Керанка ДАЛАКМАНСКА


* * *
Целувам те
с цветя осъмнали върху вълна
и светлина от пясък.
Следа от пърхащи криле
рисува въздух –
от твоя хоризонт
до моя бряг...
Красиво е...
И е... живот.
И, все сме двамата –
вълна и бряг – до хоризонт...

* * *
Мама посяга към
старите снимки в кутия прибрани.
Нижат се спомени
за разходки и срещи,
закачливи усмивки,
вечеринки,
срамежлив намек за първи целувки.
 – Било ли е? – питам,
и ми е драго да чуя спомена жив
разказан от мама...
Снимка след снимка –
воалетки, бомбета, чадъри,
под ръка, под дъжда, край брега
в казиното морско – изгарящи танци...
Спомени,снимки
в сърцето на мама прибарни.
А навън –
красив вятър целува влюбени...

ТАНГО

В пространството
създадено за двама
танцуваме танго –
любовен диалог,
мълчание,
прегръдка
закриляна
от нежност и любов.
И нече знам
за думите на тялото
във танца...
Красива съм.
Тангото е усмивка.

* * *

на Таня

...Когато замръквам
или осъмвам по това време,
в което стрелките на часовника
догонват следваща вълна,
изправям се пред светлина
от думи...
И... стъпките по пясъка
имат очи,
и... полета на чайките
прегръщат хоризонта...
...Когато търся думите
за свят – откривам теб...
„Останалото е мълчание“
по изгрев...

ПРОЖЕКТОР, АРЕНА, СМЯХ....

...Имаше едно време един клоун,който живееше в цирка и
публиката беше най-добрият му приятел...
... Не сме се виждали отдавна...
Откакто циркът изгоря,
и преживяното не се превърна в пепел,
а в следа за пръснат смях от скъсан джоб,
с отронени монети жълти,
мечта се нейде залюля
като въже от купола висок да земната арена...
...Късмет е да докоснеш клоун от смях и сълзи изтъкан...
Откакто циркът изгоря,
не се превърна и сърцето в пепел,
а в път за клоун – весел и безгрижен,
с големия си нос червен,
широки панталони на карета и галоши,
със смях пътуващ между теб и мен...
...Късмет е да прегърнеш клоун – хоризонт от искри...
Прожектора, арената, смеха,
въртят се в цирка,в мислите ни до мига,
когато пареща сълза с усмивката се слива
и идва слънце след рисуван вятър,
и клоунът със звънкия си смях закърпва скъсания джоб,
за да ни има като обречено въже люляно от купол до арена...
... И не е вярно, че не сме се виждали отдавна...