера Цоньо Василев, аз и фелдфебел Атанас Матев. При челната атака всеки държи на прицел по един бомбардировач. Целта е да отклоним противника от неговия маршрут. Първи откриха огън американските „крепости“. Ние – малко по-късно. Преди да натисна спусъка обаче забелязах една наша „Стрела“ да се спуска отгоре и отзад на тази група бомбардировачи. Когато вече излизах от атака под „крепостите“ и трябваше да пикирам, видях страшна експлозия. Край мен полетяха самолетни парчета, части от тяло... Помислих, че Цоньо Василев се е сблъскал с противников самолет... едва по-късно, вече на земята, разбрах че Цоньо си е жив и здрав, просто се бе откъснал от мен в суматохата на боя, а таран бе направил Спаича.“
За последните мигове от живота на героя, за неговия последен „звезден час“ си спомня и един от неговите най-добри приятели о. з. генерал Стоян Стоянов: „На около 40 километра от София поручик Списаревски засича група англо-американски самолети и решава да ги атакува. Успешно сваля бомбардировач В-24, но в последвалата схватка с придружаващите го британски изтребители за прикритие бързо изчерпва боеприпасите на бордовата картечница. Притиснат от налитащите тежко въоръжени противникови самолети, българският пилот взема неочаквано решение: с пълна газ се насочва към вече изплъзващата се летяща крепост В-24. Корпусът на българския месершмит е надупчен от бордовите картечници на атакуващите британски изтребители. По чудо все още не се е подпалил. Поручик Списаревски насочва машината косо към опитващия се да се измъкне от полесражението британски бомбардировач. По онова време германските изтребители „Месершмит“ превъзхождат чувствително по летателни качества англо-американските си еквиваленти.“
Така, със смъртта на героите, загива поручик Димитър Списаревски. Нарочно употребявам този шаблонен израз, защото още тогава между многото думи на признателност и поклон пред безсмъртния му подвиг се прокрадват и мнения на шепа жалки „познавачи“ на военно-въздушната тактика, които изказват „висококомпетентно“ мнение, че това, което Спаича е извършил, било безсмислено, неразумно и едва ли не в разрез с правилата за водене на въздушния бой, че е било по-добре да катапултира, да се спаси, за да може утре пак да лети, пак да се бие. Жалко, наистина! Как да обясниш на тези тесногръди мърморковци, че без такива нестандартно мислещи хора историята на която и да е държава би била немислима. Как да им обясниш, че Франция не би била същата без своята Жана д`Арк, че Полша се гордее със своя Тадеюш Косчюшко. Ами какво да кажем за легендарния Скендербек, който до своята смърт не е позволил на османците да покорят тези горди чеда на Илирия, същите османци, държали повече от три месеца в обсада сърцето на Европа – града-красавец Виена. А какво биха били южноамериканските държави без своите Хосе де Сан Мартин и Симон Боливар. Всички те, а и много като тях не са мислили как да оцелеят, за да бъдат после по-полезни.
Не, единствената им мисъл е била защитата на Отечеството.
* * *
Народите раждат своите герои, защото се нуждаят от история. И героите са тези, които я създават, за да я има тази история и за да останат в нея. Когато един народ е горд със своята история, той е горд и със своите герои, горд е и със себе си. А гордият народ е силен народ. Той кара другите да го уважават. Не е задължително те да го обичат, но трябва непременно да се съобразяват с него. Ами нашата история? Не е ли пълна и тя с личности като Левски и Ботев? Нямаме ли и ние примери на масов героизъм като априлците от 1876 година? А преди това? Първосъздателят Кубрат, Тервел, спасил не само Балканите, но и Европа от нашествието на арабите, Крум, вдигнал наздравица с обкования със сребро череп на византийския император, осмелил се да опожари столицата, Борис І – Кръстителят, Симеон Велики, братята Асен и Петър, показали несломимия дух на своя народ! И още, и още… Всички те са създавали нашата история и са останали в нея. Не бих се спирала на всичките тези неща, но ми става страшно, като виждам, че отричането и очернянето стават като че ли наша национална черта. И си мисля колко много истина има в оня виц за врящите казани и ада. Действително, май няма нужда да ни пазят, за да не избяга някой от катрана, защото все ще се намери „достоен“ българин да го издърпа обратно в кипящия котел.
Но си мисля, не е ли вече дошло времето някой отново да ни научи да се обичаме помежду си, да си помагаме, отново да бъдем оня народ, оцелял в хилядилетния преход от създаването на човешката цивилизация до наши дни?
Кой може да бъде този учител?
Може би Димитър Списаревски!
/Из Книгата „Наричаха го Спаич“, 2009. Дядото на Кремена Желязкова е служил в рота, командвана от кап. Димитър Списаревски/
През есента на 1940 година българската противовъздушна отбрана провежда първите си учения и с трите си подразделения – въздушно-предупредителна служба, зенитна артилерия и изтребителна авиация. В тях вземат участие, както намиращите се на въоръжение бомбардировачи „Дорние До-17 „Ураган“, така и изтребители „Авиа В-534 „Доган“. След учебната бомбардировката над София, където са „водили бой“ с изтребителите от летище Божурище, „ураганите“ се насочват към Пловдив. Но от летището в Граф Игнатиево излитат седем „догана“, водени от Списаревски. Ето какво разказва за този учебен бой участникът в него о. з. полковник, летец Петър К. Петров: „Бомбардировачите „Дорние“ До-17 прихванахме на подстъпите към града и започнахме въздушен „бой“. Атакувахме ги по тройки, по двойки, единично. Хвърляхме се с нашите „Догани“ безогледно, с голям мерак да покажем на какво сме способни. Рискувахме да се блъснем в тях. Над Пловдив ги атакувахме отново и отново. По едно време „Ураганите“ се разгънаха по кръга за кацане, но докато не опряха колела в пистата, ние продължавахме да налитаме с голяма стръв за бой... В ятото бомбардировачи летяха доста съвипускници на Спаича и той искаше да им покаже на какво е способен истинският изтребител.“
А в интервю пред в. „Войнишки вести“ от 21.11.1944 година неговият съвипускник поручик, летец Антон Петров разказва още за този „бой“: „Забелязах от своя бомбардировач номера на един изтребител, който атакуваше от най-близко разстояние. Той се хвърляше винаги в средата на групата, като се стремеше да я разкъса. Запомних номера на този самолет, за да узная кой е пилотът, който така се вживяваше в учебния бой като в действителен и не държеше сметка, че в бомбардировачите има и по-млади пилоти. Вече на земята се оказа, че този безумно смел летец-изтребител е самият Димитър Списаревски. „Спаич – казах му с укор – значи ти беше този, който ни атакуваше непрекъснато, без да държиш сметка, че между нас има и млади пилоти. Това е учение, а не действителен бой. Едно малко невнимание и... нали знаеш какво може да стане?“„Аз пък мисля, че в нашата работа няма разлика между учение и война – отговори ми Списаревски. – Та нима не сме винаги на война? Отсега трябва да каляваме нервите и мускулите си, за да реагират своевременно на ситуацията. А кой знае кога пак ще ми се удаде случай, подобен на днешния, да атакувам бомбардировачи като в истински бой. Да знаете, че ако някога ми падне насреща противников самолет, ще го изям, па ако ще и с машината да се блъсна в него.“ Интерес предизвиква и още един факт от биографията на Списаревски, който говори красноречиво за непоколебимата му воля да победи вражеския самолет на всяка цена, дори и за това да заплати с живота си. За този фрагмент свидетелства техникът на неговия самолет, фелдфебел Иван Петров: „Това се случи на летище Граф Игнатиево, където по едно ято „Врани“, „Чайки“ и „Догани“ бяхме охрана на град Пловдив. От „вранаджията“ фелдфебел-школник Кирил Манов от Кюстендилско научих, че предната вечер в казиното задали въпрос на Списаревски: какво ще прави, ако във въздушен бой свърши мунициите. Тогава той им казал: „Ще го яхна отгоре, но няма да му позволя да тормози нашата земя!“ Няколко дни след това Списаревски не приказваше с никой, а се разхождаше по плаца с ръка на кръста. Имаше един фелдфебел-школник, Янко Дишлиев от Чирпан, с който двамата често се майтапеха помежду си. Та Янко му вика: „Господин поручик, какво ходиш из плаца като мокра кокошка? С никого не говориш, нещо май те мъчи?“ А Списаревски му отговорил: „Янко, я събери момчетата от цялото ято, та да ги питам нещо!“ След като се събрахме, Списаревски ни рече: „Господа, вярно е, че от няколко дни не ми се приказва, защото ме вълнува един много сериозен въпрос, който искам да задам и на вас – и след малка пауза той продължи. – Янко, водиш въздушен бой. Неприятелят напира. Иска да бомбардира. Кого? Майка ти, баща ти – и като показва наоколо с пръста си – българския народ. Това е народът, който те храни и облича, обучава те, за да го пазиш. Защото ти си изтребвач (той не казваше изтребител). Поглеждаш бензиномера, бако (така се обръщаше към приятелите си), нямаш „Тунджа“ (авиобензин). Нямаш вече и джепане (муниции). В този момент чувстваш, че от теб тече кръв, ударен си. Пръстите ти тръпнат, вкочаняват се вече... Какво ще правиш?“ Имаше едно момче от Русе, Сашо Обретенов, който веднага се обади: „Господин поручик, ако съм аз, ще се спусна отвесно надолу, за да кацна някъде.“ „Сашо, мишена ли ще ставаш, бе?“ – упрекна го веднага Спаича. И всеки от летците се зачуди какво ще му отговори. След като видя, че не знаем какво ще му каже, той махна с лявата ръка отгоре надолу и рече: „Не ви е срам! И това ми било българи! Янко, а бе ще се блъснеш и ще свалиш на земята поне един бомбардировач, но няма да му дадеш да мине над тази свещена земя и да я поръси с бомби!“
Очевидно съществува желязна взаимна свързаност между тези събития. Тя обяснява логиката, която Списаревски е следвал, когато е взел решението в този съдбовен 20 декември. Тя показва, че в този момент той не е действал спонтанно, а действието му е било обмислено предварително. Показва в края на краищата, че думите му не са били плод на някакъв празен словесен патриотизъм, а на дълбоко убеждение, на пълно съгласие със себе си. Затова не се е поколебал нито за миг, когато е трябвало да се вреже в противника, знаейки, че в него лети един от най-големите асове на американската бойна авиация.
* * *
Няколко дни преди паметния 20 декември 1943 година при едно рулиране Месершмита на Списаревски е ударен от друг самолет и за ден-два се е наложило да бъде на ремонт. На 19 декември машината е готова и изпитателят на орляка подпоручик Иван Демирев, широкоплещест, набит момък с черни плътни мустаци, ловко „измъква“ ремонтирания самолет от халето. Слиза бавно на земята и внимателно оглежда всяка част, всеки възел; погледът му не пропуска и милиметър от корпуса на изтребителя.
— Да, – почти на глас си мисли летецът-изпитател – здраво са пипали юнаците. Изобщо не си личи къде е ударено. Подпоручикът вече е готов отново да се покатери и да влезе в туловището на самолета, когато вижда срещу себе си поручик Списаревски.
— Демире, чакай за малко – поручикът се затичва и с някакво заклинателно свещенодействие докосва машината. – Значи са я оправили вече. Много са бързи нашите. Сега какво, ще я облиташ, така ли?
— Ами какво да правя, Спаич?! Ще я „врътна“ за малко из небето и е твоя – усмихва се мустакатият изпитател.
— А какво ще кажеш, ако аз я „врътна“, а ти вземеш другия „Месер“. Така хем ти ще си свършиш работата, хем аз ще си „начеша крастата“ – Списаревски лукаво поглежда приятеля си, който не може да устои на това примамливо предложение.
— Нямам нищо против. Още повече, че и ти си летец –инструктор. Па ако ни кастрят, ще ни кастрят и двамата. Така че, „яхай го“ и давай след мен. Подпоручик Демирев изважда другия самолет от ремонтното хале и след малко двамата излитат. Във въздуха правят редица упражнения, пристрояват се в двойка, гонят се, разиграват и въздушен бой, а когато в един момент Списаревски скъсява дистанцията между двамата при успоредно летене до такава степен, че крилата им, аха, да се ударят, подпоручикът едва ли не изпада в шок, след което бързо-бързо каца, а Списаревски остава да се „доочупи“ докато му свърши горивото. Като приземява по най-виртуозен начин своя Месершмит, той слиза и веднага отива до приятеля си, като му стиска за благодарност ръката:
— Демире, вдигнах 640 километра в час. Сега да ми дойдат онези „приятелчета“, ще видиш какво ще стане. Ама ти, какво си пребледнял? Да не би да ти е станало лошо, че слезе толкова бързо.
Подпоручик Демирев махва с ръка и после с малко по-ведър тон казва:
— Ама и ти си една луда глава! А си мислех, че преувеличават колегите, като разправят, че във въздуха си ги притеснявал до побъркване.
— Кой ти ги разправя тези глупости бе, Демире? Кого съм притеснявал? Те да не са Ради Госпожини. Нека се учат в малко по-екстремни условия да летят. Утре като дойдат ония „приятелчета“, да не си мислят, че ще ги галят с пауново перце! Притеснявал съм ги! Не само ще ги притесня, но и кръвчицата им ще изпия! Така им кажи! Или ще бъдат изтребвачи като хората, или да ходят да катуркат ония кошнички от гражданската.
— Е, не се пали толкова де! Млади са, ще се научат – опитва да ги оправдае приятелят му, но това още повече разпалва гнева на коравия добруджанец:
— Млади били, а? Млади, значи! Ами да отидат и да си подадат по една молба до американците да ги почакат докато одъртеят. Така ли? В истинския бой няма млади, няма стари, бако! Там или го можеш, или отиваш курбан. А за да го можеш, трябва да го тренираш. Иначе, вземай си шапката и „ауфвидерзейн.“ Това е положението! Хайде сега и аз да ти кажа „ауфвидерзейн“, че подир обяда съм дежурен. После, преди да тръгне, погалва отново машината, поглежда приятеля си и добавя:
— Прав ли съм, бако? – и недочакал отговор, тръгва бодро към щабното помещение.
Подпоручик Иван Демирев поглежда замислено след него, поклаща тъжно глава и си мисли: „Ако знаеш колко си прав, приятелю! Колко много си прав!“
* * *
Когато обявяват въздушна тревога и изтребителите се вдигат на бой, машината на Списаревски отказва да запали. Докато подготвят нов изтребител, с който да излети, боят вече е започнал. Списаревски се включил в него с такава ожесточеност, каквато никой до тогава не е виждал. И за да не бъда голословна, а и да предпазя себе си и вас от повече емоционални чувства, свързани с това какъв велик подвиг е сътворил Списаревски, целият ми разказ оттук нататък ще е повече документален и като начало ще ви предам думите на лейтенант Джон Маклендън, участник в този бой като водач на един от свалените вражески изтребители: „Само шест минути преди да падна с моя изтребител, със собствените си очи видях нещо нечувано и страхотно. Не знам дали американските летци са преживявали нещо подобно в Европа. Със същите очи, с които ви гледам, наблюдавах как вихрено летящ български изтребител се отдели от вече сгромолясващата се към земята наша „летяща крепост“ и се хвърли с всички сили върху друга и се стовари върху нея. Той откъсна опашката ѝ и „крепостта“ се разчупи като голям дъб, поразен от гръм в планината. А там бе един от нашите най-добри екипажи. Наистина, страшна смърт даже и за най-смелия пилот!“ Според бойния дневник на 3/6 изтребителен орляк, в който лети Списаревски, битката протича по следния начин: „Либърейтърите летят към София в клинов строй по тройки, ешелонирани в тилна колона, краят на която се губи до хоризонта. Българите формират насрещен боен ред, ешелонирани поятно, по четворки в тилна колона. Летят срещу противниковите самолети на 6000 метра височина. Орлякът има задачата да завърже бой с противниковите изтребители, двутелните Р-38 Лайтнинги, а в това време другият орляк — 2/6, да удари бомбардировачите и да ги принуди да хвърлят бомбите си извън София.
Самолетът на Списаревски не успява да стартира, затова той излита с резервна машина, със закъснение след другите. Това е първият му въздушен бой. Когато достига до бомбардировачите, въздушният бой вече е започнал. Списаревски се измъква от два американски изтребителя, насочва се към група от 16 Либърейтъра и без да спре стрелбата, се блъска във водаческата машина. Бомбардировачът е разцепен във въздуха, спасява сe само опашният стрелец, който е изхвърлен заедно с картечниците от ударната вълна. Самолетът на Списаревски пада на височините над село Пасарел, Софийско. Тялото му е открито сред отломките. От другата страна на селото пада поразеният бомбардировач. За свалянето на един четиримоторен бомбардировач са му признати три въздушни победи. Има различни свидетелства за тарана, но единствен реален очевидец е пилотът на американски изтребител, който малко след това също е свален и пленен.“
Твърдението на бойния дневник, че няма други свидетели на подвига на Списаревски освен сваления американски лейтенант Джон Маклендън, чийто разказ вече ви предадох, явно не отговаря на истината. Сега ви предлагам разказа на о.з. полковник, летецът Петър К. Петров, също участник в този свиреп бой: „По онова време бях пилот във 2/6 изтребителен орляк, въоръжен с френските самолети „Девоатин“ Д 520, които бяха с добро въоръжение, но с малка скорост. Затова през този ден нашата задача бе да направим челна атака на американските бомбардировачи, а „Стрелите“ на 3/6 орляк трябваше да ги атакуват отгоре и отзад. Срещния бой проведохме на височина 6000 м, като към „крепостите“ ни поведе командирът на орляка капитан Бошнаков с щабното крило. След него беше нашето 642-ро ято с командир поручик Виктор Павлов, подофицера Цоньо Василев, аз и фелдфебел Атанас Матев. При челната атака всеки държи на прицел по един бомбардировач. Целта е да отклоним противника от неговия маршрут. Първи откриха огън американските „крепости“. Ние – малко по-късно. Преди да натисна спусъка обаче забелязах една наша „Стрела“ да се спуска отгоре и отзад на тази група бомбардировачи. Когато вече излизах от атака под „крепостите“ и трябваше да пикирам, видях страшна експлозия. Край мен полетяха самолетни парчета, части от тяло... Помислих, че Цоньо Василев се е сблъскал с противников самолет... едва по-късно, вече на земята, разбрах че Цоньо си е жив и здрав, просто се бе откъснал от мен в суматохата на боя, а таран бе направил Спаича.“
За последните мигове от живота на героя, за неговия последен „звезден час“ си спомня и един от неговите най-добри приятели о. з. генерал Стоян Стоянов: „На около 40 километра от София поручик Списаревски засича група англо-американски самолети и решава да ги атакува. Успешно сваля бомбардировач В-24, но в последвалата схватка с придружаващите го британски изтребители за прикритие бързо изчерпва боеприпасите на бордовата картечница. Притиснат от налитащите тежко въоръжени противникови самолети, българският пилот взема неочаквано решение: с пълна газ се насочва към вече изплъзващата се летяща крепост В-24. Корпусът на българския месершмит е надупчен от бордовите картечници на атакуващите британски изтребители. По чудо все още не се е подпалил. Поручик Списаревски насочва машината косо към опитващия се да се измъкне от полесражението британски бомбардировач. По онова време германските изтребители „Месершмит“ превъзхождат чувствително по летателни качества англо-американските си еквиваленти.“
Така, със смъртта на героите, загива поручик Димитър Списаревски. Нарочно употребявам този шаблонен израз, защото още тогава между многото думи на признателност и поклон пред безсмъртния му подвиг се прокрадват и мнения на шепа жалки „познавачи“ на военно-въздушната тактика, които изказват „висококомпетентно“ мнение, че това, което Спаича е извършил, било безсмислено, неразумно и едва ли не в разрез с правилата за водене на въздушния бой, че е било по-добре да катапултира, да се спаси, за да може утре пак да лети, пак да се бие. Жалко, наистина! Как да обясниш на тези тесногръди мърморковци, че без такива нестандартно мислещи хора историята на която и да е държава би била немислима. Как да им обясниш, че Франция не би била същата без своята Жана д`Арк, че Полша се гордее със своя Тадеюш Косчюшко. Ами какво да кажем за легендарния Скендербек, който до своята смърт не е позволил на османците да покорят тези горди чеда на Илирия, същите османци, държали повече от три месеца в обсада сърцето на Европа – града-красавец Виена. А какво биха били южноамериканските държави без своите Хосе де Сан Мартин и Симон Боливар. Всички те, а и много като тях не са мислили как да оцелеят, за да бъдат после по-полезни.
Не, единствената им мисъл е била защитата на Отечеството.
* * *
Народите раждат своите герои, защото се нуждаят от история. И героите са тези, които я създават, за да я има тази история и за да останат в нея. Когато един народ е горд със своята история, той е горд и със своите герои, горд е и със себе си. А гордият народ е силен народ. Той кара другите да го уважават. Не е задължително те да го обичат, но трябва непременно да се съобразяват с него. Ами нашата история? Не е ли пълна и тя с личности като Левски и Ботев? Нямаме ли и ние примери на масов героизъм като априлците от 1876 година? А преди това? Първосъздателят Кубрат, Тервел, спасил не само Балканите, но и Европа от нашествието на арабите, Крум, вдигнал наздравица с обкования със сребро череп на византийския император, осмелил се да опожари столицата, Борис І – Кръстителят, Симеон Велики, братята Асен и Петър, показали несломимия дух на своя народ! И още, и още… Всички те са създавали нашата история и са останали в нея. Не бих се спирала на всичките тези неща, но ми става страшно, като виждам, че отричането и очернянето стават като че ли наша национална черта. И си мисля колко много истина има в оня виц за врящите казани и ада. Действително, май няма нужда да ни пазят, за да не избяга някой от катрана, защото все ще се намери „достоен“ българин да го издърпа обратно в кипящия котел.
Но си мисля, не е ли вече дошло времето някой отново да ни научи да се обичаме помежду си, да си помагаме, отново да бъдем оня народ, оцелял в хилядилетния преход от създаването на човешката цивилизация до наши дни?
Кой може да бъде този учител?
Може би Димитър Списаревски!
