Петър ГЕОРГИЕВ – РЕЙ е роден на 11 февруари 1963 г. в Перник. Завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“. Работи като драматичен актьор във Врачанския и Пернишкия драматичен театър. От 1991 година живее в Монреал, Канада. През 1995 е номиниран за поет на годината от International Society of Рoets в САЩ. Автор е на книгите „Гвоздеи кръстни“ /поезия, /1995/, „Светлината, която мами“ – /пиеса/, и на романите „Мислителят или Насаме с един живял“ /1997/, и „Завоеватели“ /2000/. Част от първия роман е публикувана в Квебек, в сборник за френска литература, наречен „Les ecrits“, през 2000 година. През 2001 година започва да рисува. От тогава участва в повече от двадесет самостоятелни и групови изложби в Канада, САЩ и Франция. Известният американски критик Kenworth Moffett /Кенуърт Мофет/ го обявява за един от най-оригиналните художници, които творят днес. През последните две години Петър Георгиев – Рей разделя времето си между Монреал и Ню Йорк, където му предстои голяма изложба.
Готови за печат са втората му стихосбирка „Пустинята на изобилието“ и „Морето е до колене“ – проза.



* * *
Когато времето не ти принадлежи,
Когато станеш предишен,
половинчат
или излишен –
е време за тръгване.
20.02.1993

ДВУБОЙ

Убиец,
лешояди,
чакали,
хиени,
червеи…
А жертвата
е само една.
22.11.1992

САМОТА

Наблизо е, точно до прозореца,
При всеки поглед, с който я обхождам,
се включват огнените реотани на кръвта ми
и топлеща, подканяща към доброта тръпка
се разстила в мен,
учестявайки пулса на сърцето,
и спирайки дъха,
както при внезапна среща
с дълго търсен идеал...
Преплела е крака
и с тази грациозност, която съм срещал
само в най-оптимистичните си
мечтания – докосва не само себе си,
но и неодушевената чаша,
лъжичка, захарница... поглежда през
прозореца с небрежната увереност
на завоевател, притваря клепачи,
сякаш е заслепена от впереното ми
в нея искрящо желание,
демонстративно изправя гръб
и поема дълбоко въздух,
придавайки на гърдите си
най-безмилостните им очертания,
дори секундите затаяват дъх,
за да трае по-дълго моята болка и
нейният триумф...после въздъхва
с отегчение, запалва си нова цигара
и излиза навън, вземайки със себе си
своята и оставяйки ме с моята –
самота.
Август 1996
Монреал

СЕДМАТА ФЕЯ

Пушеше нервно, бе доста състарена,
съсипана, подранили бели кичури сребърно
блестяха в уморената ѝ коса, погледа й
се задъхваше под тежестта на напиращите
сълзи... гледах я... чувствах как се лута
из неудачния си живот, из разбитите си
надежди и все по-прииждащи разочарования,
пушеше цигара след цигара,
внезапно долната ѝ устна леко затрепера – заплака,
някак безмълвно, сълзите се стичаха
без дори едно въздъхване, просто си се
стичаха, първо по бузите, после преминаваха
препятствията на устните и капваха
на масата... накрая въздъхна и без дори
да вдигне поглед към мен започна тихо да
говори, като побърза да ме предупреди,
че сигурно съм щял много да се изненадам
от това, което ще ми каже, защото, така де,
тя не била обикновен човек, който, хей така,
си пие коняка, а била, всъщност, седмата фея –
тази, която спасила спящата красавица от
смъртното заклинание на старата фея, но след
като дошъл красивият принц и целунал спящата
красавица, и след като тя се събудила
и, запленена от красотата на принца се влюбила
в него, и след като заживeли в щастие и т.н.,
никой след всичко това вече не се сетил за нея,
за седмата фея... отпих една голяма глътка,
усетих затоплящото нахлуване на алкохола,
в последно време само той ме топли,
погледнах отражението си в прозореца –
състарен, самотен,безпътен,
моите очи също се навлажниха –
нима нямаха повод? – после погледнах към нея
и тихо ѝ заговорих, като...
                                             Мъка…
19.02.1993



БЯЛАТА ЛЯСТОВИЦА

„Искам да запея“ –
подшушнах на малката надежда,
която се хвана на моята въдица.
„А, имаш ли ноти?“ – попита тя.
„Не“ – отговорих.
„Пусни ме, за да ти донеса.“
„Няма, защото ще ми избягаш.“
„Така или иначе, трябва да ме пуснеш.
Аз съм от тези надежди, които,
за да ги имаш, не трябва да ти
принадлежат.“
Повярвах й.
„Теб няма да пусна за ноти!“ –
казах на следващата малка надежда,
която успях да хвана с ръце.
„За какво са ти ноти? Аз съм толкова мъничка,
че не съм достатъчна
да те накарам да запееш.“
„Нищо, ще чакам да пораснеш“ –
решително отговорих и я приютих
в дланите си.
„Ей, ти вече пееш!“ – каза тя.
„Ами...“
„Да, човек пее, когато има какво
да чака“ – доволно подхвърли
и се сгуши в мен.
24.02.1994