Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ФРАНКЕНЩАЙН – УВЕРЕН ДО ЧОВЕЧНОСТ"

ФРАНКЕНЩАЙН – УВЕРЕН ДО ЧОВЕЧНОСТ

Маргарита СТЕФАНОВА е родена през 1972 г в Сливен. Завършила ПМГ „Добри Чинтулов“ в родния си град.Понастоящем живее и работи в гр.Варна. Администратор е в сайта за нова българска художествена литература www.hulite.net.Съавтор в поетичния сборник „Червилото на Пегас“ (2007), а наскоро излезе от печат стихосбирката ѝ „Празни приказки за Франкенщайн“ в издателство „Сдружение ХуЛите“


Скъпи читателю!
Авторът Маргарита Стефанова те заблуждава, защото в тази книга няма да прочетеш нито една празна приказка. Но ще получиш трайни увреждания. Ако делникът те е свил до опит за безполезно оцеляване и така сърцето ти се е смалило от инстинкт за самосъхранение, ще ти порасне ново, огромно сърце и… много ще те болят, но и много ще те радват следващите стихотворения. И с нови очи ще осъмнеш /защото тази поезия е безсънна!/ – с очите на влюбен. И ще те ослепят, но и ще ти отворят всичките небета следващите стихотворения. И ще видиш „животеца“ си – парчета метафори – и докрай ще те разпарчетят, но и ще го съберат в Живот следващите стихотворения.
Резултатът: трайно увреден от човечност, оголен до последния нерв Франкенщайн.
Не флиртувам /честна дума!/, но и до ден-днешен не знам дали писането на поезия причинява катарзис. Но знам, че четенето на Тази поезия го прави бясна сила.
Благодаря ти, Марги – с чест и песен ще си нося трайните увреждания!
На добър час!
Камелия КОНДОВА


САЛЪТ

Морето изведнъж поиска да ми бъде дом
и подкопа от приливи безлюдния ми остров.
Да бе посял тук Бог поне едно дърво,
да можех да го отсека за сал...
                                             И после
да си отворя стогодишната бутилка ром,
да се напия, с брадвата перото да подостря,
три реда да подпиша с „Робинзон Крузо“,
да ги заровя тук, докато още имам остров...
Но аз мастило нямам, нито брадва, ни дърво.
И ромът е история, прищявка изветряла.
Седя на този бряг с море до колене и с Бог
говорим за Надеждата и Вярата, за сала...
Приспива ме шумът на прилива.
                                          На сутринта,
ако от тази Ничия земя и мене помен няма –
ще съм отплувала с деветата вълна.
Без сал.
Надявам се,
не ми е писано да бъда камък.




ОРАНЖЕВО

Издайно натежават раменете от мъглите
и посиняват пръстите от стискане на лятото.
Опрял чело в стъклото, в сиво безразличие,
дъждът приспива цветовете ми с тиктакане.
Седя на пода и прегръщам коленете си
с разсеяна усмивка, драсната на устните...
Нашарих си в оранжеви слънца тапетите.
Дъждът почуква...
Няма да го пусна.



ЛЮБОВ ПО ВРЕМЕ НА ЧУМА

В болнавите жита вървеше
да намери брод,
а подир стъпките му
тръпно шумоляха класовете...
Бе гладно време
и не го посрещнах с хляб,
а с шепа сол,
пресята девет пъти през туптящото решето.
Дойде.
Не вдигна дом,
не посади дърво,
не каза дума,
нито песен заизвива към небето.
Прегръща ме,
додето се откъсна моят чумав вик „Защо?“,
откърти тътен,
и заглъхна до сподавен шепот.
Не помня после. Жега бе, валя...
И се стопих –
горчива капка сол в ръцете му.
Остана сянката ми –
денем скита мълчешком в болнавите жита,
нощем с думите си клисав хляб замесва.

 

 

ПРАЗНИ ПРИКАЗКИ ЗА ФРАНКЕНЩАЙН

„Умението да летиш се заключава в това
да се научиш как да се хвърлиш на земята
и да не я улучиш.“
Дъглас Адамс
Не беше полет.
Помня, че тогава нямаше небе
и въздухът в гърдите ми
като внезапна смърт бе тежък.
Криле?
Не можеш да се вкопчиш в нищото с криле,
неука и чуплива като смях е
птичата им нежност.
Не смогнах да поискам много –
нокти, камък за сърце...
И паднах.
Може и да е приличало на полет.
Повдигнах се,
събрах безчувствения си животец до парче,
сглобих го в тромав Франкенщайн
и си го заживях отново.
Сега съм друг човек,
дълбая крива линия в дланта,
поникнали пера покриват закърнелите ми нокти...
Понякога летя до седмото продънено небе
с гнева събран
и меря с празни приказки оцъклените нощи.



ОТГОВОР НА БЪДЕЩ НЕЗАДАДЕН ВЪПРОС

Защото си ми нужен жив,
реших да усмиря
безмилостния порив на ръцете –
                                    да те имат.
Завързвам ги на възел,
за да ти простя,
че можеш с лекота да дойдеш,
да си идеш...
Защото с непростима трайност –
ден до два
(най-много три дни оцеляват чудесата)
ще ме поносиш –
камъче от синкава мъгла
и ще ме хвърлиш
да събирам прах на рафта.
Не съм устроена по този начин,
                                      няма как...
Да бяхме богомолки,
щях да те убия,
а аз съм разтреперан, милостив палач...
Живей!
И път стори ми – да си ида.
ЗВУК
„В Рая хората ще бъдем звуци“
Хоакин Родриго
Дали защото повече умеех да мълча,
сред глъчката на шарените хора,
тъгата се роди,
                      порасна,
                                     остаря...
Не я научих с думи да говори.
Понякога се връща мълчешком,
проплаква път
обратно към сърцето –
да я нахраня с плът, да бъда дом,
да ѝ направя люлка от въже за бесене.
Разпъва ме в тревожен кръстопът,
търкулва камък до могилата отляво –
за лична граница между
                                живот и смърт
и съмвам с цяла вечност остаряла.
Пресипнало посрещам с „Добър ден“
гълчавата на шарените хора...
Додето звънна тихо
                               и си прибере
един звук още диригентът горе.

Маргарита Стефанова

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево