Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ТРАНСЦЕНДЕНТАЛИСТИ"

ТРАНСЦЕНДЕНТАЛИСТИ

Рада ВЪРТУНИНСКА


210 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА РАЛФ ЕМЕРСЪН

През всички времена и при всички обстоятелства човешкият гений е търсил пътища за усъвършенстване. Ръководен от стремежа и необходимостта да проникне в същността на човешкото битие и вселенски разум, той все по-често се обръща към природата, към хармонията на нейното устройство; да проникне извън материалната предметност и да оцени мястото, което той самият заема в нея, предназначението, което има като най-висше творение на Бога или като продукт на Природата. Природата или Бог са надарили човека с най-съвършените и възвишени качества – способността да мисли, да чувства и да се ИЗРАЗЯВА. Подчертавам последното, защото то е главното. В Библията е казано: „В началото беше Словото и Словото беше у Бога и Бог беше словото“ /гл.І., Светото евангелие на Йоана/.
Какво общо има това с темата за американските трансценденталисти? И не само с тях, а и с „лейкистите“, с езерните поети – Кийтс, Уърдзуърт, Коулридж и т. н., за които вече сме писали. Силата на словото, могъществото на поетичното слово, като израз на божествената същност на човека, е залегнала във поезията и философията на американските поети и есеисти, на Ралф Емерсън; в жизнените позиции и натурфилософията на Хенри Дейвид Торо. Защо американските есеисти, а не българските? Нима Вазов „Люлякът ми замириса“ или неговите прекрасни пътеписи не са достойни за представяне. Нима Кирил Христов „…откъм гората пропълзя тишина, и изведнаж… плисна дъжд“ или Ракитин „О, тая тишина на вечерите ранни“. Не възпяват ли природата и не въздишат ли, покорени от нейната красота? Всички те не достигат до изразени художествени обобщения, които трайно да се наложат в българската литература както „езерните“ романтици и американските трансценденталисти. В забързания технологичен век, в който живеем, забравяме дълбоката връзка на човека с природата, която ежедневно рушим. Считам, че е навременно и необходимо и българският читател, и съвременните лирици да се докоснат до света на своите велики непознати и забравени предшественици и сами да си отговорят на особено важния въпрос: Защо преди повече от 200 години те са търсили уединение всред природата? „Природата-лекар“, както я нарича Кийтс. Защо тя ги е вдъхновявала по-силно от изобретяването на тъкачния стан, на паровоза или телефона? Защото са разбирали какви поражения ще нанесе технокрацията върху човека и неговиятестествен начин на живот. Природата, светът отвъд нея, отвъд познанието, трансцендента, не са обект на художествено изображение в съвременната поезия. Те се оценяват като мистицизъм, сантиментално-сладникави и излишни преживявания – за трансценденталистите а било „себепостигане в общение с Природата“. Макар да се отклонявам, ще кажа че жадно търсих в поезията на добричките поети една дъхаща свежест гора, изпълнена със звуци, едно лазурно или бурно море или поне едно прегракнало щурче, в които да е събран полетът на въображението към всемира и духовното единение човек-натура. Нима сме изгубили тази способност? Зарадвах се на едно обобщение на Петранка Божкова в началото на едно нейно стихотворение „Да тръгна по тревата. Боса / като дете след пеперуда“. Напомня ми Торо. Предвкусвах вълнението от досега на босите нозе до копринената росна трева. Щастливото усещане да бъдеш стрък трева. Уви! „Нерешимите въпроси“ от безсънните нощи, прогониха очаквания духовен екстаз, избухналото вдъхновение от гонитбата на пъстрата пеперуда, на стремежа към неуловимата красота. За тези съвсем простички човешки преживявания, като проявление на интуитивната същност на човека в общение с видимото и незримото в природата, ни говорят живота и творчеството на Хенри Дейвид Торо в неговия „Уолдън“, Уйтман в „Стръкчета трева“, Едгар Алън По и теорията му за „поетичното въображение, което е като мост между материалния и идеалния свят. Или Емерсън и неговите превъзходни есета-лекции, че хората са свят на любовта, който за влюбените се е превърнал в „зрение или спомени“.
„Дори и да си идеш, където и да си,
не може в НЕГО да те няма.
Остават твоите черти и твойто влюбено сърце –
Вий пак сте двама.“
Остаряло, но по човешки красиво. Нали?
И все пак кои са трансценденталистите на Америка и в какво се състоят техните възгледи?
Ралф Емерсън /1803-1882/ става продължител на просветителските традиции на първите заселници и основоположник на тази философско-естетическа школа. Той е роден в Бостън в семейството на унитариатски пастор. Всяко поколение от семейството им по традиция от 17 в. е давало по един свещенослужител. За такъв се подготвя и Ралф Емерсън. Той завършва Бостънската латинска школа, а след това и богословския факултет на Харвардския университет. Непосредствено след завършване на образованието си получава пасторат, но скоро напуща амвона. „Формалната причина“ е несъгласие с църковните церемонии, а истинската е, че той се е запознал задълбочено с принципите на конформизма, което го е отдалечило от „институционната религия“. Следвайки пуританските традиции на своите предци, трансценденталистите поставят „знак на равенство по святост между религия и изкуство“. Издигат в култ вдъхновението, чиято креативна сила се разпростира в безграничността на дълбоко поетичната вселена. В своите „Дневници“ Р.Емерсън отбелязва, че „Творчеството е доказателство за божествено присъствие; който твори, той е Бог, а съизмеримостта на поезията с религията е възможна чрез творческото вдъхновение“. Тази е разликата между Емерсън и Ст. Цанев, който твърди, че „Творец е единствено Бог“. Според Емерсън Иисус и неговите апостоли са „божествени бардове“, т.е. не божествената същност на Иисус като син Божи, а неговото вдъхновено, вълнуващо, увличащо и внушително поетично слово; неговите проповеди и поучителни притчи, изречени в състояние на върховна емоция, са завладявали слушателите и последователите му. Напускайки амвона, Емерсън се посвещава на поезията, на словото. Неговият трактат „Природата“ /1839 г./ е окачествен като „образец на лирично-художествена проза“. През 1836-1850 той издава две серии „Есета“ и „Стихове“, както и поредица лекции, събрани в книгата „Представители на човечеството“. Отдавайки се изцяло на своите идеи и философски търсения, през 1834 г. се преселва в родовото имение близо до гр. Конкорд, за да го превърне в средище на младото поколение американски литератори. В неговия дом, който остава отворен за всеки, заедно с Дейвид Торо създават Клуб на трасценденталистите и издават списание „Дайъл“. В него те публикуват обществено-политически статии и изразяват своите позиции относно робството на негрите.
Последователят на Ралф Емерсън, ХЕНРИ ДЕЙВИД ТОРО /1817-1862/, който превъзхожда по значимост своя учител, е роден в гр. Конкорд, близо до Бостън. Баща му, френски преселник, притежавал дърводелна и произвеждал графитни моливи. Х. Д. Торо учил в Колежа в родния си град. След това завършва Харвардския университет и става един от най-големите специалисти по въпросите на Изтока. Торо владее 6-7 езика, от които латински и гръцки. „Познава издълбоко английската поезия /най-вече метафизиците от 17 в./, което силно впечатлявало Емерсън. Неговото публикация „Природата“ оказва силно въздействие върху формиране философските възгледи на младия Торо, за единението на човека и природата. Независимо от своята научна подготовка Х. Д. Торо предпочитал да се занимава и с физическа работа. Често извършвал занаятчийски услуги на съседи или работел в дърводелната на баща си. Пътешествията са неговата страст, разходките и прочутото Торово „ходене“ били превърнати в ежедневен ритуал. Самият той споделя, че ако няколко часа не е бил всред природата, все едно, че не е живял.
Като основател на Клуба на трансцевденталистите той сътрудничи на сп. „Дайъл“. В него публикува част от своите есета и откъси от „Дневниците“, в които е отразил своите наблюдения и схващания за връзката между човека и природата. Верен на своите философски принципи и стремежи на изследовател, в продължение на 2 години, 2 месеца и 2 дни Торо се оттегля в горите край Конкорд, непосредствено до Уолдънското езеро. Сам си построява къща на брега на езерото. Тя е отворена за всеки минувач. Заключено е само чекмеджето с неговите наблюдения и есета. В този дом той се отдава на размисъл, на наблюдение и на плодоносен труд. Торо не е само съзерцател, той е ученият-естественик, анализатор на случващото се през различните годишни сезони; цикличността в промените на природата, „редуването на горите“, есенният листопад и елегантно падащите обагрени от умиращото слънце листа, като напомняне за смъртта; поведението на горските обитатели – буболечки, зайци, катерички, птици. Единствен Торо на практика осъществява духовната позиция на трансценденталистите, като я „обвива в прекрасна, жива образност“ в своите есета. „Ако Емерсън е абстракцията, Торо е сетивната образност“. Всичко написано от Торо има автобиографичен характер. „Не е написал ред извън своята автобиография“. Той счита, че от всеки писател се очаква „прост и искрен разказ за собствения му живот, а не преразкази за живота на други“. В своите произведения разказва не как е живял, а как е съумял да живее истински, „сътворявайки живота си тъй както поетът сътворява поемата си“. Той призовава към „Простота, простота и пак простота! „До крайност опростява материалните си потребности, за да постигне възможно най-пълно развитие на духовната си природа.“ Х.Д.Торо не е аскет. Той е пътешественик през времето и през определеното за човека пребиваване на земята.
Когато четях неговото „Гражданско неподчинение“, а по-късно и „Уолдън“ – възторжена ода, възпев на природата, не можех да не се възхищавам на умението му образно, емоционално, с простотата и съвършенството на словото да пресъздава всеки изживян миг – полета на птиците, които летейки ниско се докосват до водите и се прощават или поздравяват езерото, промените на водата под падащите и затихващи слънчеви лъчи, изгревите и залезите, напоителния дъжд и кристалната чистота на снега, картофената нива, която сам и засял и окопавал, удовлетворението от плодовете на положения творящ труд. Всеки израз, всяка фраза звучат като сентенции, заредени с мъдростта и топлината на неговата чувствителност, тържеството на вдъхновението. И в най-пълно уединение, никога Торо не се е чувствал самотен, защото с цялото си същество е постигал духовно единение с природата. Идентифицирайки се с нея, той се докосва до творящата сила отвъд познанието и материята. Торо умира на 45 години от туберкулоза. Въпреки многобройните есета и пътеписи, които е оставил: „Уолдън или живот в леса“ /1854/, „Горите на Мейн“ /1864/, „Гражданско неподчинение“, „Един янки в Канада“ и т.н. приживе Торо не се е радвал на популярност. Славата е била отредена за Емерсън. През 20-те години на миналия век. Германия открива Торо. Той става един от най-четените в Европа. Америка го открива по-късно в навечерието на Втората световна война. И днес есетата на Торо не са загубили своята свежест и актуалност. В България той е преведен през 20-те години на ХХ век
Ако търсим някакво далечно отражение на философията на трансценденталистите можем да помислим върху учението на Петър Дънов /1855-1944/. Дънов е завършил Богословие в Бостън и не е възможно натурфилософията де не му е оказала влияние. Дъновистите посрещат изгрева с паневритмични танци високо в планината край Рилските езера.
17 – 25.06.2013 г.



РАЛФ ЕМЕРСЪН

ЦИТАТИ ОТ ЕСЕТО „ЗА ЛЮБОВТА“

„Всяка надежда на душата може да се сбъдне по безброй пътища; всяка нейна радост съзрява в нова потребност. Неудържима, течаща с поглед, насочен напред, при първия израз на доброжелателство природата вече предугажда щедрост, чиито отделни черти ще се стопят в неговата всеобхватна светлина. Встъплението към това блаженство е една лична, нежна връзка на един с едного, тя дава очарованието на нашия живот; като някаква божествена лудост и възторг тя обхваща човека и извършва коренна промяна в неговия дух и тяло; обединява го с новия род, обвързва го със семейни и граждански отношения, отвежда го с нова отзивчивост в лоното на природата, увеличава силата на ума, дава простор на въображението, добавя към неговия характер качества на герой и светец, установява брака и дава дълготрайност на човешкото общество.“
. . .
„Чувството преизгражда света на младия. То оживява и придава значение на всичко. Природата започва да разбира. Всяка птица на клона на дървото пее тогава за неговото сърце и душа. Песента е почти внятна. Като погледне облаците, той вижда, че имат лица. Дърветата в гората, трептящата трева и надзиращите цветя са станали разумни; и той почти се страхува да им повери тайната, за което сякаш го подканват. Все пак природата утешава и съчувства. В нейното зелено уединение той намира по-мил дом, отколкото сред хората.
Извор планински и тъмна дъбрава
бледоликата страст изкушават.
Лунният ден започва тогава,
щом прилеп и бухал навън сал остават.
Среднощна камбана и стон съответен
душите ни хранят със звук мимолетен.
„…Ако те обичам, какво е това за тебе!“ Ние казваме така, защото чувстваме, че това, което обичаме, не зависи от нашата воля, а е над нея. Това не си ти, а твоето сияние. То е това, което не познаваш в себе си и никога не можеш да познаеш.
То напълно съответства на възвишената философия на Красотата, която толкова обичаха древните писатели; защото те казваха, че душата на човека, въплътена тук на земята, започнала да броди навсякъде, за да търси онзи свой свят, от който е дошла в този, но скоро била заслепена от светлината на слънцето и не можела вече да вижда други неща освен съществуващите на този свят, които са само сенки на истинските.“
„…Ако обаче душата е загрубяла от твърде много общуване с материалното и погрешно търси удовлетворение в тялото, тя намира само печал: тъй като тялото не може да осъществи надеждите, които дава красотата.“
„…Всичко, което има по света, което предстои или трябва да бъде научено, лукаво е вплетено в тъканта на мъжа и жената:
Любовта човешка за нас е създадена,
като на манна небесна ней всичко е дадено.
„…Не бива обаче да се страхуваме, че можем да загубим нещо, ако душата ни пътува. На душата трябва да се вярва до край. Нещо толкова красиво и привлекателно като тези отношения /между влюбени б.м. Р.В./ трябва да бъде последвано и изместено само от още по-красиво и тъй нататък во веки веков.“
…Макар в търсене на прекрасното
да странстваме по целия свят,
ние не ще го намерим,
ако то не е в нас.
/Последният куплет прев.от руски Р.В./



ХЕНРИ ДЕЙВИД ТОРО

ЦИТАТИ ОТ „ГРАЖДАНСКО НЕПОДЧИНЕНИЕ“

„От сърце приветствам девиза „Най-добро правителство е онова, което управлява най-малко“ и бих искал той да се приложи по-скоро, но и по-последователно. Доведен докрай, той всъщност ще означава оправданието на моята вяра, че „най-добро е онова правителство, което изобщо не управлява“, и когато хората бъдат готови за него, ще имат именно такова правителство. В най-добрия случай правителството е една целесъобразност, но обикновено повечето правителства и понякога всички правителства са нецелесъобразни. Възникналите възражения срещу една постоянна армия, а те са много и убедителни, и заслужава да надделеят, могат в крайна сметка да бъдат отнесени и към едно постоянно правителство. Редовната армия е само оръдие на постоянното правителство. А правителството, което е само формата, избрана от народа, за да упражнява чрез нея своята роля, също се поддава на злоупотреба и поквара, преди народът да е могъл да се възползва от правото си. Ето например сегашната Мексиканска война, дело на сравнително малък брой личности, използващи постоянното правителство за свое оръжие; тъй като по начало народът не би дал съгласието си за тази мярка.“
„…Повечето хора служат на държавата така, не преди всичко като хора, а като механизми, с тялото си. Това са редовната армия и милицията, надзирателите в затворите, полицаите, posse comitatus1 и др. В повечето случаи изобщо няма свободно проявление на разума и моралното чувство; те се поставят на едно равнище с дървото, земята и камъните; а дървени хора вероятно могат да се фабрикуват, което ще служи не по-зле за целта …. Мъдрият човек е полезен само като човек и не ще допусне да бъде „пръст“ и „да запълва дупка, от вятъра да пази“, а ще остави поне тази работа на своя прах:
От твърде знатен род съм, за да бъда роб
да бъда задно колело,
или чиновник и оръдие
на някоя държава в този свят.2
Онзи, който се отдава на хората изцяло, им се струва безполезен и себичен; а този, който им се отдава частично, се провъзгласява за благодетел и човеколюбец.“
„… Ако човек без никакво имущество откаже само веднъж да спечели девет шилинга за държавата, пращат го в затвора за време неограничено от никой известен на мене закон, определяно само по усмотрение на тези, които го пращат там; но ако открадне от държавата деветдесет пъти по девет шилинга, скоро отново го пускат на свобода.“
„… Това, което трябва да направя, е да се постарая във всеки случай да не ставам оръдие на неправдата, която заклеймявам.“
1. Posse comitatus – (лат.) – Който е овластен от страната.
2. Цитат от „Крал Джон“, Шекспир, V действие, сцена ІІ
„… Най-доброто, което човек може да направи за своята култура, когато е богат, е да се стреми да осъществи плановете, които е строил, когато е бил беден.“
„… Не съм роден да бъда насилван. Ще дишам по свой собствен начин.“
„… Ако едно растение не може да живее според своята природа, то умира; така е и с човека.“
„… Властта на едно правителство, дори такава, каквато аз съм склонен да приема – защото с радост бих се подчинявал на тези, които знаят и могат повече от мене, а за много неща дори и тези, които нито знаят, нито могат колкото мене – все пак е порочна: за да бъде съвсем справедлива, тя трябва да има разрешението и съгласието на управляваните. Тя може да има чисто право над моята личност и моето имущество само дотолкова, доколкото ѝ позволи.“


ЦИТАТИ ИЗ КНИГАТА „УОЛДЪН“

„… Всички ние сме скулптори и художници, а нашият материал са плътта, кръвта и костите ни. Възвишените помисли облагородяват чертите ни, докато низостта и чувствеността ги огрубяват.“
„… Богатството на човека се измерва с количеството неща, от които може да се откаже.“
„… Често се случва поетът да се оттегли от най-хубавата част на някоя ферма, след като се е насладил докрай, а трезвомислещият фермер смята, че си е тръгнал само с 2-3 диви ябълки. Дълги години за фермера остава неизвестно, че поетът е вплел фермата му в рими – най-възхитителния плет, с който човек може да я огради …“
„… Колкото се може по-дълго живейте свободни и необвързани! Обвързани с ферма или областния затвор – разликата е нищожна …“
„… Книгите трябва да бъдат четени тъй съсредоточено и всеотдайно, както са били писани.“
„… Писаното слово е най-голямата светиня. Достига най-съкровената си същност и едновременно с това е по-всеобхватно от всяко друго изкуство…“
„… Авторите им /на книгите б.м.Р.М./ съставляват истинската и безспорна аристокрация на всички общества и имат по-силно влияние върху хората от кралете и императорите …“
„… На мислите е нужно пространство, та да заплават подредени и два-три пъти да сменят курса преди да акостират.“
ЗА ПОДСЛОНА
„… Подобрявайки къщите обаче, цивилизацията не е подобрила в същата степен хората, които ще ги обитават. Създала е дворци, но не е могла тъй лесно да създаде благородници и крале.“
„… Богатството на една класа се уравновесява от нищетата на другата.“
„… По-добре да седя на тиква, но сам, отколкото да ме ръгат с лакти върху кадифяна възглавничка.“
„… Кой знае дали ако хората строяха сами жилища си и просто и почтено осигуряваха препитанието си, поетическата дарба нямаше да е повсеместно развита, тъй както при птиците, които пеят, докато правят гнездата си и изхранват челядта си!“
„… Несъмнено някой би могъл да МИСЛИ вместо мен, но не е желателно това да е за сметка на способността ми да мисля сам!“
„… Геният не може да бъде императорски придворен, нему не трябват сребро, злато, ни мрамор…. Тогава за какво за Бога е всичкият този дялан камък?!“
„… Няма по-противна миризма от тая на разлагаща се добродетелност.“


ЗА ОБЛЕКЛОТО

„… У повечето хора стремежът към елегантност или поне чисти дрехи надделява над стремежа към чиста съвест.“
„… Познаваме съвсем малко ХОРА и твърде много палта и панталони.“
„… Интересно дали хората ще съумеят да спазват обществената йерархия ако им бъдат отнети дрехите.“
„… Само тия, които ходят по балове и участват в законодателни комисии, имат нужда от много костюми – да ги сменят често, колкото пъти се променя човекът в тях.“
„… Ако главната маймуна в Париж си нахлупи пътническа шапка, всички американски маймуни ще я последват начаса.“


ИЗ ДНЕВНИЦИТЕ

„… Най-доброто, което напишеш, е най-доброто, което си.“
„… Моята професия е да бъда вечно буден, за да откривам Бога в природата.“
„… Аз съм мистик, трансценденталист и природен философ … Но как да им го обясня? Кажа ли, че съм трансценденталист, означава най-кратък начин да заявя, че не могат да ме разберат… Да можех да говоря пред общност, чийто президент е Платон или Аристотел, не бих се поколебал в най-големи подробности да опиша заниманията си.“

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево